ЗА ВЯРАТА ИЛИ ПРОТИВ НЕЯ

правосл.

   Словото за истинския живот,придобит чрез вяра в Разпнатия и Възкръсналия,словото за спасението чрез смъртта и безценната кръв на Иисуса продължавало да бъде проповядвано не само в обетованата земя,но навред по света,докъдето прониквали благовестниците Иисусови.И това слово вършело истински чудеса.То било приемано от много души и всеки ден в Църквата Божия влизали все повече и повече хора и всички те можели да потвърдят,че чрез Иисуса са станали нови човеци,че старото е отминало безвъзвратно за тях.

Св.ап.Павел сочи силата на духовната победа:Вярата,която действа чрез Любовта-чрез Любовта Вярата им става Жива.А какво ще рече жива Вяра?Това е Вяра,която е проникнала в съвестта на човека и й става мерило,могъщо я насочва в път избран,възпира я от път погрешен,прави я сила в живота на човека.Вяра,която прониква дълбоко в ума на човека и определя търсенията и стремежите на този ум,за да се издига той високо,високо над низостите на живота,да съзерцава истински човешкото,да го търси и постига,да го прави убедително за всички.Жива вяра означава още и нов живот,защото бъде ли човешкото сърце обзето от жива вяра,то започва да живее и нов живот.Но има и много,които отричат религията,вярата в Бога,Божиите заповеди,молитвата,без да са правили опит да живеят според тях.На такива отрицатели без личен религиозен опит трябва да отговорим както Филип е отговорил на своя приятел Натанаил:“Дойди и виж!“

Защото някога нашите бащи и майки живели изключително със своята вяра.От нея те черпели живителна сила в борбата си за повече истина в живота.Вярата била основен светилник на техните умове.Техните души са се обливали в тихите води на тази вяра.Техните сърца горели като живи жертвеници,от които се издигал пламъкът на любовта към ближния.

А такива ли сме ние днес?Колко много са тези,които се срамуват от вярата на своите предци,защото я считат неспособна да задоволи нуждите на съвременните интелигентни човеци,за каквито се мислят.Затова навременен и наложителен е повикът:Да познаем Вярата си,да вникнем в нея и да видим колко е истинска,колко много мъдрост е скрита в нея.Дори и да погледнем назад няма да открием нищо в православната ни вяра,от което да се срамуваме.Защото заговорим ли за нея,не можем да не кажем колко много е допринесла тя за нас,българите.Цяла една азбука,един нов език се създава-българският,заради православната вяра.И срамно ще да е,ако някой каже,че не познава кои са светите братя Кирил и Методий,кои са Климент,Наум,Сава,Горазд и Ангеларий.Срамно ще е да не знаем кой е Паисий,Софроний и плеядата будни народни синове,кой е Апостолът на свободата-дякон Игнатий с името Левски.Е,кажете ми има ли нещо от историята на Българската православна църква,което да ни кара да се срамуваме?Затова винаги истинно ще звучат думите на най-великия германски поет и гений на човечеството-Гьоте,който казва:“Човек не е в състояние да прогони от себе си стремежа към съвършенство,тъгата по идеала,по Бога,която не дава покой на душата му.“

Затова виждаме,че няма човек,който да не жадува за святото,да не търси Божественото,дори и атеистът.И именно в такова осветление може да се твърди,че в някои видове Богоотрицание има повече,много повече религиозен огън,отколкото в надутата и показна демонстративна религиозност,защото дори и едно такова голямо Богоотрицание може да е продиктувано от неподозирани за невярващия възвишени религиозни мотиви-от бунт срещу карикатурната вяра на някои примитивни или лицемерни представи на превратно религиозни хора,считащи себе си за истински представители на религията.Затова нека истински вникнем в същността на християнската вяра,за да стане тя опора в живота ни,за да можем да проумеем и думите,изречени от едно светило на военната тактика и стратегия,който в края на своя живот,заточен на о.Св.Елена изрича паметните слова:“Аз,Александър Македонски,Гай Юлий Цезар,Атила превзехме света със силата на своето оръжие,а Той-Галилеянинът Христос превзе същия този свят със силата на своята Любов!“

Ваш в Христа молитствовател йерей Иван Илчев

Advertisements
Стандартен

Етюд на смъртта… и живота

морска приказка

Обичам морето.Обичам морето сутрин,когато първите слънчеви лъчи докосват охладнялата през нощта вода и земя и величествено,то-Вечното Слънце бавно тръгва по своя път от изток към запад.

Обичам морето и вечер,когато пак то ,но вече жаркото Слънце хвърля последните свои отблясъци към нагрятата през деня вода и пясъкът бавно изстива под нозете ми.

Сутрин,Слънцето като че ли излиза из водата,а вечер,като че ли се потапя в нея,но и в двата случая оранжево-червеното огнено кълбо с еднаква сила пленява кръгозора на очите ми.

Обичам морето всякога,но несравнимо повече през лятото.Тогава ,когато всяка фибра от тялото потръпва от топлия полъх на нежнодокосващ те вятър.Тогава ,когато всяка пора от него усеща милувките на топлите морски води.

В една прекрасна юлска утрин,когато Слънцето беше вече в пълнотата на своя изгрев и лъчите му започваха да изпращат своите топли милувки към Земята  аз бях вече в обятията на един малък закътан плаж,който дори в своя максимум не можеше да побере повече от 50-60 човека.Към 9-10 часа малкият плаж беше вече препълнен.Морето беше изключително спокойно.Малки,леки вълни лениво се носеха по повърхността му и нежно докосваха пясъчния бряг.Водата беше лазурно чиста и премрежиш ли леко очи изумрудено-тюркоазени отблясъци нахлуваха в тях и изпълваха с томителна красота всяка колбичка в навлажнения ти от умиление поглед.Денят започваше и бавно и полека Слънцето все повече се издигаше над

хоризонта.Плажуващите започваха да подготвят кожата си за жарките слънчеви лъчи и телата,мазно и лъскаво започваха да проблясват под тях.Въздухът се изпълваше с ухания на различни масла.Всичко беше спокойно,та чак сънливо.Мнозина вече дремеха в обятията на слънцето върху своите постелки.И изведнъж,като че ли отникъде върху малката пясъчна ивица връхлетя игрива вълна и изправи всички на крака.Казвам всички,но всъщност не беше така.Едно момиче продължаваше да лежи върху вече мокрия пясък и мократа си кърпа.Това грабна погледите на всички и съседите й повече от ясно разбраха,както и почти всички,че нещо се беше случило с момичето.То не помръдваше.Пръстите на едната й ръка стискаха празен вече флакон от транквиланти,а пръстите на другата й-лист с нещо написано.Настъпи суматоха.Съседите й бързо позвъниха на Спешна помощ,която наистина отговори на името си и не след дълго беше вече на малкия плаж.Медицинските лица промиха стомаха на момичето и след неколкократни конвулсии то избълва съдържанието му.Беше вече прочетено и написаното от момичето прощално писмо,в което то описваше защо слага край на живота си и наистина щеше да успее,но то бе  забравило,че има и друг,който промисля за нея.Ако не беше Той,докато всички добиваха тен,момичето бавно и полека ,неусетно за никого се е прощавало с живота.Но Той не беше съгласен да стане това и затова изпрати върху малкия плаж тази вълна почти от никъде и незнайно и необяснимо как,но това беше достатъчно ,за да бъде спасен животът й.Той-Бог или Тя-Съдбата(кой както иска да приеме нещата)за пореден път доказаха своето Битие!!!

Ваш йерей Иван Илчев

Стандартен

Човекът и новото време

демонстр.

   Уважаеми,спомняте ли си еуфорията на годините 1989-90 и 1997-98.С право за тях можем да кажем,че бяха времето на пиянството на един народ.Опиянени от свободата,която настъпи през 1989 г. и абсолютната беизходица на 1997 г.,народните маси като вълни на цунами заляха улиците не само на София,но и на редица по-големи наши градове.Но запитан от някои хора защо не се радвам,защо не ликувам заедно с тях по улиците,аз отговарях:защото няма повод за радост,защото духът на атеизма,духът на ленинизма,духът на псевдосоциализма все още витае в умовете на много хора и така ще бъде още дълги години напред.Опиянени от еуфорията някои ми отговаряха:недей така,недей да бъдеш толкова черноглед!Бъди по-позитивен!

    Но как да бъда позитивен,когато чедата на тези,които половин век като кърлежи смукаха народни блага и днес блаженстват и то много,много повече от нас.А пък и вие виждате техният тоталитарен дух не ги е напуснал и до днес:на 10 януари,който е спомен от 1997 г.,ако протестиращите против правителството бяха стотици,то полицаите,които ги пазеха бяха хиляди-на всеки протестиращ се падаха по двама полицаи!Е,кажете ми как могат да бъдат обичани такива!!!А вече мина четвърт век и нищо ,нищо не се променя!Но аз не се учудвам,защото защо мислите Мойсей в продължение на 40 години е скитал в пустинята с еврейския народ,когато ги е извеждал от египетско робство-за да умрат всички,които си спомнят пряко за него.Така е и при нас.Трябва да отмине поколението живяло и очаквало комунизма,който все беше на хоризонта и колкото се доближавахме до него,толкова се отдалечаваше от нас!!!Защо ставаше така?Защото комунизмът е чиста идея и той не би изтърпял такива като тях!Не може червени алабалисти да се кичат с хуманни термини-комунисти,социалисти,като са върли капиталисти!

   Така,че спокойно.До 40 години имаме още 15-16!Години на битки срещу духа на псевдосоциализма и атеизма.Ако искаме и да сме още по-точни годините са и повече,защото една българска поговорка казва,че колкото години едно дърво е изкривявано,толкова години са нужни и за да бъде изправено!!!

   Иначе,в духовен аспект само след броени дни е Месни Заговезни.Тогава спираме месото в храната си,но това могат да го стоят само хора в добро здраве.Ония от вас,които са с разклатено такова да не го правят.Нека те си спомнят думите на св.ап.Павел,който казва:”Не онова,което влиза в устата,т.е.храната скверни човека,а това,което излиза от устата”.То скверни човека,т.е.лошите думи,с които се нараняваме без причина.Те са скверност,не храната.

   А иначе като чисти духовни слова какво още мога да кажа,освен:”Където и да срещнеш човек-в пустинята,на някой остров или било то,където и да е,взри се в него и опитай да влезеш в царството на неговото аз.Изпитай удивление от това царство нищо,че товарът му от спомени е друг,различен от твоя”!

    Тези думи са от книгата на Антоан дьо Сент-Екзюпери,писателят-летец,изчезнал със своя самолет преди повече от 60 години,но оставил ни прекрасни редове и ако сте го чели и ако познавате съдбата му,ще ме разберете напълно.Ако случайно не сте,аз вярвам,че неговите думи ще ви накарат да се замислите или както той казва ще ви накарат да влезете в царството на неговото аз.Казвайки”царство” не съм напълно сигурен,че тази е точната дума,но съм сигурен,че всеки от нас има едно царство,лично негово.Там той е слуга и господар,обичан и мразен,покровител и покровителстван.Там той е същество,разпъвано между надеждата и безнадеждността.Може би не вярвате!Искам да ви попитам забелязвали ли сте,че даже и в очите на алкохолика,скитника или ако щете дори престъпника улавяме понякога искрата на съжаление на една пропусната възможност,на една нереализирана мечта.Улавяме понякога една виновност,една болка за себе си,за своята отхвърленост.Улавяме,ако щете рефрена на една поучителна,макар и тъжна приказка.Защото няма значение къде живее човек,в кой град,в коя долина или паланка!В най-богатата или най-бедната къща!Неговият личен свят,царството на неговото аз е приказка за ония,които имат в гърдите си сърца.Човекът с мечтите му,надеждите му,притесненията му,болките и радостите му тъй неповторимо лични.Човекът с благородните му и понякога греховни пориви.Човекът с лично неговия живот.Живот,в който през душата му минава цял един космос от противоречия и страсти,”Живот, който ако се разрови ще замирише и ще загорчи като отрова”.Защото това е той,човекът.Понякога тайна,която никога не се разкрива докрай.

   Клошарят,в който и да е град,животът му не е по-малко интересен от живота на президента на държавата,в чиито предели е градът.Казвайки това се сещам за един случай.Баща убива своя син алкохолик.Убийство като всяко едно убийство,сложило обаче най-печалния възможен край на един тормоз върху родители,жена,деца,провеждан от алкохолика с години.Побоища,издевателства,кошмари.Всяка нощ семейството се е будило от смразяващия вик:”Вие не ме уважавате!”Така се връщал пияният от кръчмата и ужасът започвал.

   Да,днешната човешка деформация!!!Кое би я изразило по-добре от този среднощен вик?Нима не го чуваме на всяка крачка?Той звучи и в душата на интелигентните,макар че те не биха го изкрещели толкова първично.Но забележете!Днес ние не търсим от другите кой знае какво,търсим само малко уважение!Викът „Не ме обичате!”днес едва ли би звучал сериозно.”Не ме уважавате!”крещял пияният.Но той не е единственият.Колко такива като него,които нямат и капчица християнско усещане за виновност искат и изискват от всички,с които общуват уважение.Искат без никога да се запитват дали го заслужават.Парадоксално,но факт!!!А е така,защото хуманизмът такъв,какъвто го измислихме през нашия век,ни лиши от чувството за грях.Ние станахме безсрамни,не знаем що е покаяние,не знаем,защото няма пред кого да се покаем.Нима можем пред хуманизма да сторим това?Човек се разкайва истински само пред Създателя и в такъв час никакво самоуважение не му е нужно,никакви права,та дори и те да идват от такава стойностна човешка измислица като хуманизма,например.В такъв час вече измислените наредби не го интересуват и той живее само с пречистващото си страдание.И наистина за какво са ни правата,щом не сме обичани?Щом сме изгубили пътя към източника на това чувство,наречено любов,единственото,което истински преобразява и твори.Правата ни,колкото и да са стойностни не са любов.Бог е Любов!!!

    Защото какво в живота прави ни щастливи

    и в душите ни разпръсква всеки мрак,

    какво ни прави толкоз мили,

    та всеки всекиго да чувства брат!

                                Любов,разбира се,тя тъй е чудна

                                и пълни с благост всякое сърце

                                и прави съвестта ни будна,

                                смекчава даже и стоманени ръце.

    Затуй кога попаднем в неин плен

    тя прекроява всичко,всичко в нас

    ил пълни с радост наш всекий ден,

    ил с горест даже сетния ни час.

                                Но можем ли да й сторим нещо,

                                да се изправим срещу любовта,

                                 нал тя сторва ледено сърце горещо,

                                 нал прави лека и скръбта.

   Нали,Любов,и всички ние в име твое

   обич търсим цял живот

   и нека,нека някога сърцето свое

   превърнем ние във кивот.

                                  И в тоз кивот ревниво да се пазят

                                  скрижалите на любовта,

                                  за да няма хора да се мразят

                                  и в живота ни да властва милостта.

светлина 2

 Ваш в Христа молитствовател йерей Иван Илчев

Стандартен

Светлината в нас

светлина

    „Тъй да блесне пред човеците светлината ви,та да видят добрите ви дела и да прославят вашия Отец Небесен!”

    При първото произнасяне на тези слова,изглежда,че те се отнасят за някакво наше самоизтъкване,но в действителност е точно обратното,защото нищо не е по-чуждо на Духа Христов от това да вижда в хората крайно себелюбие и себепрепоръчване,защото тук не става въпрос за светлина,която трябва нас да осветява,а за светлина,която трябва да се излъчва от нашите дела,тъй че първо да се видят те,а после ние,защото все пак в Евангелието се казва:”По делата им ще ги познаете.”Може би някои се питат как да разбират това?Ето ви пример.

    …Живял някога в ония далечни и трудни за християните времена баща със своите трима синове.Първите двама от синовете му били като баща си върли езичници,но третият бил кротък и смирен,обичал да се уединява и да чете много книги.И между тези книги,които четял попаднали и такива,които които го запознали с учението на Разпнатия.И той заобичал това учение и повярвал в Разпнатия.

    Дочул това баща му.Извикал при себе си своя малък син и сурово казал:”Истина ли е това,което говорят за тебе,сине?Ако е истина,искам да се откажеш от това,което си сторил,или ще трябва да се махнеш завинаги от мене.Очите ми не могат да те гледат такъв,какъвто си сега.”

    На тия думи синът кротко отговорил:”Тогава,татко,аз те напускам,за да бъда при Христа.”И с тежка буца,заседнала в гърлото му,заминал далече от своя бащин дом.

    Минали години.Остарял бащата.Умряла жената и тежка болест го налегнала.Синовете му го изоставили и никой не искал да го види или чуе за него.Мъка непоносима го споходила.Отчаяние замъглило погледа му.Безжизнен почти той лежал на леглото и немеел…

Чул за това неговият син християнин,който всъщност никога не е и преставал да мисли за него.Дошъл,влязъл при него,обкръжил го с топло внимание,погрижил се,потърсил помощ отвън и вдигнал баща си от смъртното легло.

    Бащата,като гледал малкия си син как се грижи за него,непрекъснато леел сълзи,не се сдържал и го запитал:”Нали ти обичаше повече Христа,сине,защо въпреки това дойде при мене?”

    На тия думи синът отговорил:”Този,който истински обича Христа,татко,обича баща и майка,братя и сестри,близки и далечни като себе си,защото това е нашата божествена религия-който истински обича Христа,той всъщност обича живота в Христа и се стреми да направи този живот радостен за всички.”

    Нищо,че когато някое страдание ни прихване жестоко,въпросът,който като стон се откъсва от всеки,е:защо?Да,наистина,защо?Защо някой е душевно болен,защо някой е нещастен?Защо някой не получава това,за което бленува?Защо има хора,в които никой вече не иска да вярва?Защо някои залитат и падат в безнадеждни пропасти…

    Всичко е поради това,че Бог познава всеки един от нас.Той знае сърцата ни и раздава всекиму според сърцето му.Ако Бог допуска някой да падне в пропастта на живота,пак Той Е,Който повдига всеки,стига да е съзрял в сърцето му онази промяна,която го прави истински негово създание.Да,Бог отнема и Бог допуска до нас страданията,но това,което Той постига чрез тях,има своя резултат.

    Всяка изплакана или чисто по човешки преглътната сълза промива ново зърно благородно злато из пясъка,който нашето същество влачи със себе си из различните пластове на живота.Всеки тежък удар на чука на Божието изпитание,от който длетото на страданието прониква дълбоко в душата ни,обогатява с още и още една черта на душевна красота,дълбочина и благост нашата същност.После същата тази наша същност разбира,че не в мъжеството на Прометей,не в стоическата апатия,нито в будисткото примирение,не в епикурейски благоразумното отклоняване на съзнанието,нито пък в горчивата и безплодна сълза на нежната сантименталност се крие разрешението на проблема за страданието.Единствено само в онази преданост на волята Божия,която е немислима без жертвения героизъм на една човешка душа,която е станала голяма,широка и зряла.Но е станала такава,благодарение на своето прозорливо търпение.А то не е позорен мир с бедите и неправдите в живота.То е съпротивителна сила на волята,проявяваща се при всяка несполука по пътя към доброто.Защото в битките за спасение на нашите души ние ще получаваме рани-душевни и телесни,ще страдаме,но бронирани с бронята на това търпение от крушение няма защо да се боим.Защото знаем,хората открай време са се борили и се борят за по-добър живот,по-светъл и сносен,успяват обаче ония,които стоически понасят жестоките удари в тая борба.Следвайки пътя на доброто,те търпеливо понасят болките от тръните на злото и смело вървят из каменистия друм на правдата,където тяхната стъпка отбелязва пътя на тяхното съвършенство…

    Бъдете благословени!Бог да ви благослови!

    Ваш в Христа молитствовател йерей Иван Илчев

Стандартен

Понякога какво съм аз се питам

и мъча се да проумея свойта същина

там къде във мен добро и зло преплитам,

подучван сякаш тайно от някой с вещина.

Тогаз,тогаз пред погледа ми морен

невиждана картина се разкри,

показвайки на злото скритий корен

и към доброто тайните врати.

Защото,Господи,нали от малък знам

да сторвам аз на другите това

що искам го от тях и сам

точно то да връща се на моята глава.

И чувам Абсолюта да ми казва,

че длъжни сме да знаем в тоз живот,

че злото зло поражда,омразата омраза,

че любовта поражда пък любов.

А какво по-силно има в тоз живот

от нея,Любовта,

нали тя ледени стени разтапя

и скрежа в нашите сърца.

И този скреж превръща се в сълза кристално чиста,

тъй че светът да може да се вгледа в ней,

а окъпан в светлина лъчиста

духът свободно да се рей.

светлина3йерей Иван Илчев

Понякога

Бележка

На колене пред Апостола

Васил Левски

   За да изваем образа на Левски колкото се може по-съвършено,е необходимо да се придържаме към истинската неподправена история-такава,каквато са я видели хората, живели в неговото време.

   „Немислимо е да търсят читателите от нас,съвременниците строга обективност и хладнокръвие…И без друго днешната наша свобода има безкрайно число мъченици-герои,българи,наши братя,които са оставили костите си из далечните азиатски затвори,умрели са от бой и мъки по пътищата в тежки синджири,предали са душа по бесилниците,изложени на поругания и осквернения,посягали сами на живота си,брат брата убивал,баща чедото си и обратно”-така пише в своите записки З.Стоянов.

   И наистина необхватна е трагедията на народа,ужасът и потресът от изпепелените села и души на хората,скитанията им по усоите на Балкана,в кошмарния път от затворите до бесилката или мъртвите зандани на Диарбекир.Величав е в подвига си и във вярата си българинът в тази епопея.Велики и мили са всички в устрема си към свободата,във възхитителния си героизъм и в мъжествената си саможертва.

   „Знаменита е тази епоха от българския живот.Блазе на оногова,който можа да я възприеме във всичкото й величие”-пише пак З.Стоянов.

   „…Можем още дълго време да страдаме,да гинем и да умираме,но няма нищо.Народ без жертви не е народ…”-казва Вазов чрез своя герой Странджата.

   Много са величията ни в тази епоха,много са героите по друма на историята ни,но пред тях и над тях е този,когото народът ни нарече неслучайно „Апостола”.

   „ За Левски се разказваха легенди,за неговата безстрашливост и смелост и при най-трудни обстоятелства.За неговата съобразителност и хладнокръвие в опасностите,с които беше насеяна всяка стъпка на неговото скиталческо съществование.Всичките тия разкази,един от други по-невероятни и изумителни,хвърляха ново освещение върху моралната сила на Дякона и прибавяха нови зари на ореола,с който този тайнствен,почти легендарен лик стои окръжен в нашето въображение.

    От всички наши първи революционери само един Левски може да печели от всяко ново разчопляне на неговия живот.Другите са една смес от светлини и сенки,всичките имат своята опъка страна и тяхното обаяние неминуемо губи от силата и блясъка си,щом личностите на тези революционери изцяло се покажат на нашия любопитен поглед.Една покровителствена завеса е нужна за известни страни на техния характер,за известни моменти на техния метежен живот.Затова задачата на техния биограф е деликатна,когато той реши да изрисува животът им с фотографическа точност.

   Само един Левски не се бои от такова фотографисване…Всяка гънка от неговия обществен и частен живот,осветлена от биографа,извежда го по-голям пред нас.Истински образец на нравствена чистота.Той е не само доблестен-той е и добродетелен:победоносно оборван с теорията у нас,че честността е елемент,несъвместим с революционерството.Васил Левски наумява подвижниците на първото християнство,народът го наричаше „Апостолът”.Никога прозвище по-вярно не се е давало:апостол по посланието си и по фанатическата вяра в Бога и свободата на България.Той наумява Христовите ученици и по образа на живота си,по трезвостта,по чистотата на нравите си и макар и скептик,по безукорната си чисто християнска нравственост”-пише за него в предисловието на разказа си „Чистият път” патриархът на българската литература Иван Вазов.

   Навярно някой,четейки тези редове,ще си спомни и друг цитат из поезията на Вазов:”…Той биде предаден и от един поп…”.

   Твърде много противоречия съществуват относно това предателство.Някои веднага биха казали:Как пък не!Какви противоречия?Предателството на попа е от ясно по-ясно!Нека не бързаме със заключенията!Какво имам предвид?От личната кореспенденция на Дякона с някои близки на членове на революционния комитет в Ловеч разбираме,че пробив в революционната дейност настъпва след като Димитър Общи на 22.09.1872 г. напада дилижанса  на турската хазна в Арабаконашкия проход.Турците започват арести и малко по малко спойката между членовете на революционния комитет започва да се пропуква.Левски чува за тези брожения в Ловеч и иска лично да се увери.И макар,че му било казано колко опасно би било за него  идването му в Ловеч,той с присъщата му самоувереност не се вслушва в предупрежденията и пристига в града.Настанява се в колибата в личното лозе на български чорбаджия с прореволюционни настроения.Лошото,обаче в случая е било,че е било времето на Великия пост.Тогава,когато е спирала всякаква кърска и дворна стопанска дейност.Тогава,когато населението е било в дома си или в църквата.Точно тогава едно заптие информира началниците си,че е съзряло един гяур да се мотае в лозята.Било му заповядано да се сформира непрекъснато наблюдение над гяура.А този гяур бил той,Дякона и без да подозира,че е на фокус в очите на заптиетата тихомълком се придвижва до Къкринското ханче.Тихомълком обаче за него,но не и за заптиетата.И както после е известно при атаката на заптиетата на ханчето той безславно увисва на жилавия плет.Той,Дяконът на империята,той Джингибията,той неуловимия,той фантома,той неуморимия,той,който се подиграва години наред с турската полиция и ги прави жалки и смешни,прави своя необяснимо елементарен ход,ако можем така да се изразим,сравнявайки живота с шахматна игра и увисва по един изключително жалък,да не кажа смешен начин върху плета на Къкринското ханче с главата надолу,със заплетени тасми на цървулите в прътите на плета.Едни никакви тасми,т.е.кожени връвки,хвърлиха в траур цял един народ.Но неведоми са пътищата на живота ни!

    Това е едната версия-версията,че Левски сам си е виновен за залавянето му.

    Другата версия е за т.нар.предателство от поп Кръстьо.Тя се базира на думите на заптието,стреляло срещу Левски при обсадата на Къкринското ханче.Разговорът с него се е състоял след 1878 г.,когато се разрешава на турците да дойдат в освободена България,за да се разпоредят с имотите си,т.е.да ги продадат.Та тук уплашеното до смърт заптие казва всичко онова,което са искали да чуят от него разпитвачите му.Той казва как поп Кръстьо ведно с други първенци на града бил затворен в затвора и как само след по-малко от четвърт час бил освободен.Оттук се тълкуват нещата,че той е извършил предателството.

   Тук искам да направя едно отклонение.Спомняте ли си големия шум около досиетата на висшия клир на БПЦ,а после и около попските досиета?В едно предаване на Горан Благоев един висш вербовчик от онова шеметно време дръзко и нагло заяви,”че когото и да хванеш от Църквата все доносник ще е”.Може да е нагъл,но е прав.Когато се противопоставях на домогванията им да ме правят доносник и казах на един вербовчик,че ще се оплача на Патриарха,тогава той почти изрева в лицето ми:”Ако щеш на арменския поп се оплачи,все тая-всички са наши!”.Тогава това ми прозвуча самонадеяно,дръзко и почти самохвално,но едва сега разбирам колко прав е бил.Та тя цяла България е гъмжала от доносници!!!Че кой само не е бил доносник?Гоце ли?Доган ли?Местан ли?Буда ли?Или бившия Патриарх Максим,за когото някои упорито се застъпваха,че не е бил доносник.Три пъти се опитвах да се добера до него и да споделя болката си.Имайте предвид,че преди да се засиля към Патриаршията,аз го виждах от Духовната Академия как се разхожда в градината и когато звънях на вратата на Патриаршията винаги ми казваха,че Патриархът спи.

Така и не успях да се доближа до него,а при поредния натиск върху мене да приема доносничеството,освирепелият вербовчик син-зелен от ярост рече:”Ти какво си мислиш,че трудно се прави досие ли?Не,не е трудно!Ти ще имаш досие и то ще бъде уж неволно оставено,т.е.достъпно за мнозина,които ще видят,че си доносник,а истинските наши хора-никой нищо няма да знае за тях!”.

Тези думи ми навяват мисълта,че Максим е бил толкова техен човек,че чак са му заличили досието.

   А не може ли да бъде същото и с поп Кръстьо.Умишлено го пускат от зандана и върху него веднага пада подозрението,че е предател и презрението на цял един народ

пада върху него,а точно мерзавецът,извършил гнусното предателство да е на сянка,доволен и спокоен.А пък поговорката „Вържете попа да е мирно селото” не са я знаели само в прословутото VІ-то на НРБ.Знаели са я и преди сто и повече години.Тъй,че версията относно предателството на поп Кръстьо за мене след всичко,което ви разказах,че съм преживял   няма нужната тежест и аз не я приемам безусловно.Но нейсе!Който и да е предателят на Левски презрението и проклятието на цял един народ ще пада върху него и ще преминава от лето в лето,от век във век,докато я има България.А всички ние,в чиито гърди туптят родолюбиви и честолюбиви сърца ще носим в съзнанието си мисълта за него-за него,който остави тишината и спокойствието на манастира и заработи за свободата Българска.За него,който каза:”Ако печеля-печели цял народ,ако губя-губя само мене си!”.

    Поклон пред него,поклон пред този,който умря с мечтата да види България чиста и свята Република!

    „Дяконе,колко по детски чист и невинен до наивност си бил!” ПОКЛОН!

                                                                                                                                                     Йерей Иван Илчев

Стандартен

Лабиринтът

лабиринт

    Историята на Израил,на Египет,на Елада,на Рим,и ако щете на най-новата човешка история,е история на вечния проблем за смисъла на човешкия живот.Като че ли чувам някои да казват:пътят към смисъла на човешкия живот минава през сития корем и през онова чувство на нашето тяло,наречено комфорт.Но не всички ще се съгласят,защото измежду многото,които мислят така,има и немалко други,които след като постигнат всичко това,усещат отново пустота,усещат отново неудовлетвореност и когато станат сити и доволни от пищната трапеза,отново оня познат глас ги пита:Нима в това е смисълът на живота?

    И тогава ония,в които витае истински човешки дух,признават,че пищната трапеза и разкошът не са и не могат да бъдат достатъчна формула за смисъла на човешкия живот.Защото по инстинкт животът се създава и пази,но по инстинкт смисълът му не се открива,а и наука за смисъла на човешкия живот няма и надали може да има.Но тогава звъни в главата ни постоянният въпрос-кой би ни казал същината за смисъла на нашия живот и най-вече кой е пътят към него?Защото пътища много,но кой е истинският-ето това е въпроса на живота.А и те,пътищата в живота ни,са като плетеница или по-точно като лабиринт.А що е лабиринт?Вече мнозина от вас,вярвам,са го извикали в паметта си и може би се разкарват мислено по коридорите му.

   И си мисля,говорейки всичко това,нима животът не е такъв лабиринт?Нима той не е плетеница от заблуждения,противоречия,пороци и страсти и ние,щем,не щем,трябва да минем през галериите му.Но за да следваме верния път,ни е нужна нишка,подобна на Тезеевата.Но кой би могъл да ни я даде?Кой,ако не Тоя,Който казва:”Аз съм Пътят и Истината и Животът.”Този,Който ни остави своето учение,учение,което не е заплетена философия,учение,което не е външна красива декорация на отвлечени формули,а учение,което е истинският вид на съвършения човешки живот,от плът и кръв,което е извор на светлина,неизтощима река на милосърдие,бездна на човеколюбие,съкровище на чистота и неизмерима глъбина на добротворство.

    Иисусе,Сине Божий,чрез кръста Твой подай всекиму спасителната нишка,с която можем да следваме верния път през коридориите и галериите на лабиринта с името Живот.И по стълбата на духовното съвършенство да достигнем ония висоти,откъдето можем да зърнем пътя към Твоята Любов.

    Бъдете благословени!Бог да ви благослови!

    Ваш в Христа молитствовател йерей Иван Илчев

Стандартен