Имало едно време…

 

Изображение

Имало едно време…Така започва всяка една приказка,приказка,която ни пленява и ни повежда по неземни пътеки,понякога и с неземни герои.Понякога!!!Понякога,обаче няма по-голяма приказка от приказката на дните ни детски,на всички онези мигове,които сме събирали в шепа,онези мигове,които ни връщат назад,много,много назад и неусетно ни правят деца.Деца,в чиито очи има умиление.Деца,които с делата си носят умиление…

Пред очите на стария Котобану друг един томителен спомен нахлуваше скоростно.Той беше последна група в детската градина.Любимо място за игра и усамотяване му беше пясъчникът близо до оградата на старата църква.Веднъж малкият Котобану съвсем не усети как беше останал сам,загледан в рисунките й.А те изобразяваха огнени пламъци,в които се гърчеха човешки тела.От унеса го изкара старият свещеник,който окопаваше и поливаше цветята около църквата.Ей,момче-рече той-не е ли време да ходиш да спиш?Защо си сам?Да не би да си наказан?Но ако не ти се спи мога да ти разкажа за тия,които гледаш да горят в огнените пламъци.Може би се питаш кои са те ли!Те са тези,които са вършили много злини в живота си!И после,когато той,животът им свърши те попадат тук,в тези огнени пламъци напълно заслужено.

Малкият Котобану потрепери,когато се сети  колко пъти се е бил със своите връстници:нима и аз ще горя в тези пламъци-с ужас си помисли той.Но старият свещеник го изкара от унеса на този ужас и каза:

-Тази църква,момче,е строена още по време на турското робство.Затова така е вкопана в земята,затова не е извисена,но пък е дала за извисяване духа на много български синове и дъщери.Тя е,която нашепва легенди и истории.Една такава легенда ни разказва следната история.Еничари са минали през нашето село за страшния кръвен данък.

Малкият Котобану потрепери и си помисли:Какъв ли е този кръвен данък?

-Кръвният данък,моето момче-започна разказа си старият свещеник- е бил такъв:всяка година еничари(еничарите са били най-безмилостните воини на турските войски)са минавали през всяко българско село или град и от всяко семейство са вземали по една мъжка рожба на възраст 3-4 годинки.Тези деца после се отглеждали при изключително сурова дисциплина и са правили от тях тези воини,за които ти казах.Смели,силни и безкрайно предани на падишаха,понеже вече са забравили кои са  и кои са техните родители.Но понякога,понякога спомените им се връщали и те са ставали най-сърцатите покровители на своите родни места от набезите на пияни черкези,татари или озлобени фанатици-мюсюлмани.Та такъв един еничар и то началник повел подчинените си войници,също еничари като него към едно китно българско селце,някъде там,в диплите на Балкана.Но още щом навлязъл в балканските дебри той усетил някаква необяснима тъга как сковава смелото му сърце.Макар и без да бързат,те минута по минута наближавали това китно място.Вождът на еничарите не можел да си обясни защо това негово сурово сърце се размекнало при вида на някакви там природни картини,предшестващи влизането му в това село.Влизайки в него с дружината си отново и отново той направил опит да си обясни защо някаква сила в него го накарала да избере за настаняването му не най-богатата,а една бедна,почти в края на селото къща(когато еничарите пристигали в дадено село,българите имали задължението всеки в дома си да задели една стая за войниците,защото така ставало квартироването на еничарската войска).Защо-питал се еничарският вожд-тази бедна крайна къща легна на сърцето ми и защо искам по-скоро да се настаня в нея?Вечерта българите-собственици на този дом имали задължението да се погрижат за комфорта му-трябвало да бъдат измити краката му.Домакинята на старата къща сипала вода в дървена копаня и бавно започнала да навива краищата на дрехата му,за да измие краката му.Когато разголила краката му до коленете изведнъж старата жена се разплакала и се втурнала в другата стая.Еничарят стоял в недоумение и чакал старата да се завърне и когато това не станало,гневен той скочил и отворил вратата на другата соба(стая).Старата стояла на колене и се молела,а там горе на стената пред нея висяло старо,опушено кандило,което хвърляло призрачна светлина в сумрака на бедната стая.Отново някакъв вихър в душата му го завъртял и почти прималял той пристъпил прага на стаята.

-Какво става?-попитал той старата жена,но се учудил сам на себе си.От суровия му и властен глас нямало и следа.Някакъв преходен,почти момчешки глас излязъл из неговото силно еничарско гърло.Тогава старата жена със сълзи на очи се спуснала към него и паднала в краката му.

-Сине-хрипала тя и целувала краката му.Сине мой,ти се върна!

Опиянен от умиление,младият мъж отново попаднал във вихъра на някакви далечни спомени.Ето той се крие със сестра си на двора в купата сено,защото еничари минават и събират кръвния данък.Суха сламка подразни носа му и той неволно кихна,тихичко,но достатъчно,за да бъде чут от еничарските войници.Един от тях започна да раздипля пластовете сено и скоро те със сестра си бяха пред очите на еничарите.Един войник го грабна,но сестра му здраво го бе прегърнала,бе се вкопчила в него.Тогава еничарят извади сабята си и с тъпата й страна удари сестричката му през ръцете.Тя изпищя от болка и го пусна.Тогава Сивчо,неговото вярно куче,скъса синджира си от ярост и се спусна към еничаря,но той със сабята си,с особена жестокост уби верния му приятел пред самите му очи.После еничарят с една ръка го издърпа на коня и препусна след другите еничари.След тях със сълзи на очи гледаха майка му и сестричката му.Ето тази страховита и в същото време жаловита картина нахлу  в спомените му.А сега старата жена,която целуваше босите му нозе и плачеше още повече ги допълваше.Някаква непозната за него влага напълни очите му и той прегърна старата жена.Току от нищото се появи една млада жена,която също зацелува краката му хлипайки:Братчето ми,милото ми братче се върна!Вече нямаше и следа от суровия еничарски военачалник.С премрежени и овлажнели очи той запрегръща двете жени.Устните му тихо шептяха:

-Мамо!Сестро!

Старият свещеник замлъкна.Малкият Котобану нетърпеливо запита:

-После,после,какво стана после?

-После-продължи старият свещеник-легендата разказва как години наред еничарският корпус е бил закрила за това село.Дори по-смели разказвачи на легендата говорят,че те отказали да служат повече на падишаха,а  до края на дните си били закрилници на тези гори и планини.

Малкият Котобану знаеше,че ще го накажат задето не отиде да спи следобеден сън,но какво е наказанието пред удоволствието да бъде сам под стария орех и близо до църквата,която тъй примамливо,тъй потайнствено го зовеше.Той завинаги скъта в сърцето си този миг и тази чудна легенда,разказана му от стария свещеник.

Изображение

 

Старият Котобану притвори очи.Слънчевото зайче,проникнало през щорите на прозорците все още игриво трептеше върху очите му.То,като че ли беше причината един друг спомен свежо да нахлуе в паметта му.Ето и картината на този спомен заигра пред очите му.Той е втори клас и са в час по четене.Внезапно вратата се отваря и в класната стая влиза проверяващ учител-инспектор.Смут се изписва по лицето на неговия учител,но твърде скоро той пое ситуацията в ръце и часът пред погледа на инспектора започна.Смутът,обаче в сърцата на учениците все още не се беше разсеял.Те още бяха плахи пред лицето на проверяващия.Урокът,върху който дискутираха беше „Писмото на Ванка“.“Ванка“-та беше едно малко дете,което пише до своя баща,отишъл на гурбет надалече.А точно тогава,подобно на бащата на Ванката и баща му беше на курс за повишаване на разряда.Бяха минали две седмици и той,заедно с брат си се бе затъжил за него.Все пак той беше втори клас,а брат му в детската градина.

Инспекторът,за да провери доколко учениците са усвоили четенето,предложи някой да прочете текста на писмото на Ванката.Може би той долови  желанието му и още преди да беше вдигнал ръка го посочи и каза:

-Постарай,постарай се правилно и точно да прочетеш текста и колкото се може по-изразително.

Очите на стария Котобану се напълниха със сълзи,когато се сети за този миг.Той продължи внимателно да гледа в спомена.На него също му бе харесало това писмо и той го беше прочел няколко пъти в къщи,затова започна спокойно и изразително да чете редовете му.В класа настъпи пълна тишина.Защо ли?-запита се той.Че аз не сторих нищо повече,освен да се отдам на чувствата,които ме владееха,на чувствата по отсъстващия ни баща,на чувствата от трудностите на ежедневието  с майка им,понеже тя трябваше да върши и това,което вършеше баща им,когато беше в къщи.Е,те с брат му се стремяха да й помагат,но къде ти.Така,че тъгата по отдалечения му баща явно се долавяше в гласа му.В очите на инспектора и на учителя му се появиха сълзи,а класната стая,след като той беше привършил с четенето все още беше в тишина.Инспекторът го поглади по щръкналата му коса и каза:

-Браво,моето момче!Ти така прочете писмото,че за миг ни пренесе при него,при малкия Ванка и неговата мъка по отдалечения на стотици километри негов баща.

А той не стори кой знае какво.Само си представи,че той е Ванката и че той пише писмото.А то не беше далеч от действителността,понеже неговият баща в момента също отсъстваше от къщи и затова беше тази мъка,пропита в гласа му,просълзила инспектора и учителя му.

в клас

йерей Иван Илчев

Advertisements
Стандартен

Има време за всичко под слънцето

Изображение

Уважаеми,можем ли да притворим очи и пред духовния си взор да извикаме картината на великото начало.Вижте,вижте колко блясък в драматичното падение на първия ангел!Какъв полет на човешкото въображение в бунта на Луцифер!Какъв космически театър,достоен да бъде наблюдаван със затаен дъх!Драматизъм и грандиозност!Но да отворим очи и да слезем на земята,защото този театър е привилегия на безсмъртните,а кратката драма на човешкия живот често е лишена от естетика,а последното действие-от възторжени аплодисменти.Преходността не прощава на простосмъртните,защото е неумолимият закон на материята.Тя се ражда,проблясва за миг във времето на вечността и после изчезва,но оставя след себе си ония въпроси на вечнотърсещия човешки дух:кои сме ние,откъде идваме,накъде отиваме и какъв е смисълът на нашия живот.Да,животът по своята същност е един кардинален въпрос и отговорът му често е прозаичен,че „има време за всичко под слънцето.Време за раждане и време за умиране“.А някъде там по краткия път между тях -време на съзряване,време на проумяване на света около нас,време на получаване на отговорите от живота и един от тях е защо не трябва да си правим кумир?Наистина защо?Защото колко кумири и идоли бяха издигнати и се сринаха!Но и още колко остават!

В самото начало беше Златният телец.Народът израелски го издигна малко преди Мойсей да получи на планината Синай десетте Божи заповеди и да ги огласи за вечни нравствени норми.Златният телец,обаче и досега остава да властва над всичко земно-на изток и на запад,на север и на юг-най-могъщ и жесток!Нямащ равен на себе си по магнетична сила.

След това дойдоха полуделите в политическо самовластие императори,царе и диктатори.Тази лудост продължава и до днес.Съвременните идеологии в култа към конюнктурни личности неправилно възвеличават обикновени хора и ги превръщат в лъжебожества.После пред нашите очи тези кумири рухват и ние виждаме как довчерашните възвеличавани лица всъщност са жалки нищожества.

Нашето всекидневие е изпълнено с преклонение пред идоли и фетиши-продукт на съвременните стандарти на живота.Божията заповед,обаче е категорична:Не въздигай в кумир нищо освен Бога.В древността се покланяха на ръкотворни идоли и божества.В наши дни вещоманията и безмерният консуматорски глад за материални блага са превърнали дома,вилата,лекия автомобил,телевизора,компютъра и какво ли още не в малки всекидневни божества.Така модерното ни общество въздигна идолите на високоразвитото индустриално производство по-високо от Абсолюта,от Бога,от хармонията в природата.Стихията на консуматорския материализъм опустошава човека,особено онзи,който не търси смисъл в живота,а само материален интерес.

Най-страшното,обаче е,че всички идоли са кошмарно кръвожадни.Те неизменно искат жертвоприношение.В древността в нажежената до червено желязна утроба на Ваал или на Молох са хвърляли невинни младенци.По-нататък в историята на човечеството идоложертвениците са най-различни:това са лобните места на невинно екзекутираните,затворите,концлагерите,изобщо местата за мъчение.Да,наистина колко малко си спомняме и мислим за ония,които безмилостно са принесени в жертва пред зловещите олтари на различни идоли!

Ние стъпваме вече в един нов свят,в който трябва изцяло да осмислим духовния си живот и в миговете на това осмисляне да проумеем що е тя,човечността и какво е това-духовната мощ.Защото,когато преобразяваме и правим по-съвършен света,в който живеем и се трудим те ще са в основата на усъвършенстването на самите нас.Там,където по пътя към истината,доброто и красотата човекът в живот с Бога открива своята истинска неподправена същност-там вече няма място за лъжебожества и идолопоклонство,единствено за святост.А тази святост идва от тези духовни светилници,които на разделената земя живяха,но вършиха правда,служиха на доброто и възлязоха на Небето,на единното небе и оттам към единение всички нас призовават.Те,които дадоха общовалиден за всички пример как се служи за благото на тези,които имат за пътеводна светлина Светлината Христова.

Това са те,чедата на Светлината.Затова светът,потънал в лъжа и духовен мрак ги обикна.Обикна тях,изповедниците,които не се плашеха от нищо,които заставаха начело на великото шествие на истината.Потънал в омраза и фалш светът обикна тях,факлоносците на истинската Любов,която не знае предели.Светът ги обикна,защото в тях намери това,което му липсваше:вяра в истината на живота и нивга неугасваща надежда.

Да,в света всичко тече,преминава и отхожда,но едно остава-Словото на Истината,която от пустините и планините,от кладите и тъмниците,от урвите и пясъците,от цирковете и зверилниците,те-чедата на Светлината,засияли в своята святост,възвестиха и показаха на света и тяхното слово ще остане като слово на мирния труд,на чистите мисли и желания,на тихия и щастлив живот,на слънцето в живота.На живота,който се ражда в Светлина и остава в Светлина.

Бъдете благословени!Бог да ви благослови!

Ваш в Христа молитствовател йерей Иван Илчев

Изображение

Стандартен

Каквото посееш…

 Изображение

 В този свят,на тази земя,под това слънце никой не е враг на самия себе си.Няма сърце,от което да тече ненавист към неговото собствено Аз.Любовта към живота ни е първичен и логичен инстинкт на нашето битие.И като предмет към нея ние искаме от всички,с които общуваме,зачитане на достойнството ни и уважение.Искаме и имаме право на това,което желаем.Но нека никога не забравяме,че това,което искаме да получаваме от хората,от същото това имат нужда и те.Защото това е правилото,което трябва да царува помежду ни,в нашите отношения,в нашите дела.Защото то е Правилото на Живота.

   Всъщност,когато се замислим над нашия човешки живот,за да го приемем в неговата цяла същност,често пъти ние го сравняваме с какво ли не,с толкова много неща от него.Но като че ли най-сполучливото сравняване е да сравняваме делата и трудовете ни в него с жътва и сеитба.Ненапразно народът ни е казал „Каквото посееш,такова и ще пожънеш“.В който и смисъл да вземем тези думи,те са силни и точни.Защото ако искаме да жънем,то трябва да сме посели.Защото от разумна и умела сеитба се очаква богата жътва,особено когато почвата е плодоносна.“И нека никой,който е посял ръж да не очаква да пожъне пшеница,защото нито от трънките се бере грозде,нито от репея-смокини.“Това е закон еднакво валиден,както за физическия,така и за духовния свят.

   Искаме ли обич,копнеем ли за почит и уважение,нека посеем тези семена и трудът ни няма да отиде напразно,защото няма по-плодоносна почва от човешката душа.

   Но нещастието е там,че искаме да жънем без да сме посели.Протягаме ръце да берем без да сме се потрудили.Искаме целият свят да ни удостои с грижи и внимание,а самите ние сме застанали на недосегаемия пиедестал на собственото си величие и егоизъм.Как искаме да плуваме в топлите води на морето на любовта,когато не сме излезли из ледените води на егоизма в нас.Защо тъй често виждаме сламката в окото на ближния си,а гредата в нашето-не.

   Защо ли?Защото сме забравили правилото на живота.Каквото искаме да получаваме от хората,трябва да бъдем готови и ние това да даваме на тях.И че това,което сме внесли в живота,точно то и ни се връща.Ако делата в живота сравнихме с жътва и сеитба,то самия живот как бихме могли да го сравним?Защо пък не със сравнението,че животът е градина.Градина,в която красиви цветя биха могли да галят погледа на сърцето,дъхави и вкусни плодове бихме могли да берем от нея.Но същата тази градина може да се превърне в свърталище на змии и скорпии.Смрад и отвратителна гнилост могат да се разнасят от нея.Но това зависи само от нас.От посетите семена и вложеното изкуство.От това как сме се погрижили за нея.

   Затова нека не щадим труда си.Нека в градината на живота да сеем правда,сеем справедливост,поливаме с истина.Защото само с тези дела в живота се върви по оня,истинския път-Христовия.

   И като завършек се сещам за част от едно стихотворение на Патриарха на българската литература,в което той казва така на младите от своето време:“Сейте,сеячи,доброто засявайте в младата нива у нас,истини здрави в душите втълпявайте,важен е днешният час.

Сейте стремеж къмто Правда Божествена,сейте любов,не вражда,милост в сърцата и обич мъжествена,къмто дълга и къмто труда.“

   Мисля,че след тези думи други не са нужни.

                                             йерей Иван Илчев

Изображение    Изображение

Стандартен

Неблагодарността

   небл

   Понякога не сте ли се питали какво е съотношението между човешката благодарност и неблагодарност!Такова едно съотношение е категорично и красноречиво!То не просто говори,то крещи за човешката неблагодарност.Но все пак един друг глас дълбоко в нас отстоява своето-че е имало,има и ще има хора,които да изрекат в нужния момент малкото сърдечно благодаря.Защото във всяко време живеят такива хора,способни да усетят,да оценят всеки миг на просто човешко щастие,да извлекат ония мигове из ония свои скъпоценни часове,от онова свое скъпоценно време,когато те влизат в един друг свят на близостта помежду си.На онази близост,която прави тяхната душевност човечна,душевност,която е способна да усети нюансите и на най-малкото добро.И никога да не пропуснат да благодарят било на ближния си или на Бога.

   Да,има хора с такава душевност,способни да благодарят за всичко.Защото там е разковничето,нагласата да благодарим,защото тя променя всичко.Защото тя,способността да се благодари ,вместо  да се иска постоянно,тя обръща ценностите в нашия живот. Защото какво всъщност ни се полага в този живот? Нищо! А  получаваме толкова много! Затова разумният човек се събужда сутрин с думите:” Благодаря ти,Господи,за този пореден ден от моя земен живот!”Какъв по-голям дар от това да имаш цветущо здраве и с фибрите на това пращящо от здраве твое тяло да усещаш ласките на водата сутрин под душа или ласките на водата в морето!Какъв по-голям дар от това с всяка частица от това твое здраво тяло да посрещаш всеки идващ ден,сиянието на изгрева и спокойствието на привечерното небе!Какъв по-голям дар от това да чуеш гласовете на своите деца или просто да чуеш гласа на пойна птица,а защо не и на домашния си любимец!Нима с милиони ще можеш да купиш този глас,ако Бог не беше създал птиците или домашните любимци!Нима с милиони ще купиш своето здраве,ако Бог допусне болести до тебе!Нима с милиони ще можеш да купиш онова особено чувство на удоволствие от едно истинско бащинство или едно истинско майчинство!Какво щеше да правиш,ако Бог бе решил да затвори утробата на жена ти или просто твоята способност за бащинство?А само това ли?А слънцето,въздухът,водата,които получаваме даром!Да,даровете ни са действително повече,отколкото се сещаме в момента.Те просто са вплетени във всекидневието ни като жива реалност или възможност,постижима с малко повече духовна разчупеност и с малко по-отворено сърце!Защото нима една планина с всички красиви кътчета по нея,едно море със своя красив бряг,ухаещ на водорасли,една река със своите меандри,една дъхава борова гора с лъкатушеща през нея пътечка,водеща към слънчева поляна,нима могат да бъдат незабележими за тебе,нима могат да бъдат само част от сивото ни ежедневие!Ако е така,то тогава защо сме хора и защо сме на тази земя!Ако е така,то тогава напразна е гордостта ни,че сме венец на Творението Божие.

    Как добре го е казал ап.Павел:”Живейте така живота си,че да не дължите никому нищо,освен взаимното уважение един към друг.Непрестанно се молете,за всичко благодарете!”

Златни думи.Думи,пред които не устояват нито железни врати,нито железни сърца.Ако се съмнявате,изпитайте ги.Защото пак в едно свое послание ап.Павел казва:”Всичко изпитвайте,о доброто се дръжте!”

Бъдете благословени!Бог да ви благослови!

Изображение

        Ваш в Христа молитствовател йерей Иван Илчев

Стандартен

Зовът на викащия в пустинята

Изображение

Но не юдейската пустиня,взета в буквалния смисъл на думата,има предвид Господния Предтеча.Това е пустинята на вкаменените и лишени от любов и доброта човешки сърца.Това е душевната пустош,в която няма идеали.Това е страшното мъртвило на нравствената деградация и безверие.

В тази пустиня на безчовечност и безсърдечие свети Йоан Кръстител призовава към покаяние и към истинска промяна на начина на живот.За символ на този прелом той избира кръщението-чрез потапяне във водите на река Йордан.“Това кръщение-говори Предтеча-няма никаква стойност,ако преди това човек не преосмисли целия си живот и не започне съвършено нов.“Защото покаянието е функция на свободата на духа и само като свободен акт на волята ни,той има своята пречистваща и преобразяваща сила.Затова по такъв начин Божият пророк обявява нравственото прераждане за път към духовната свобода.

Личният живот на свети Йоан Кръстител е една покъртителна и кървава драма.Непримирим и безкомпромисен в своята критика срещу порочността,корупцията и демагогията на управляващата върхушка,той е бил обезглавен по заповед на местния галилейски тиранин Ирод Антипа.

Божиите пророци през вековете са били преследвани и избивани по особено жесток начин.Те са жертви на насилие или църковно авторитарно самовластие в Стария Завет,защото те са преди всичко изобличители на обществените недъзи.Но заедно с това те в прозрения и съзидателна проекция са указвали бъдещето-пътя,по който трябва да се усъвършенства човешкото общество.

„Гласът на викащия в пустинята…“(Лука 3:4).

Ще докосне ли той и нашите сърца сега,когато и ние трескаво търсим пътища към нова духовност?Ще ни накара ли да осмислим живота си в съответствие с абсолютните ценности и идеали на християнската цивилизация,за да можем да погледнем на собственото си съществуване от гледна точка на Вечността.

http://vbox7.com/play:7660494e

йерей Иван Илчев

Стандартен

Другата врата

Изображение

„Човек и добре да живее,умира и друг се ражда“,е казал някога наш велик хан.Той също е виждал неумолимите закони на живота,законите на материята и е знаел,че макар и да живеел в охолство,от щастие да е преливало сърцето му,все пак един ден краят на почитаното му тяло ще дойде…Но както той,така и една голяма част от мъдрите избраници на човешкия род ясно са чувствали,че земният живот е само начало,краят на който не е смъртта,защото човек на земята е странник,скиталец,който носи в сърцето си тъга и копнеж по небесата,в които се рее неговият дух.Защото истинският човек прекарва в непосилно напрежение,в борба и устрем към съвършенство,в стремеж към пълна хармония и единство между вътрешен и външен мир.Но тази задача никой не е постигнал на земята.Затова всяко човешко сърце,дори и сърцето на най-върлия безбожник и отрицател на вярата носи спотаен в себе си копнеж по вечен живот.И това е естествено,защото всеки ясно осъзнава,че тя не е идеален завършек на земния му път.И затова той спотайва в себе си надеждата,че смъртта е огън,през който минава човешкият дух,за да се пречисти и стане годен за по-съвършен живот,че тя е врата,която води към вечен живот в пределите на макрокосмоса на Божествената Вселена,но и в нейния микрокосмос,наречен Човешко съзнание.

Но има хора,които мълвят:“Край на всичко е смъртта“.В дни на безгрижие лесно се произнасят тези слова.Но опитай се да ги произнесеш,когато стоиш пред смъртното легло на обичното ти дете,когато виждаш спускането в гроба на обичната ти майка,на скъпия ти баща или просто на любим човек.Не,ти не ще можеш да ги изречеш.Твоето сърце не ще ти позволи.Ако ти се помъчиш да повярваш в тях,то тогава то ще престане да тупти,ако предварително неверието не го е изсушило и не го е превърнало от средище на сърдечен живот само в орган на кръвообращение.

…Често пъти,в дни и нощи,когато останем насаме с вярата си,непонятна тръпка обхваща сърцето ни и то чувства,и то усеща,че ще дойде часът,когато ще престане да тупти без да е осъществило своите копнежи.

Да,туй нивга не ще постигнем на земята,но затова пък в нас живее твърд и неизменен копнеж,че в часа на смъртта,когато ще прозвучи най-зловещият дисонанс на земния ни живот,когато ще се скъсат всички струни на цигулката,с която сме свирили цял един живот,тъкмо тогава ще прозвучи по най-съвършен начин вълшебната и прекрасна мелодия на настъпващия за нас вечен живот:в чаровните предели на Божествената Вселена с името макрокосмос и в оня микрокосмос от нея с името Човешко съзнание.

йерей Иван Илчев

Стандартен

Христови воини

Изображение

Уважаеми посетители на този блог,обръщам се към воина във всеки от вас и казвам:Ти,смели воине Христов,там сред вълните на житейското море,там де пяна и пръски каляват духа ти.И Оня,що докосва Душата ти,Той Е,който влага мира в сърцето ти и подготвя Човешката ти същност за воинска.Той,Бог-Абсолютната Монада.Ти,воине,често виждаш как в небето проблясват ослепителни мълнии,но не стряскат те твоето сърце.Едва когато вятърът бурен,те грабне в свойта прегръдка и Вселената в миг стихне под тебе като прилив притаен,едва тогава ти трепваш,едва тогава ти разбираш кой си,тоест проумяваш мисията своя-за какво всъщност си на таз земя роден!Проумяваш и разбираш,че тя е-да бъдеш за тях,силите Христови-воин!Да,не с друга,а точно с таз висока чест удостоен!

Затуй,“Облечете се във всеоръжието Божие,за да можете устоя против дяволските козни,защото нашата борба не е против кръв и плът,а против началствата,властите,против светоуправниците на тъмнината от тоя век,против поднебесните духове на злобата.Заради това приемете Божието всеоръжие и тъй,стойте като си препашете кръста с истина и се облечете в бронята на правдата,и обуйте нозете си в готовност да благовестите мира;а над всичко вземете щита на Вярата,с който ще можете угаси всички нажежени стрели на Лукавия;вземете и шлема на спасението и духовния меч,който е Божието Слово.“(Павел,Ефес.6:11-17)

Бъдете благословени!Бог да ви благослови!

Изображениейерей Иван Илчев

Стандартен