Имало едно време…

Изображение   

Имало едно време…Така започва всяка една приказка,приказка,която ни пленява и ни повежда по неземни пътеки,понякога и с неземни герои.Понякога!!!Понякога,обаче няма по-голяма приказка от приказката на дните ни детски,на всички онези мигове,които сме събирали в шепа,онези мигове,които ни връщат назад,много,много назад и неусетно ни правят деца.Деца,в чиито очи има умиление.Деца,които с делата си носят умиление…

…Старият Котобану бавно отвори очи.Слънчевият лъч,проникнал през прозоречната завеса правеше малко слънчево зайче,което пухкаво трептеше върху очите и неговите вежди.

И днес се събудих!-помисли си старият.Но докога ли?

-Той се питаше това,защото осемдесет години лежаха вече върху плещите му.Понякога изпадаше в умиление и се радваше на поредния,даден му от Бога ден,но в повечето от случаите,особено когато се обаждаха многото му болежки,той чакаше с нетърпение последния си час.И като,че ли той не закъсня!Да,той сякаш почука и на неговата врата!Или може би така му се стори,но в тишината на стаята,в която лежеше проникна някакъв необясним шепот,който се носеше отвсякъде.Като,че ли множество хора бяха край него и тихичко,за да не го смущават разменяха думи.И изведнъж мъглата,която беше паднала пред очите му взе да се разсейва.Той почна ясно да вижда лица и фигури на отдавна напуснали земния свят негови познати,роднини и приятели.Наближава,наближава ми времето!-помисли си старият и отръска глава,за да прогони тези видения,пък и да се увери,че това не е сън.Напоследък дали от старческа немощ или от нещо друго спеше много.Може би това беше от нежеланието хората да я виждат в него,защото в леглото тя не личеше.А пък и не обичаше да ангажира никого да го удостоява с грижи или дори само с присъствие.Самотата за него още от детските му години беше нещо,което не искаше да дели с никого.С нея и в нея той се чувстваше прекрасно!Може би,защото така най-добре усещаше присъствието на Абсолюта до себе си.Та нали с мисълта за него преодоляваше всички препятствия,изпречили се на житейския му път.Но сега,сега в пространството на неговото духовно Аз,там в неговите висини той съзираше в кристално чист вид лицата на много познати,дошли да го посрещнат.

-Не,няма шега-помисли старият.Наближава времето за прощаване с всичко земно!Някаква томителна умора все повече и повече изпълваше всяка клетка,всяка фибра на неговото тяло.Бавно,но властно тя простираше своето присъствие във всеки негов мускул,във всяка негова костица.Земна реалност и небесна действителност се редуваха в неговите последни усещания.

Изведнъж в ушите му нещо зазвуча като мощна тръба в далечината или може би като тътен на колосална далечна камбана.Пред очите му настана пълен мрак.После чернилката на този мрак започваше да се смесва с червенина.Красиво тъмночервено(кралско червено)преминаваше в оранжево,което от своя страна навлизаше в пределитe на златисто-жълтото.То пък от своя страна избледняваше до кристално сребристо и го потапяше във феерията на един неземен сребристо-слънчев огледален свят.Но защо всичко това му се струваше удивително познато!Защото-сети се той,това съм го преживявал нееднократно.И тук,в този кристално чист свят,свят на обемност и пълнота,той съзря спора на две ефирни същества:едното-служител на светлината,другото-служител на тъмнината.Гласовете им бяха възбудени,изглежда спорът им беше сериозен.Колко познати гласове!Та нали-сети се той-това бяха гласовете,които постоянно чуваше при всеки свой избор в земния си живот.Единият глас-гласът на служителя на светлината,неговият ангел-хранител беше гласът,в който когато се вслушваше вървеше от успех към успех,а другият глас-гласът на служителя на тъмнината,на лукавия му житейски спътник,както той го наричаше-дяволчето,беше гласът,в който когато се вслушваше винаги изпадаше в интриги и заплетени ситуации,които често пъти носеха крушения в живота му.Той внимателно се заслуша в думите им.Всеки един от двамата искаше да покаже,че е бил по-влиятелният в живота му и че има право над душата му.Тихо ги приближи.На голям холографски екран видя,че те наблюдаваха нещо и после спореха неотстъпчиво.Какво беше учудването му,когато се загледа в екранното изображение:та това беше животът му миг по миг,животът му сладкият-животът му горчивият.Той не можеше да повярва на очите си,че в някаква невидима небесна лента и в някаква небесна дигитална памет се съхранява всеки радостен или изпълнен с привкус на пелин негов миг,час,ден или каквото и да е пространство от времето на неговия живот.Но това беше факт.Животът му се раздипляше миг по миг пред очите му и се разискваше постоянно от двамата му житейски спътници-неговият ангел-хранител и неговият ангел-съблазнител,тоест вечно изкушаващото го дяволче.Всеки неотстъпчиво спореше за правата над душата му.На небесния екран се редуваха кадри някои,от които той смътно си спомняше,които беше почти забравил,но когато ги видя оживели пред себе си те мощно нахлуха в паметта му.Ето пред очите му затрептяха кадри,в които е около петгодишен.Безмилостни по-големи деца бяха вързали малко коте за телена примка и го въртяха с нея.Сърцето му се сви от мъка по малкото коте,което жалостиво мяучеше и се молеше за живота си,но нямаше кой,освен него да го чуе.Тогава той се спусна срещу безсърдечните,две-три години по-големи деца с желанието да спаси малкото коте,но освен боя,който получи,не успя да стори нищо повече.Котето издъхна в мъчителна агония,задушено от телената примка.Малкият Котобану не проумяваше откъде тези махленски деца имаха тази жестокост!Когато котето издъхна,те предизвикателно го захвърлиха с примката на шията в тяхната градина и язвително се закикотиха.Малкият Котобану бързо се завтече към нея и намери сред листата на израстилото вече цвекло телцето на малкото коте.Когато се зае да освободи вратлето му от примката,видя пораженията,които тя му бе причинила.Тя не само го беше удушила.Тя почти го беше обезглавила.Сълзите се лееха по личицето му като малки поточета.Дълго той плака над мъртвото телце на удушеното котенце.После изкопа дълбока ямка в градината им и там го зарови.Затова,че се опълчи в защита на малкото коте,децата го нарекоха Котобану,което в превод от румънски означава котарак.Старият Котобану и в своя предсмъртен час напълни очите си със сълзи,спомняйки си всичко това.

Но ето,кадрите на невидимата лента се въртяха и пред очите му заигра споменът на едни други мигове с подобни действия.Във времето на соц-а по силата на законово постановление всички кучета и котки се преследваха и убиваха.Право на живот имаха само милиционерските кучета и добре прикриваните домашни котки.Годишно минаваха хайки,които изтребваха не само безпризорните кучета,но и такива,които живееха в дворовете на хората.И ето един такъв миг се появи на небесния вълшебен екран.И отново точно бащите на безмилостните деца бяха изпълнителите на законовото разпореждане срещу кучетата.Те не само убиваха свободно движещите се по улицата кучета,но и влизаха и в дворовете на хората и там пред очите на стопаните убиваха любимците им.

И пореден миг на безсилие за малкия петгодишен Котобану.Срещу него ехидно ухилени стояха бащите на безмилостните махленски деца.Ред беше на тяхното куче.То инстинктивно усещаше всичко,което тези,въоръжени с вили безмилостни мъже искаха да сторят с него и макар и не толкова голямо,то свирепо ръмжеше срещу тях.Майката на Котобану с едната си ръка закриваше с престилката лицето му,за да не вижда той последните мигове на своя любимец,а с другата бършеше собствените си сълзи и примиренчески наблюдаваше жестоката екзекуция.Единият от мъжете напълни две кофи с вода и ги изля пред къщичката на тяхното куче.Другият мъж върза оголеният крайник на меден проводник за шиповете на една вила,а отсрещният му край включи в мрежата на 220 волта.Краката на кучето бяха в локвата с вода и синджирът му не позволяваше да я напусне.Тогава мъжът,който държеше вилата с кабела потопи шиповете й в близкия край на локвата.Кучето подскочи в предсмъртна конвулсия над локвата и отнова цопна в нея,но вече агонизирайки.През това време другият спокойно пишеше протокола за изпълнената задача-поредното убито куче и властно нареждаше на майката на Котобану някой от дома да го отнесе при купа с другите убити кучета.

Когато двамата безмилостни мъже си отидоха малкият Котобану,заедно с майка си паднаха в локвата и запрегръщаха мъртвото вече куче.Той виждаше как очите на любимеца му все повече помътняваха и ставаха като стъклени.Същите тези очи,които три години го даряваха с любов и преданост.Същите тези очи,които премижваха от удоволствие,когато го милваше и прегръщаше и целуваше по влажната муцунка.После той с майка си отнесе любимеца си на мястото,където събираха всички мъртви вече кучета.Една грамада от кучета-малки и големи лежаха безжизнени в края на улицата,водеща към Общината.Всяко от тях само преди час е било живо и е било верен страж в нечий дом и любимец на мнозина в него.

Що за закон?-мислеше си малкият Котобану.Безмилостен,жесток и кои само го изпълняваха-бащите на синовете,които убиха малкото коте,което той не можа да защити,както не можа да защити и любимото си куче.Безспирно течаха сълзите му,както и спомените по любимото му куче.Боже,колко много жестокост има в сърцата на някои!

Защото някои не знаеха,че освен децата,от Бога благословени са и животните!!!

                              Изображение

 Ваш в Христа молитствовател йерей Иван Илчев

Реклами
Стандарт

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s