Имало едно време…

Jesus1

Имало едно време…Така започва всяка една приказка,приказка,която ни пленява и ни повежда по неземни пътеки,понякога и с неземни герои.Понякога!!!Понякога,обаче няма по-голяма приказка от приказката на дните ни детски,на всички онези мигове,които сме събирали в шепа,онези мигове,които ни връщат назад,много,много назад и неусетно ни правят деца.Деца,в чиито очи има умиление.Деца,които с делата си носят умиление…

…Време за съзерцание нямаше.Пред него течаха миговете на живота му,запечатани от тази невидима камера.Всеки миг се обсъждаше от двамата стари негови познати-ангелът му хранител и ангелът му съблазнител,поставящ волята и съвестта му на постоянни изпитания.Засега видимо ангелът му хранител беше в състояние на удовлетвореност от наблюдаваните кадри на миговете на живота му.И ето на екрана се задаваха нови моменти от невръстното му детство.Баща му беше купил магаре.Той често вземаше магарето и го връзваше недалеч от малката РТС(ремонтно-тракторна станция),в която работеше.Тя беше в близост до местността“Окопите“(поляната носеше това име,понеже бе осеяна с окопи,обрасли вече обилно с трева).В тях съществуващото в града военно поделение провеждаше своите военно-полеви обучения.Малкият Котобану,заедно с връстника си Тодор отиваха към работата на баща му-малката РТС,защото точно по обед всеки ден в горещия августовски месец сменяха мястото,където пасеше магарето,като вадеха дървеното колче със синджира и го местеха другаде с по-свежа трева и по-близо до някое дърво,за да има къде Клепоушко,когато жегата стане голяма да се приюти.Пояха го с вода и после баща му започваше отново работния си ден след кратката обедна почивка.Но този ден малкият Котобану желаеше да се похвали на съученика си Тодор със своя Клепоушко,за да види той как само го язди.По време на смяната на пасищното му място,баща му го качи върху гърба на кроткото магаре,но Тодор не искаше да е по-назад,искаше и той да се вози.Баща му качи и него.Децата не спираха да се смеят и радват,че са на гърба на послушното магаре.Малкият Котобану се крепеше,държейки се на малките кожени юзди,а Тодор,държейки се за раменете му.Но внезапно лалугер премина току пред краката на магарето.То за миг се сепна и подскочи и двете деца паднаха на земята.Паднаха така,че Котобану беше отдолу,а съученикът му-върху него.Точно това допринесе ударът,който получи Котобану при падането си да е двойно по-голям,поради тежестта и на другото дете,което се стовари върху него.Тодор бързо се изправи,но не и Котобану.Баща му напразно се опитваше да го вдигне и когато видя,че той започваше да посинява и очите му,обръщайки се нагоре да побеляват,панически се развика,понеже не успяваше да освободи прехапания от зъбите му език.В близост до тях,в „Окопите“ военно поделение провеждаше обучението си.Главният военен,ведно с войниците си се впуснаха да помагат.Когато военният видя прехапаният език на Котобану,смъкна армейския си нож,заедно с канията и напъха върха й между зъбите му,викайки възбудено някой да донесе вода.За щастие наблизо минаваше старец с малкото си стадо овце.Той смъкна манерката от колана си и я подаде на военния,който вече беше успял да освободи котобанувия език от смъртоносната захапка на зъбите му.После поднесе гърлото на манерката към устните му.Водата,която потече в гърлото му,даде възможност на Котобану да си поеме дъх,който при падането си беше изпуснал.Скоро бялото в очите му изчезна и зениците се върнаха в орбитите му,а синкавостта на лицето му взе да се отдръпва.Не след дълго малкият Котобану се изправи на крака,виждайки как баща му сърдечно благодареше на военния за своевременната помощ.После той взе имената и на стареца овчар донесъл навреме манерката с вода.

Наблюдавайки това старият Котобану си помисли:да,всичко що се случи в детайли е заснето,но това бе,което видяха хората отстрани,не което той преживя.Едва си го помисли и чу как ангелът-хранител му казва:да,да,душата твоя за малко не те остави,но Бог запали отново изгасената на живота ти свещ.О,Господи-помисли си старият,как лаконично и прозаично ангелът му хранител изрази състоянието,което той никога не ще забрави,състоянието,в което изпадна след падането.Как стана лек като перце,как полетя във въздуха и видя отгоре суматохата на хората около него!Как видя тялото си и прегърналата го здраво смърт,как видя в изобилно слънчево сияние мъж,който му каза:Твоят живот още не е свършил.Но всичко това го знаеше той и никой друг,само че време за изживяване нямаше,защото мигове от други части на живота му се зададоха на широкия екран.

Ето той вече е шестгодишен.Баща му беше получил повишение на стругарския си разряд и се гласеше да отиде и благодари на човека,помогнал за всичко.

Беше прекрасен януарски ден.Петък и събота валя тихо и кротко.Натрупа около половин метър сняг.Баща му напълни плетената петлитрова дамаджана с рубинено-червено домашно вино.Майка му сложи в платнена торбичка голямо парче кървавица и такова парче крехка сланина,после добави и три,започнали вече да съхнат домашни суджука.Баща му,показвайки се на вратата на стаята,му рече:Отивам до града!(градът беше на шест километра от селото,в което той живееше с родителите и малкото си братче).-Ти не искаш ли да дойдеш мене?

-О,как да не искам!Изтърва ли се такъв хубав зимен ден.

Той бързо се облече и докато баща му правеше още нещо в мазата застана пред него и каза,че е готов за тръгване.Тръгнаха.Снегът ослепително пробляскваше пред очите им и скърцаше под обувките на нозете им.Шейната беше толкова добра,че направо сама вървеше.Той сам се убеди в това,като я вземаше в ръцете си и отменяше баща си.Съвсем неусетно те вече бяха в града и скоро се озоваха пред портичката на къщата на колегата на баща му.Бяха посрещнати изключително радушно.Твърде скоро домакинята спретна тежка софра,на която на видно място стояха и нещата,които те донесоха-дамаджаната с рубиненото вино,суджуците,домашната кървавица и крехката сланина.

Малкият Котобану хапна малко,понеже вниманието му беше приковано от заниманието на детето на колегата на баща му.Те бяха почти връстници.То рисуваше с водни бои,а боите бяха в една прекрасна палитра.Имаше дървена чаша с много четки в нея,тъй че на момчето не му се налагаше да мие често четката,когато сменяше боите.Тези боички в палитрата бяха отдавнашна негова мечта,но с оскъдните средства,с които неговото семейство разполагаше,трудно можеше да я сбъдне.А тук момчето му даваше знак,че ако иска да рисува може без да се притеснява да го стори.Той засия от щастие.Четките бяха много.Толкова,колкото бяха боичките в палитрата.Захласът беше пълен.Скоро треперещите му пръсти се успокоиха и уверено взеха да сменят четките по блоковия лист.Омаян от феерията цветове,той нарисува прекрасна дъга на фона на синьо загадъчно-слънчево небе.Часовете еднакво неусетно се изнизаха за него като художник и за баща му-на трапезата.Денят беше превалил.Слънцето отдавна се беше потулило,но баща му,кипящ от енергия,енергията на младостта му в златните тридесет години,подсилена от руйното вино,смело каза,че на връщане ще съкратят пътя,като минат не по шосето,а направо през гората,понеже така пътят се съкращава наполовина.Колегата му му каза да си помисли,но трудно можеше някой да му противоречи в този момент и те тръгнаха.Много скоро се озоваха в началото на пътя през гората.Но през гората още никой не беше минавал и те трябваше напосоки да следват пътя,проправяйки си пъртина през наскоро навалелия сняг.Нощта не се забави.Сякаш падна изведнъж.Изгря бледолика луна в пълнота.Гората за него стана някак призрачна и страшна.Сърцето на малкия Котобану заби така лудо,че имаше чувството,че се чува извън него.Та той беше само на някакви си шест години.Изведнъж някъде в горската далечина се чу ясен и протяжен вълчи вой.Той погледна към баща си.Баща му разви нещо,което беше все още върху шейната-беше малка остра секира.По лицето на баща му започна да се стича пот и една вена нервно пулсираше върху него.Той разбра,че баща му едва сега разбра сериозността на ситуацията,в която изпаднаха.На всичко отгоре на него все му се привиждаха страшни неща и като,че ли той примами това страшно върху им.Там пред тях на има-няма петдесет метра,като че ли съзряха фигурата на някакво животно,като че ли куче,само че едро и голямо.Беше вълк.Баща му здраво стисна малката секира.После двамата заедно завързаха месалите,в които бяха повити суджуците,кървавицата и сланината един за друг и ги вързаха след шейната.Така шейната стана шейна с дълга опашка.После баща му го побутна,за да го изкара от вцепенението,в което бе изпаднал.Котобану бавно запристъпва,но баща му го побутна да побърза.Наближаваха седящия вълк.Той беше застанал точно на пътя им,но като че ли усети увереността на баща му със секирата и с нежелание отстъпи встрани от пътя в редките храсти.Никога той не бе виждал вълк,а сега такъв голям стоеше на някакви десет метра от тях.Когато го отминаваха,вълчето внимание бе привлечено от навързаните след шейната кърпи и точно когато вълкът стана и запристъпя след тях,се случи нещо странно.От върховете на заснежените дървета нещо с призрачна светлина запърха и полетя право към него.Вълкът се стъписа и спря.Нещото с непрекъсващо жужене закръжи над вълка.Той се уплаши и побягна.

От унеса,в който беше изпаднал малкият Котобану го извади лаят на дворните кучета на първите къщи до гората.

На другия ден след случилото се те разбраха,че Дунавът бе замръзнал и глутница вълци са преминали на българския бряг и само на два километра от тях,в една кошара са разкъсали повече от десет овце.Когато се поуспокоиха от случката той попита баща си от какво се уплаши вълкът и побягна,а баща му отговори:забрави ли какво направихме,забрави ли,че завързахме кърпите една за друга и след това за шейната,после нали видя как движих шейната зиг-загообразно.Кърпите като една дебела змия се извиваха зад нас и те уплашиха вълка.Е,пък и той видя,че в ръцете си държа остра секира.Малкият Котобану наведе глава.Баща му не беше видял най-важното-това,което беще видял той.Онази малка призрачна светлина,която изпърха в клоните на заскрежените дървета и се понесе право към вълка и го уплаши и той избяга.

Е,всекиму е дадено да гледа с различни очи на света около него-мъдро и несвойствено за годините си заключи той,запомняйки завинаги всичко,което преживя в онази лунна нощ,в онази заснежена гора.

вълк3йерей Иван Илчев

Реклами
Стандарт

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s