Имало едно време…

 

Изображение

Имало едно време…Така започва всяка една приказка,приказка,която ни пленява и ни повежда по неземни пътеки,понякога и с неземни герои.Понякога!!!Понякога,обаче няма по-голяма приказка от приказката на дните ни детски,на всички онези мигове,които сме събирали в шепа,онези мигове,които ни връщат назад,много,много назад и неусетно ни правят деца.Деца,в чиито очи има умиление.Деца,които с делата си носят умиление…

Пред очите на стария Котобану друг един томителен спомен нахлуваше скоростно.Той беше последна група в детската градина.Любимо място за игра и усамотяване му беше пясъчникът близо до оградата на старата църква.Веднъж малкият Котобану съвсем не усети как беше останал сам,загледан в рисунките й.А те изобразяваха огнени пламъци,в които се гърчеха човешки тела.От унеса го изкара старият свещеник,който окопаваше и поливаше цветята около църквата.Ей,момче-рече той-не е ли време да ходиш да спиш?Защо си сам?Да не би да си наказан?Но ако не ти се спи мога да ти разкажа за тия,които гледаш да горят в огнените пламъци.Може би се питаш кои са те ли!Те са тези,които са вършили много злини в живота си!И после,когато той,животът им свърши те попадат тук,в тези огнени пламъци напълно заслужено.

Малкият Котобану потрепери,когато се сети  колко пъти се е бил със своите връстници:нима и аз ще горя в тези пламъци-с ужас си помисли той.Но старият свещеник го изкара от унеса на този ужас и каза:

-Тази църква,момче,е строена още по време на турското робство.Затова така е вкопана в земята,затова не е извисена,но пък е дала за извисяване духа на много български синове и дъщери.Тя е,която нашепва легенди и истории.Една такава легенда ни разказва следната история.Еничари са минали през нашето село за страшния кръвен данък.

Малкият Котобану потрепери и си помисли:Какъв ли е този кръвен данък?

-Кръвният данък,моето момче-започна разказа си старият свещеник- е бил такъв:всяка година еничари(еничарите са били най-безмилостните воини на турските войски)са минавали през всяко българско село или град и от всяко семейство са вземали по една мъжка рожба на възраст 3-4 годинки.Тези деца после се отглеждали при изключително сурова дисциплина и са правили от тях тези воини,за които ти казах.Смели,силни и безкрайно предани на падишаха,понеже вече са забравили кои са  и кои са техните родители.Но понякога,понякога спомените им се връщали и те са ставали най-сърцатите покровители на своите родни места от набезите на пияни черкези,татари или озлобени фанатици-мюсюлмани.Та такъв един еничар и то началник повел подчинените си войници,също еничари като него към едно китно българско селце,някъде там,в диплите на Балкана.Но още щом навлязъл в балканските дебри той усетил някаква необяснима тъга как сковава смелото му сърце.Макар и без да бързат,те минута по минута наближавали това китно място.Вождът на еничарите не можел да си обясни защо това негово сурово сърце се размекнало при вида на някакви там природни картини,предшестващи влизането му в това село.Влизайки в него с дружината си отново и отново той направил опит да си обясни защо някаква сила в него го накарала да избере за настаняването му не най-богатата,а една бедна,почти в края на селото къща(когато еничарите пристигали в дадено село,българите имали задължението всеки в дома си да задели една стая за войниците,защото така ставало квартироването на еничарската войска).Защо-питал се еничарският вожд-тази бедна крайна къща легна на сърцето ми и защо искам по-скоро да се настаня в нея?Вечерта българите-собственици на този дом имали задължението да се погрижат за комфорта му-трябвало да бъдат измити краката му.Домакинята на старата къща сипала вода в дървена копаня и бавно започнала да навива краищата на дрехата му,за да измие краката му.Когато разголила краката му до коленете изведнъж старата жена се разплакала и се втурнала в другата стая.Еничарят стоял в недоумение и чакал старата да се завърне и когато това не станало,гневен той скочил и отворил вратата на другата соба(стая).Старата стояла на колене и се молела,а там горе на стената пред нея висяло старо,опушено кандило,което хвърляло призрачна светлина в сумрака на бедната стая.Отново някакъв вихър в душата му го завъртял и почти прималял той пристъпил прага на стаята.

-Какво става?-попитал той старата жена,но се учудил сам на себе си.От суровия му и властен глас нямало и следа.Някакъв преходен,почти момчешки глас излязъл из неговото силно еничарско гърло.Тогава старата жена със сълзи на очи се спуснала към него и паднала в краката му.

-Сине-хрипала тя и целувала краката му.Сине мой,ти се върна!

Опиянен от умиление,младият мъж отново попаднал във вихъра на някакви далечни спомени.Ето той се крие със сестра си на двора в купата сено,защото еничари минават и събират кръвния данък.Суха сламка подразни носа му и той неволно кихна,тихичко,но достатъчно,за да бъде чут от еничарските войници.Един от тях започна да раздипля пластовете сено и скоро те със сестра си бяха пред очите на еничарите.Един войник го грабна,но сестра му здраво го бе прегърнала,бе се вкопчила в него.Тогава еничарят извади сабята си и с тъпата й страна удари сестричката му през ръцете.Тя изпищя от болка и го пусна.Тогава Сивчо,неговото вярно куче,скъса синджира си от ярост и се спусна към еничаря,но той със сабята си,с особена жестокост уби верния му приятел пред самите му очи.После еничарят с една ръка го издърпа на коня и препусна след другите еничари.След тях със сълзи на очи гледаха майка му и сестричката му.Ето тази страховита и в същото време жаловита картина нахлу  в спомените му.А сега старата жена,която целуваше босите му нозе и плачеше още повече ги допълваше.Някаква непозната за него влага напълни очите му и той прегърна старата жена.Току от нищото се появи една млада жена,която също зацелува краката му хлипайки:Братчето ми,милото ми братче се върна!Вече нямаше и следа от суровия еничарски военачалник.С премрежени и овлажнели очи той запрегръща двете жени.Устните му тихо шептяха:

-Мамо!Сестро!

Старият свещеник замлъкна.Малкият Котобану нетърпеливо запита:

-После,после,какво стана после?

-После-продължи старият свещеник-легендата разказва как години наред еничарският корпус е бил закрила за това село.Дори по-смели разказвачи на легендата говорят,че те отказали да служат повече на падишаха,а  до края на дните си били закрилници на тези гори и планини.

Малкият Котобану знаеше,че ще го накажат задето не отиде да спи следобеден сън,но какво е наказанието пред удоволствието да бъде сам под стария орех и близо до църквата,която тъй примамливо,тъй потайнствено го зовеше.Той завинаги скъта в сърцето си този миг и тази чудна легенда,разказана му от стария свещеник.

Изображение

 

Старият Котобану притвори очи.Слънчевото зайче,проникнало през щорите на прозорците все още игриво трептеше върху очите му.То,като че ли беше причината един друг спомен свежо да нахлуе в паметта му.Ето и картината на този спомен заигра пред очите му.Той е втори клас и са в час по четене.Внезапно вратата се отваря и в класната стая влиза проверяващ учител-инспектор.Смут се изписва по лицето на неговия учител,но твърде скоро той пое ситуацията в ръце и часът пред погледа на инспектора започна.Смутът,обаче в сърцата на учениците все още не се беше разсеял.Те още бяха плахи пред лицето на проверяващия.Урокът,върху който дискутираха беше „Писмото на Ванка“.“Ванка“-та беше едно малко дете,което пише до своя баща,отишъл на гурбет надалече.А точно тогава,подобно на бащата на Ванката и баща му беше на курс за повишаване на разряда.Бяха минали две седмици и той,заедно с брат си се бе затъжил за него.Все пак той беше втори клас,а брат му в детската градина.

Инспекторът,за да провери доколко учениците са усвоили четенето,предложи някой да прочете текста на писмото на Ванката.Може би той долови  желанието му и още преди да беше вдигнал ръка го посочи и каза:

-Постарай,постарай се правилно и точно да прочетеш текста и колкото се може по-изразително.

Очите на стария Котобану се напълниха със сълзи,когато се сети за този миг.Той продължи внимателно да гледа в спомена.На него също му бе харесало това писмо и той го беше прочел няколко пъти в къщи,затова започна спокойно и изразително да чете редовете му.В класа настъпи пълна тишина.Защо ли?-запита се той.Че аз не сторих нищо повече,освен да се отдам на чувствата,които ме владееха,на чувствата по отсъстващия ни баща,на чувствата от трудностите на ежедневието  с майка им,понеже тя трябваше да върши и това,което вършеше баща им,когато беше в къщи.Е,те с брат му се стремяха да й помагат,но къде ти.Така,че тъгата по отдалечения му баща явно се долавяше в гласа му.В очите на инспектора и на учителя му се появиха сълзи,а класната стая,след като той беше привършил с четенето все още беше в тишина.Инспекторът го поглади по щръкналата му коса и каза:

-Браво,моето момче!Ти така прочете писмото,че за миг ни пренесе при него,при малкия Ванка и неговата мъка по отдалечения на стотици километри негов баща.

А той не стори кой знае какво.Само си представи,че той е Ванката и че той пише писмото.А то не беше далеч от действителността,понеже неговият баща в момента също отсъстваше от къщи и затова беше тази мъка,пропита в гласа му,просълзила инспектора и учителя му.

в клас

йерей Иван Илчев

Реклами
Стандарт

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s