Защо,Господи

Изображение

Като гадини пълзим и не усещаме мрака в душите си

и по него пътят трънлив на годините

посипваме  с пепел косите си

и пак наивно се питаме…

Кой гневни огньове запалва в очите ни,

кой спомени мерзки събужда у нас,

кой като мътен порой завлича и дните ни

и слага ни всички под своята власт.

Кой като страж на каменен рид

на дните ни слънцето гази

и кой сътворил е тоз преголям мит,

че човек нероден е да лази.

Но лазим и рием и дори вием жестоко

с изпълнени от демонска злоба очи,

и звяра у нас обажда се тъй властно и издълбоко

и къмто ада жесток той пътя ни сочи.

Понякога дива омраза изпълва сърцата ни

и мъст кръвнишка клокочи във нас

и някак безсмислени стават и дните ни,

когато злото положи ни в своята власт.

Защо,Господи,когато бъде наранено нашето Аз,

когато някой да ни обезличи се опита,

защо тогава демонът в нас

от всяка наша фибра излита?

И питам се в мигове такива

къде си ти,Господи,Боже наш,

та кротко да застанеш между нас

и злоба кръвнишка Ти да изтриеш

и върнеш човешкия образ у нас.

Ей,Господи!Едно е нашето малко сърце,

но в него битка епична води се из вечност.

Там,в него Луцифер гордо своите зове

и пак там,Ти,Христе,покоряваш ни с Твоята човечност.

йерей Иван Илчев

Реклами
Стандартен

Майко Божия,приеми ни под твоя покров

Изображение

Със свити сърца наблюдаваме събитията в света,в който живеем.А те не са никак успокоителни.Светът отново изпадна в криза.Духът на Студената война все повече и повече взе да напомня за себе си.Като че ли кризата на приливи и отливи брули брега на човешката цивилизация.Тази цивилизация,която понякога изяжда самата себе си.Тази цивилизация,която все повече и повече поставя материалното над духовното.А той,светът от време оно е бил винаги свят,разтърсван от слепи страсти,свят на демагогия и излъгани тълпи,свят на разпътство,себелюбие и гордост,свят на войни и враждебност.Всичко,което се случва на световната политическа сцена по красноречив начин потвърждава това.Винаги се е намирала определена част от земната кора или по-точно казано държава,която да бъде ябълката на раздора между върховни политически сили в определен момент на човешката история.Такава днес е Украйна.Още по-точно онази подарена й преди време част-Кримският полуостров.Не е толкова далече времето,което ни напомня за неговата история.Времето на една пирова победа над руската военна мощ от една все по-отслабваща Османска империя,подкрепена от Великите сили.Времето,когато великият Айвазовски пребивава в Крим и вижда как той като феникс възкръсва от пепелта на опустошилата го война.Тук той в 1888 г. рисува една незабравима по своята красота картина,наричайки я „Нощ над Крим“.Изпод четката на великия ваятел на морето излиза нещо изключително:луна,обгърната в ореола на морски изпарения,която огрява частица от Крим,над когото нощта е разперила своя плащ и цялата тази картина е пропита от тишина-тишината на морето,тишината на нощта,тишината след грохота на войната.

На фона на днешната историческа действителност,обладани от суров песимизъм някои говорят:аз нямам никаква надежда,защото на небосклона на човешката история не виждам слънцето,което би стоплило изстиналите ни сърца.На този небосклон все по-тъмни облаци се трупат и засенчват всяка наша надежда,всеки наш стремеж в очакване на по-светъл и щастлив утрешен ден.Илюзиите ни и те са окончателно разбити.Какво ни остава-единствено безсмислието на земното ни битие.И тогава из дълбините на една толкова дълбока безнадеждност се изтръгват воплите на отчаянието и бликват неудържими сълзи.Защото в мрака на обезверяването,на скептицизма и душевното загрубяване,чезне надеждата с нейната лъчезарна и спасителна усмивка.И точно в миговете на голяма горест,когато животът се стоварва с цялата си тежест и жестокост върху ни,почти всеки един от нас из глъбините на своята изтерзана душа неминуемо изтърва възклицанието:Боже мой!Богородичке!Избави ни от гнета на отчаянието и безнадеждието.Мнозина от нас отрезвяват и през упойващите пари на отчаянието съзират един позабравен път-Пътят към Храма.И когато тръгнат по него,там на границата на безсилието и безизходицата те виждат Вярата как разпръсква мъглата на отчаянието,как измита натрупаните пясъци скръб от лицето  на радостта от живота и как тази радост после малко по малко се извисява към небесата и води нас,смъртните към безсмъртието на онази,вечната надежда.Надеждата,която започва отново вдъхновено да пулсира в сърцето на човека и да го пречиства от отровите на безнадеждието.

А там,в Храма всеки с трептящо до болка сърце отправя поглед към благите майчини очи на Богородица и съзира в тях нейната любов към всеки един от нас.Защото тя струи,тя се излъчва от очите й,добри,ласкави и животворящи и подкрепя надеждата на всеки от нас.А тя,надеждата е най-вече в душите на духовно извисените,на търсещите истинския смисъл на живота в съкровеното дихание на битието.Тя е в чара на онази духовна красота,обгаряна от огъня на Вярата и правеща хората единни в стремежа им към Бога,Доброто,Истината и Любовта.Тя,Християнската Надежда винаги е била живоносна и победна,защото постоянно е подкрепяна от ходатайството и застъпничеството на Богоматер към нейния Син.Тя,Християнската Надежда е,която подкрепя всеки един от нас в неговия дръзновен полет над мерзкото в живота,защото само в един преобразен от Божията сила и пропит с майчина любов(Любовта Богородична)нов свят,свят на свобода и съзидание,можем и ние да намерим себе си с вяра в бъдния ден.Затова не е нужно много.Само да не забравяме Пътя към Храма.И там в него да погледнем в очите извечно Богоизбраната Мария,дарила ни със своя Син и Бог и от глъбините на нашите сърца да изречем думите:Майко Божия,приеми ни под твоя покров!

                           йерей Иван Илчев

Стандартен

Нищо ново под слънцето

Изображение

„Нищо ново под слънцето“.Всичко е добре забравено старо!Как искам с малко думи да ви кажа достатъчно,но може ли човек да се побере в няколко изречения,говорейки за Кръста,за Вярата,за Надеждата,за Любовта.

В безбрежния океан на световното битие,човешкото Аз заема нищожно място,обаче със смела мисъл то се стреми да обхване целия свят,да се даде отчет за основите на устройството на Вселената,да разбере що е светът като цяло,да постигне смисъла на световния процес,заедно с това да определи и своето положение и назначение в света.Съвкупността от отговорите на всички тези въпроси е известно,че дават мирогледа на човека,защото мирогледът е нещо висше в сравнение с един обикновен възглед.Той е убеждение,което определя желанията и действията на човека и не само да ги определя,но и задължава човека да желае това,а не онова и да действа така,а не иначе.Но познанията,които съставят възгледа на човека за света и хората в него са все пак ограничени.Вярващите получават помощ и подкрепа,която идва от християнския мироглед и той показва как ние гледаме на света,на световния процес ,на себе си и на своето предназначение,как отговаряме ние на вечните въпроси и световните загадки.

А кои са вечните въпроси и кои са световните загадки?

Свидетели бяхме,пък и все още сме как в наши дни се възлагаха и възлагат особено големи надежди на науката-тя ще разреши всичко,тя ще отговори на всички въпроси.“Науката ще разпилява все повече грамадата от невежество и предразсъдъци,за да блеснат във всеки човешки мозък истините за света и живота“-заявяваха някои в началото на нашето столетие.

Но можа ли науката да отговори на всички въпроси?Достатъчна ли е тя за изграждане на мирогледа ни?

Всички знаем,че има още много въпроси,на които науката не можа да отговори компетентно и навярно няма и да може и за в бъдните дни.А това са най-важните,основните въпроси на битието ни:“Откъде е светът и животът в него?как съществува светът?Кои сме ние?Откъде идваме и накъде отиваме,…какъв е смисълът на нашия живот?“

Някои смятат,че са отговорили научно изчерпателно на поставения въпрос,като са издекламирали:материя,атоми,вечност на материята,еволюция,самозараждане и прочие,и прочие,и прочие.Но това са само предположения,загадки,тайни,хипотези.А хипотезите са дело на разума на творческата фантазия.Сам Хекел заявява:“Творческата фантазия попълва празнините,които разумът оставя неоткрити“.

„Научните теории-пише проф.Асен Златаров-никога не изразяват абсолютната истина:това е невъзможно за слабия човешки разум!“

Вярата се явява съществен елемент,даже  в областта на математиката,смятана за система на чистото знание.Аксиомите се приемат не поради тяхната доказаност,а поради невъзможността да се мисли противно на тях,т.е.въз основа на Вярата на и в логическите закони на мисленето.

А такъв могъщ ум като Паскал заявява:“Само истински разумният разбира докъде се простира мощта на неговия разум.Там,където се изчерпват силите за проникване в нещата,оттам започва и Вярата.“

Още по-мъчителни и по-неразрешими са въпросите:кой съм аз и защо съм в този живот,откъде съм тръгнал и накъде отивам?Има ли някакъв смисъл и цел нашият живот?Или може би аз съм една слаба,духана от вятъра тръстика край бурното море на живота,която утре ще бъде преломена от някоя стихия,за да стане играчка на вълните и плячка на водните дълбини?Сам ли съм в този живот,коя е целта и посоката ми?Бди ли над мене някаква сила?Имам ли задачи,които да решавам в живота?

На много места в областта на тези въпроси се е опитвала да отговаря и философията.“Сегашното състояние на науката и философията-казва проф.Вишеславцев се характеризира с думите на Хамлет:“Има много неща,приятелю Хорацио,за които нашите мъдреци дори не са и сънували“.Блез Паскал казва:“Последен извод на разума трябва да бъде признанието,че съществуват безчислено много неща,които го превишават.“Бележитият Рюкарт,немски филолог и философ казва:“Природата е Божия книга,но без откровение Божие,всички старания да я прочетем,основани на човешкия опит остават безуспешни.“Гайбел-също немски поет заявява:“Религията,това е краят на философията:да узнаем,че трябва да вярваме!“

„В началото беше Словото…“Това начало на св.ап.ев.Йоан накара света да се замисли не само над неговото Евангелие,но въобще над Божествените истини.Преди всичко,за да вникнем в същността на Словото,трябва да знаем етимологията на думите.Думата „Бог“ има санскритски произход.По-точно“Багас“означава подател на добрините,а думата „Господ“ или „Господар“ е славянска,която пък произлиза от още по-древната санскритска-„Джаспати“,значеща владетел на целия род.Православното изповедание гласи:“Бог е един по същество,но Троичен по лица.Отец,Син и Дух Свети“.Рационалистите казват:Как може единният Бог да е в три лица?

Светите отци и учители на Църквата са употребявали подобие,за да обяснят Троичността Божия.И ето техните примери:Слънцето,слънчевият лъч и светлината,които имат в себе си единство и все пак са различни.Също тъй коренът,стъблото и плодът на едно и също дърво;на кладенеца,извора и потока;неразкъсваемо съединени помежду си и все пак различни;на три свещи,горящи на едно и също място и разливащи една неразделна светлина;на огъня,блясъкът на огъня и неговата топлина;На трите различни способности в една и съща човешка душа-ум,сърце,воля.“

Разбира се,те не претендират,че излагат абсолютната истина по тези въпроси.Тяхното желание е да изложат близкото до човешкия разум.

Св.Григорий Нисийски пише:“Лъчът има битие не само от себе си,а от Слънцето;следователно той има живот от това Слънце и този живот е във времето,когато го има Слънцето,но не и след него,а само заедно с него.Така е и Син в своето раждане-събезначален на Отца“.Или другата негова мисъл:“Човешкият дух служи за единствена основа на битието на двете отличителни свойства на човешката природа-мисълта и словото.Тези две свойства са неразривно свързани помежду си така,че не можем да си представим нито словото без мисълта,нито мисълта без словото.Но те все пак са различни по начина на произхода си от човешкия дух.Когато човек мисли,той мисли с помощта на словото,но това слово остава в самия него:ражда се,но не се изрича,когато единосъщната на словото мисъл се явява навън,т.е.се изрича-тя в момента само се изрича,не се ражда-раждането й е по време на мисълта.

„На какво още ни учат светите отци и светите апостоли?-възклицава Бернар Клеровски-не дотолкова да четем Платон или да тълкуваме Аристотеловите тънкости,а най-рационалното,учейки се винаги да стигаме до истината.А каква по-голяма истина има от истината за живота и най-вече да умеем да го живеем без сривове и без катаклизми?Мислиш ли,че е малко нещо това-да знаеш да живееш?Голямо е,че дори и най-голямото.“Особено,когато в сърцето си пазим огъня на Любовта,запален естествено от Бог,защото Бог е Любов.И когато в края на дните ни запитат защо изобщо сме били на този свят,тогава смело,съвсем смело можем да отговорим:Опитвахме се да виждаме света през очите на Любовта и с лутане в пустинята на своите сърца намерихме най-после нейния оазис!

йерей Иван Илчев

Стандартен

Звездна соната

Ти си тръгваш,любов.Ти си тръгваш
от брега,със платна непривикнал да съмва.

Тихомълком си тръгваш,без благослов,

ти просто бягаш,бягаш,любов.

Дори вятърът галактики да брули с ледена сила

ти тръгваш си поглед във звездното впила.

Лунно цвете в дланите,сгушено плаче,

а тълпата зверски протяга се:наше е.

Ти си тръгваш,любов.Ти си тръгваш

от брега,със платна непривикнал да съмва.

И стапя се бавно в очите луната,

а сенките бродят след звездна соната…

spomen ot maia

 

звездно небейерей Иван Илчев

Стандартен

Вижте как

Изображение

Вижте как в сърцето на Вселената явявам се

и с тихи стъпки наближавам ятото

звезди.Да,звезди се стичат навсякъде край мен

и замайва ме дъхът на дългото им реене.

Вижте как безмерно тихо е това пробуждане,

което в оргазъм неподправен свършва

и ключове,и ключове безшумно

отключват сейфа с цветове на елша.

Вижте как в сърцето ми Вселената спотайва се,

но този сън опасен е,опасен,

защото от светлини и сенки аз изваях те,

но пак се счупи нещо в мен и краят празен е.

йерей Иван Илчев

Стандартен

Можем ли…

Може ли да се каже,че всички идем на света еднакво богати с природни дарби?Не.Над главата на детето,чиито очи са готови да се отворят за светлината на започващия за него живот,витаят безбройни влияния на миналото,защото кръвта,която тече във вените му,превозва зародиши на добродетелта или семена на смъртта.Ние продължаваме живота на нашите бащи и върху слабите си рамене чувстваме да тежи товарът на техните грешки и злоупотребления.

Тогава,ще кажете вие,безполезно е да се говори за формиране на характер,щом сме подложени на последиците от грешките на праотците си.Да,без съмнение,според закона на наследствеността,едни се раждат с добри наклонности,които ги подпомагат мощно да изпълняват дълга си и по-лесно и по-бързо да постигнат своя идеал;други още от младини се огъват под тежестта на тайни недъзи и на всяка крачка в живота си по пътя на добродетелите срещат пречки,които забавят и умъчняват вървежа им.За първите изпълнението на доброто е нещо обикновено и лесно,за вторите то е същинско мъченичество.Но…

„Всеки от нас носи в себе си зачатък на светец или зачатък на злодеец“-казва френският мислител Лакордер,което пък значи,че всички сме достъпни за нравствено изграждане.А в желанието си да запечата по незаличим начин в умовете на своите съотечественици идеята,че изграждането на характера почива не само върху наследствеността,но и върху обикновеното обучаване,спартанският законодател Ликург прибягнал до нагледен пример.Един ден,когато лакедемонците били събрани на обществения площад,той накарал да му доведат от къщи две кучета,които отвързал,след като на достъпно разстояние оставил един жив заек и съд с месо.Едното куче се нахвърлило да гони заека,а другото се нахвърлило на месото в чинията.Понеже лакедемонците не разбрали нищо от видяното,Ликург им казал:“Тия две кучета са родени от една и съща майка и са от един и същи баща.Но тъй като всяко от тях възпитавах различно,едното стана ловец,а другото-мързелив лакомец.Същото ще стане и с вашите деца-те ще бъдат храбреци или страхливци,според възпитанието,което им дадете.“

От примера ярко се вижда,че ние сме съзидатели на характера си.“У всякой от вас има по един Фидий-казва френският мислител Шарл Кине и продължава:всеки човек е ваятел,който от своя къс мрамор или глина на природните си недостатъци и груби инстинкти да може да издяла или извае една интелигентна и свободна личност“.

Колко ясно го е казал Кине.Да,всички можем да изградим своя характер.Може би не ще постигнем нещо необикновено.Това не и нужно.Но само от нас зависи да тръгнем по пътя на Човечността или да разрушим и малкото човешко в себе си.Ние затова сме свободни-сами да изберем своето извисяване или своето падение.

давид                   йерей Иван Илчев

Стандартен

Имало едно време…

Jesus1

Имало едно време…Така започва всяка една приказка,приказка,която ни пленява и ни повежда по неземни пътеки,понякога и с неземни герои.Понякога!!!Понякога,обаче няма по-голяма приказка от приказката на дните ни детски,на всички онези мигове,които сме събирали в шепа,онези мигове,които ни връщат назад,много,много назад и неусетно ни правят деца.Деца,в чиито очи има умиление.Деца,които с делата си носят умиление…

…Време за съзерцание нямаше.Пред него течаха миговете на живота му,запечатани от тази невидима камера.Всеки миг се обсъждаше от двамата стари негови познати-ангелът му хранител и ангелът му съблазнител,поставящ волята и съвестта му на постоянни изпитания.Засега видимо ангелът му хранител беше в състояние на удовлетвореност от наблюдаваните кадри на миговете на живота му.И ето на екрана се задаваха нови моменти от невръстното му детство.Баща му беше купил магаре.Той често вземаше магарето и го връзваше недалеч от малката РТС(ремонтно-тракторна станция),в която работеше.Тя беше в близост до местността“Окопите“(поляната носеше това име,понеже бе осеяна с окопи,обрасли вече обилно с трева).В тях съществуващото в града военно поделение провеждаше своите военно-полеви обучения.Малкият Котобану,заедно с връстника си Тодор отиваха към работата на баща му-малката РТС,защото точно по обед всеки ден в горещия августовски месец сменяха мястото,където пасеше магарето,като вадеха дървеното колче със синджира и го местеха другаде с по-свежа трева и по-близо до някое дърво,за да има къде Клепоушко,когато жегата стане голяма да се приюти.Пояха го с вода и после баща му започваше отново работния си ден след кратката обедна почивка.Но този ден малкият Котобану желаеше да се похвали на съученика си Тодор със своя Клепоушко,за да види той как само го язди.По време на смяната на пасищното му място,баща му го качи върху гърба на кроткото магаре,но Тодор не искаше да е по-назад,искаше и той да се вози.Баща му качи и него.Децата не спираха да се смеят и радват,че са на гърба на послушното магаре.Малкият Котобану се крепеше,държейки се на малките кожени юзди,а Тодор,държейки се за раменете му.Но внезапно лалугер премина току пред краката на магарето.То за миг се сепна и подскочи и двете деца паднаха на земята.Паднаха така,че Котобану беше отдолу,а съученикът му-върху него.Точно това допринесе ударът,който получи Котобану при падането си да е двойно по-голям,поради тежестта и на другото дете,което се стовари върху него.Тодор бързо се изправи,но не и Котобану.Баща му напразно се опитваше да го вдигне и когато видя,че той започваше да посинява и очите му,обръщайки се нагоре да побеляват,панически се развика,понеже не успяваше да освободи прехапания от зъбите му език.В близост до тях,в „Окопите“ военно поделение провеждаше обучението си.Главният военен,ведно с войниците си се впуснаха да помагат.Когато военният видя прехапаният език на Котобану,смъкна армейския си нож,заедно с канията и напъха върха й между зъбите му,викайки възбудено някой да донесе вода.За щастие наблизо минаваше старец с малкото си стадо овце.Той смъкна манерката от колана си и я подаде на военния,който вече беше успял да освободи котобанувия език от смъртоносната захапка на зъбите му.После поднесе гърлото на манерката към устните му.Водата,която потече в гърлото му,даде възможност на Котобану да си поеме дъх,който при падането си беше изпуснал.Скоро бялото в очите му изчезна и зениците се върнаха в орбитите му,а синкавостта на лицето му взе да се отдръпва.Не след дълго малкият Котобану се изправи на крака,виждайки как баща му сърдечно благодареше на военния за своевременната помощ.После той взе имената и на стареца овчар донесъл навреме манерката с вода.

Наблюдавайки това старият Котобану си помисли:да,всичко що се случи в детайли е заснето,но това бе,което видяха хората отстрани,не което той преживя.Едва си го помисли и чу как ангелът-хранител му казва:да,да,душата твоя за малко не те остави,но Бог запали отново изгасената на живота ти свещ.О,Господи-помисли си старият,как лаконично и прозаично ангелът му хранител изрази състоянието,което той никога не ще забрави,състоянието,в което изпадна след падането.Как стана лек като перце,как полетя във въздуха и видя отгоре суматохата на хората около него!Как видя тялото си и прегърналата го здраво смърт,как видя в изобилно слънчево сияние мъж,който му каза:Твоят живот още не е свършил.Но всичко това го знаеше той и никой друг,само че време за изживяване нямаше,защото мигове от други части на живота му се зададоха на широкия екран.

Ето той вече е шестгодишен.Баща му беше получил повишение на стругарския си разряд и се гласеше да отиде и благодари на човека,помогнал за всичко.

Беше прекрасен януарски ден.Петък и събота валя тихо и кротко.Натрупа около половин метър сняг.Баща му напълни плетената петлитрова дамаджана с рубинено-червено домашно вино.Майка му сложи в платнена торбичка голямо парче кървавица и такова парче крехка сланина,после добави и три,започнали вече да съхнат домашни суджука.Баща му,показвайки се на вратата на стаята,му рече:Отивам до града!(градът беше на шест километра от селото,в което той живееше с родителите и малкото си братче).-Ти не искаш ли да дойдеш мене?

-О,как да не искам!Изтърва ли се такъв хубав зимен ден.

Той бързо се облече и докато баща му правеше още нещо в мазата застана пред него и каза,че е готов за тръгване.Тръгнаха.Снегът ослепително пробляскваше пред очите им и скърцаше под обувките на нозете им.Шейната беше толкова добра,че направо сама вървеше.Той сам се убеди в това,като я вземаше в ръцете си и отменяше баща си.Съвсем неусетно те вече бяха в града и скоро се озоваха пред портичката на къщата на колегата на баща му.Бяха посрещнати изключително радушно.Твърде скоро домакинята спретна тежка софра,на която на видно място стояха и нещата,които те донесоха-дамаджаната с рубиненото вино,суджуците,домашната кървавица и крехката сланина.

Малкият Котобану хапна малко,понеже вниманието му беше приковано от заниманието на детето на колегата на баща му.Те бяха почти връстници.То рисуваше с водни бои,а боите бяха в една прекрасна палитра.Имаше дървена чаша с много четки в нея,тъй че на момчето не му се налагаше да мие често четката,когато сменяше боите.Тези боички в палитрата бяха отдавнашна негова мечта,но с оскъдните средства,с които неговото семейство разполагаше,трудно можеше да я сбъдне.А тук момчето му даваше знак,че ако иска да рисува може без да се притеснява да го стори.Той засия от щастие.Четките бяха много.Толкова,колкото бяха боичките в палитрата.Захласът беше пълен.Скоро треперещите му пръсти се успокоиха и уверено взеха да сменят четките по блоковия лист.Омаян от феерията цветове,той нарисува прекрасна дъга на фона на синьо загадъчно-слънчево небе.Часовете еднакво неусетно се изнизаха за него като художник и за баща му-на трапезата.Денят беше превалил.Слънцето отдавна се беше потулило,но баща му,кипящ от енергия,енергията на младостта му в златните тридесет години,подсилена от руйното вино,смело каза,че на връщане ще съкратят пътя,като минат не по шосето,а направо през гората,понеже така пътят се съкращава наполовина.Колегата му му каза да си помисли,но трудно можеше някой да му противоречи в този момент и те тръгнаха.Много скоро се озоваха в началото на пътя през гората.Но през гората още никой не беше минавал и те трябваше напосоки да следват пътя,проправяйки си пъртина през наскоро навалелия сняг.Нощта не се забави.Сякаш падна изведнъж.Изгря бледолика луна в пълнота.Гората за него стана някак призрачна и страшна.Сърцето на малкия Котобану заби така лудо,че имаше чувството,че се чува извън него.Та той беше само на някакви си шест години.Изведнъж някъде в горската далечина се чу ясен и протяжен вълчи вой.Той погледна към баща си.Баща му разви нещо,което беше все още върху шейната-беше малка остра секира.По лицето на баща му започна да се стича пот и една вена нервно пулсираше върху него.Той разбра,че баща му едва сега разбра сериозността на ситуацията,в която изпаднаха.На всичко отгоре на него все му се привиждаха страшни неща и като,че ли той примами това страшно върху им.Там пред тях на има-няма петдесет метра,като че ли съзряха фигурата на някакво животно,като че ли куче,само че едро и голямо.Беше вълк.Баща му здраво стисна малката секира.После двамата заедно завързаха месалите,в които бяха повити суджуците,кървавицата и сланината един за друг и ги вързаха след шейната.Така шейната стана шейна с дълга опашка.После баща му го побутна,за да го изкара от вцепенението,в което бе изпаднал.Котобану бавно запристъпва,но баща му го побутна да побърза.Наближаваха седящия вълк.Той беше застанал точно на пътя им,но като че ли усети увереността на баща му със секирата и с нежелание отстъпи встрани от пътя в редките храсти.Никога той не бе виждал вълк,а сега такъв голям стоеше на някакви десет метра от тях.Когато го отминаваха,вълчето внимание бе привлечено от навързаните след шейната кърпи и точно когато вълкът стана и запристъпя след тях,се случи нещо странно.От върховете на заснежените дървета нещо с призрачна светлина запърха и полетя право към него.Вълкът се стъписа и спря.Нещото с непрекъсващо жужене закръжи над вълка.Той се уплаши и побягна.

От унеса,в който беше изпаднал малкият Котобану го извади лаят на дворните кучета на първите къщи до гората.

На другия ден след случилото се те разбраха,че Дунавът бе замръзнал и глутница вълци са преминали на българския бряг и само на два километра от тях,в една кошара са разкъсали повече от десет овце.Когато се поуспокоиха от случката той попита баща си от какво се уплаши вълкът и побягна,а баща му отговори:забрави ли какво направихме,забрави ли,че завързахме кърпите една за друга и след това за шейната,после нали видя как движих шейната зиг-загообразно.Кърпите като една дебела змия се извиваха зад нас и те уплашиха вълка.Е,пък и той видя,че в ръцете си държа остра секира.Малкият Котобану наведе глава.Баща му не беше видял най-важното-това,което беще видял той.Онази малка призрачна светлина,която изпърха в клоните на заскрежените дървета и се понесе право към вълка и го уплаши и той избяга.

Е,всекиму е дадено да гледа с различни очи на света около него-мъдро и несвойствено за годините си заключи той,запомняйки завинаги всичко,което преживя в онази лунна нощ,в онази заснежена гора.

вълк3йерей Иван Илчев

Стандартен