Човешкият живот-кога всъщност започва той

  Изображение

    Какво всъщност ме подтикна да напиша тези редове?Ами една съвсем,съвсем обикновена операция на един съвсем,съвсем обикновен аборт,чиито кадри случайно засякох в предаване по канал Дискавъри.Затаих дъх,когато гледах какво се случва на екрана.Останах под това въздействие цяла нощ.На другия ден имах щастието или нещастието по националната българска телевизия да видя как едни млади родители от ромски произход продаваха току-що роденото си дете на търговци на деца.В случая търговците бяха предрешени полицаи,които умишлено повтаряха на родителите,че купуват детето им за органи.Родителите не трепнаха.Те бързаха да приберат пачките с долари.

   Защо стигнахме дотук?Защо човек все повече и повече живее с усещанията на кожата си?Защо се потапя все по-дълбоко и по-дълбоко в своите инстинкти,доближавайки се твърде много до скота в себе си?Интересно какво точно се случва с Негово величество Човека?Защо бавно и полека той потъва в една метафизична нощ?И в тази сгъстяваща се тъмнина ние,хората не се виждаме вече като такива,защото сме забравили какво точно е човекът.Защото Господарят на мрака ,след като ни обеща свобода и ни я даде в повече и така ни измами,че ни превърна в похотливи и оскотели роби.Защото зад паравана на същата тази свобода Господарят на мрака ден подир ден доунищожава остатъците на красота у човека?И във вакханлийския свят на свободната любов изчезва истинската.Може би затова е този душевен студ и тази пустота.Може би затова животът ни започна да става сив и безцелен,защото човекът все повече и повече взе да губи красотата на душата си,а заедно с това и способността да обича истински.Забелязвате ли,че сега живеем във време,когато почти всички забрани са премахнати и потоци порно се изливат от всички страни в душата на човека.Но най-страшното е,че се развращават и обезверяват детски души.Сравнително до неотдавна някои разрушаваха храмове и правеха с техните камъни какво ли не.Сега,обаче други разрушават храма на човешката душа,превръщайки я в някакъв скверен дом и без свян наричат това прогрес и култура.А призивите да бъде поставена преграда пред това престъпление наричат средновековен феодализъм на Църквата.Защо,защо станахме толкова бездушни?Защо допуснахме да стигнем дотам,че децата на поколението ни да мислят и да говорят за секса,за аборта и за отношенията помежду им като за нещо съвсем елементарно?А относно аборта сещате ли се за изследванията на ботаниците и биолозите,които твърдят,поне повечето от тях,че всичко около нас е живо така,както някога са твърдели древните и че нещо красиво,каквото са цветята,например,са живи клетки,усещащи добро и зло.Да,правени са изследвания в стая с цветя.В оня момент,в който човекът,грижещ се за тях или някой друг,помисли зло за някое цвете,то бавно,но сигурно посърва.Ако цветята усещат помислите ни и пренебрежителното ни отношение към тях,то колко повече усещат това и децата,малките деца,дори и неродените.Та нали за тях,децата неслучайно казваме,че са цветята на живота ни.Но въпросът е дали всички казват това!Съмнявам се!Щом има такива да мислят за аборти или пък да продадат децата си за органи!Но може би те не са виновни.Виновен е многоликият и в същото време безлик материализъм и поражданият от него хедонизъм..,т.е.егоистичният личностен стремеж на човека към все по-големи удобства,лукс и комфорт.Той е,който представя зародиша,плода в утробата на бъдещата майка като част от нея ,от който тя може да се освободи така,както се освобождава например от заболелия си апендикс,от гнойните си сливици или някое доброкачествено туморно образувание…

     В това неспиращо охладняване един към друг,материализмът ни е накарал да забравим,че човекът е преди всичко образ и подобие Божие,лъч,насочен от Земята към безкрайните пространства на духовния свят,че сърцевината на човека е безсмъртната му душа,която Бог му дава още при зачатието му.Но какъв по-странен парадокс от този,каква по-ужасна трагикомедия от тази:жени,иначе добри и състрадателни по натура,които горчиво плачат за смъртта на кучето си,например и които не ще се съгласят да заколят дори пиле,а убиват собствените си деца в утробата си,считайки това едва ли не за нещо съвсем,ама съвсем естествено.

    Много,много често говорим за безумството на войната,но никога,никога не говорим за онова  безумство с краткото име аборт.Често цитираме,че Втората световна война за 6-те години на своето бушуване е отнела близо 60 млн.човешки живота,но никога,никога не цитираме,че също до 60 млн.са абортите и то на година в целия свят !Защо?Защо никога не цитираме това?Може би,защото някои се успокояват с думите,че какво са тези 60 млн.зачатъци за 7-те млрд жители на земното кълбо.Ето в това е тъжното,в това е парадоксът.

    А доказано е,че детето от своето зачатие е съпричастно с живота на майка си.То улавя от своя първи миг,та до самото си раждане всички нейни преживявания.А можете ли да си представите какво изпитва това дете,когато в главата на майка му се загнезди мисълта да се освободи от него.Нека за малко,за малко се опитаме да погледнем на това безпомощно същество,което час подир час,ден подир ден развива своята същност в утробата на майка си.Разбира се,далеч съм от мисълта,че ние ще успеем да  изпитаме,да усетим оня целия ужас,който изпитва то по време на аборта,но поне донякъде,донякъде навярно ще успеем да разберем за какво става дума.

     И така,притворете очи и си представете това малко същество в утробата на своята майка и огромното му желание да изживее своя живот,животът,даден му от Бога.На фона на тази картина слушайте и думите:”Майко,аз исках да ти кажа,че те обичах и преди моето раждане.Но изведнъж аз усетих студ,студ,който идваше от сърцето ти,защото в него вече се беше разположила безсърдечната ти мисъл да се освободиш от мене.Малкото ми сърце се свиваше от болка.Малкият ми мозък не искаше да приеме този факт,че ти не ме желаеш.И в мига,в който железните нокти се доближиха до тялото ми,аз неистово закрещях:Мамо,недей!Мамо,спаси ме!Но нямаше кой да ме чуе.Когато железните клещи се впиха в тялото ми като зъби на хищник,закрещях още по-силно:Майчице,не ме убивай,майчице,пощади ме!Но всичко беше напразно.Ти не чу,майко,как хрущяха все още неукрепналите ми кости,когато безжалостно ме разкъсваха железните клещи,как чупеха те ръцете ми-ръцете,с които исках да те прегръщам,как трошаха те краката ми-краката,с които исках да тичам на воля пред твоите очи,как откъснаха те главата ми-главата,която исках да положа до твоята,на твоето рамо.Колко много исках да се притисна със сърцето си към гърдите ти,но студеното желязо го изтръгна.Как исках да ме носиш в топлите си ръце,но ти ме захвърли в студа на вечната нощ,без дори да погледнеш лицето ми.Майко,защо?Дори в този миг си казах:защо не съм заченато в утробата на вълчица.Тя би ме носила с любов като свое любимо същество,като свое съкровище.Не току-така хората се удивляват,че вълци са отглеждали изоставени деца,а какво биха казали вълците,ако биха знаели,че хората убиват в утробата собствените младенци или ги продават за органи.Но да знаеш,майко,Бог е поверил живота ми на теб и от теб ще иска сметка за него.Защото кръвта на невинните деца,като кръвта на Авел зове към Небето и убийците получават своето възмездие:омърсената им съвест ги лишава от най-главното-от духовен мир и от духовна радост до края на земните им дни.

     Да,това бе само блед опит да предам на ушите ви гласа на един нероден младенец,пропит от ужас по време на жестокия аборт,глас,който не чуваме с ушите си,а със сърцето си,защото е глас на младенческата му душа.Доколко е успешен опитът ми ще кажете вие.А аз не спирам да си задавам въпросите:какво се случи с човечеството?Защо има толкова много привърженици на аборта?Защо държавните структури не им се противопоставят?Защо са разклатени вековните устои в дворците на правосъдието?С какъв бацил е заразен общественият морал-това негласно законодателство?Защо?Защо?Защо?Все въпроси,които чакат своите отговори.Но ще оставя всеки един от вас сам да си отговори и да скъта отговорите си там,в гърдите си,малко наляво в тях,където вярвам тупти сърце,а не само орган на кръвообращението.Амин!Бъдете благословени!Бог да ви благослови!

 

 Ваш в Христа молитствовател йерей Иван Илчев

Реклами
Стандартен

Пиета

пиета

   „Господи,що е човек,че го помниш и син човечески,че го спохождаш?Понизил си го малко нещо спрямо ангелите,със слава и чест си го увенчал.“-така възкликва псалмопевецът Давид за Негово Величество Човека.Но дали наистина този човек заслужава такъв екзалтиран израз за своята същност.Този човек,който в древност е познавал“свещените дъбрави“,познавал е разкрепостеността на древния Вавилон,познавал е нравите на Содом и Гомор,а в по-близко време-разюздаността на Рим.Да,човекът е живял винаги разпънат на кръст:от една страна-плътта с нейните желания,а от друга-разумът,който винаги е поставял юзда на плътта.Но често пъти човешкият разум е изпускал тази юзда и тогава той,негово величество човекът е навлизал в коридорите и галериите на един опасен лабиринт.
А той  е бил неизбродим като лабиринта на цар Минос.Често пъти навлезлият в него е изпускал вярната посока и хлътвал все по-дълбоко и по-дълбоко в коридорите му,изправяйки се понякога пред самия Минотавър и трагичен е края на всеки,одързостил се да навлезе в тъмните му предели.Ако някога за избродимостта на лабиринта на великия цар Минос е послужила любовта на собствената му дъщеря Ариадна към смелия момък Тезей,като тогава кълбото на Ариадна и нишката,размотала се в коридорите на лабиринта са помогнали на Тезей да изброди плетеницата от тъмни коридори и галерии,въпросът е днес,днес коя би била Ариадна и кое би било кълбото,което ще помогне за избродимостта на един също такъв опасен лабиринт с името Вертеп,на великите древни царе Ерос и Танатос.
Тези царе държат във властта  си всеки един от нас,но особено ония,които не държат здраво юздите на своята плът.Може би искате доказателства!Ами какви по-големи от процесите,които се случиха в католическата църква.Цял един папа се отказа от доживотния си мандат,само защото не можа да се справи с педофилските истории на една немалка част на своите свещенослужители.Ами у нас,в православната църква,да не би да е по-различно?Обществото ни видя лицата и на нагли гействащи монаси,и на монаси-плейбои,и на латентни такива в редиците на Българската православна църква.Но все пак църквата не е от вчера.Тя е на 2000 години и тези петна,които получи от немалко нейни представители било при католици,било при православни,било ако щете при протестанти не ще успеят да обезобразят лицето й,защото в нейните редици било на клира,било на миряните има не сто,не хиляди,а милиони честни нейни чеда,които с живота и делата си са достойни носители на името Христови чеда-християни и носят в сърцата си заглавието на тази тема.
Но да сте се питали що е християнството?
Какво значи да си истински християнин днес?Това са все въпроси,които понякога смущават слуха ни и то не за друго,а защото знаем,че отговорът не се побира в няколко изречения.Това са въпроси,които ни карат да приемем предизвикателството да надникнем в дълбочина в себе си,в търсене на своята собствена идентичност.Но какво означава да познаем себе си ? Това не значи ли да влезем в хармония с вътрешното си Аз и да възприемаме себе си,но и другите в тяхното различие като допълващи нашата представа за цялост.Но никога,никога да не изгубваме себе си в множеството и да не забравяме,че нашата християнска индивидуалност трябва да носи завинаги в своята същност знаците на уважението,тактичността и честта.
Забелязвате ли как животът ни пише страниците си?С различни цветове,превръщайки всяка частица от себе си в илюстровано четиво.Понякога това четиво прилича на булеварден роман,където розовото определя щастието.Понякога пък е трагикомедия,с герои весели и тъжни,но най-често е Енциклопедия,събрала по страниците си графиките на чувствата,константите на морала и разбира се оная дълга лъкатушна линия,чертаеща пътя на всеки към самия себе си.Защото като християнин всеки един от нас носи в себе си нещо конкретно,съкровено,което в един момент става негов индивидуален знак.Припомняйки за своето съществуване различното провокира у нас стремеж към себеизява-открояване в личен план,визуализиране чрез времевата призма на настоящето.И в това визуализиране няма по-хубаво и по-блестящо име от името Човек,но оня,който Диоген търси посред слънчев ден със запален фенер-Човекът с главно Ч.Защото само той носи закодираната нравствена повеля да се опазва спомена за всяка човешка съдба или събитие,назовани с името,което носим,с името християни.Защото,каквото и да си мислим смисълът на човешкия живот е в идеята за хуманността-човеколюбието. И ценностите,пренесени от миналото в настоящето ще бъдат еквивалент и на бъдещето,родили един колкото нов,толкова и стар морал-този на християнството.
Тълкуватели сме на епохата, в която живеем в търсене на път към усъвършенстване.Нали чрез книгите и Книгата на книгите се докосваме до вечността и вземаме от нея онова,което тя ни дава.Така тръгваме по една невидима пътека,която води към оня връх с името Върховен Нравствен Идеал-човешко съвършенство.И точно в търсене на това съвършенство ние започваме да проумяваме своето мислене,но и мисленето на другите,защото само така можем да покажем на света,в който живеем своето Аз и неговото щастие.
А щастието на нашето Аз няма друг стремеж,освен да преодолява в живота противоречията помежду ни с мир.И така пътувайки  навътре към собственото си Аз ние неминуемо достигаме до Първовърховното Аз,т.е.до Бога.Едва тогава разбираме,че светът би функционирал много,много по-добре,ако хората установят единство между разума и себичността на действията си.Защото, само ако преодолеем „онзи абсурд на егоизма,който е в света на човека ще достигнем до истинските стойности в живота,ще преоткрием реалната човешка природа,заложена в позитивната нагласа към доброто“(А.Камю).
И ако спиралата на познанието е безкрайна,а промяната към добро е естествената цел на живота ни,то всеки един от нас може да запази индивидуалността си при своя полет към жадуваното извисяване в просторите,наречени човешко съвършенство.Извисяване,което няма да ни главозамае,а още повече ще ни стимулира да запазим добротата си чрез силната връзка със сърцето си.Защото само Бог може да изпълни докрай с блаженство друго едно сърце,останало празно и пусто в света.Потребна е само отдаденост и вяра в Него и Той освещава тогава такава душа.Защото кристално чиста истина съдържат думите,че само с чиста душа и чисто сърце можеш „В песъчинката света да зърнеш,небето-в житения клас,безкрайността в шепи да прегърнеш и вечността в един единствен час“(забравих кой го беше казал,но го е казал умилително лаконично).Защото само тогава пред тебе на прага на Вечността ще застане Той-Иисус,Който никога от никого не иска нищо,нищо за Него като дар,само  сърце чисто да положиш в храма, пред Неговия Свят Олтар.Защото само с чисто сърце и душа можеш да разбереш,че от делничната доброта,та до миговете,които решават добруването на цели народи,то Доброто непременно и неизменно е израз на Справедливостта и Истината,т.е.на красотата на душата и затова най-верният синоним на Доброто е тя,душевната красота,защото човекът е призван на този свят да твори красота и после от сърце да я раздава.
Да си действителен християнин означава да служиш на доброто,защото то е посвещение и творчество,задвижвано от енергията на съзиданието и изконната човешка жажда за завършеност,за съвършенство.Защото то е оня непрестанен труд,с който отстраняваш от пътя на светлината всичко,което отрича живота и мисията на човека тук и сега.А тази мисия се постига със Словесността и Вярата,защото за този наш уязвим душевен мир няма друг лек,освен техния.Защото те са с необикновена мирова мощ.Мощ,която носи посвещение,съчетаващо мотивите,формите и въжделенията си чрез милосърдието и любовта,взаимопомощта и добротата.
Та нали от своя първи миг Словото на Вярата е призвано да бъде водач на Светлината и затуй е безусловно доказателство за тези,които са й последователи и се зоват християни.И тяхното, и нашето вечно призвание се състои от оная  делнична,от оная съвсем обикновена,но затова пък благородна,безкористна и възвишена проява-да подадеш ръка на изпадналия в нужда.Защото какво повече от това е нужно:да разгърнеш мрака и да подариш светлина на тези,които се нуждаят от нея.Защото каквото и да си говорим животът винаги ни връща това,което правим за другите.И колкото повече се движим в дълбочина към вътрешното средоточие на живота в нас,толкова повече Вярата и Нравствеността се приближават една към друга,дори се вливат една в друга,докато образуват единен поток на духовния живот-този на любовта към Бога и към Човека,потокът,в който Вярата и Нравствеността са само две страни на един и същ процес с името християнски живот.
Ние,християните знаем,че този е духовният поток,по който се движат хората и от другите вероизповедания.Защото каквито и да сме относно вярата си,сме длъжни преди всичко да бъдем хора.Защото в живота ни има обстоятелства,които невинаги зависят от нас.Приемаме ги за даденост и повече от това нищо не можем да направим.Та и как би могло да бъде иначе?Нима може човек да избира родителите си, братята и сестрите си?Нима може човек да избира времето и мястото на своето раждане?По реда на същата логика понякога като даденост приемаме и вероизповеданието,с което сме израсли,защото то много често е подвластно на географското място,където сме се родили и живели и колко много от нас точно по тази причина са будисти,мюсюлмани,индуисти,християни-конкретно православни или католици и т.н. и т.н.Разбира се,че религиозната вяра,както и всяко друго убеждение може да бъде променяно впоследствие.Историята помни немалко такива случаи.Единият е по собствено желание,а другият е насилственият и той е до болка познат на някои народи,един от които е нашият.Но не за това ми е думата.
Думата ми е за нещо друго и аз дълбоко вярвам в това и убедително ви го заявявам,че грижата,милосърдието,любовта на човек към човека,независимо от неговата националност,пол,раса или религиозна принадлежност,са най-ценните човешки добродетели и са основни стълбове на почти всички религии.Но каквото и да говорим,бидейки безпристрастни трябва да кажем,че най-ярко те са застъпени в Християнството.Неговата философия се зарейва в недостижими за другите духовни висини.А е така,защото то е дело на Оня,Който беше,Който Е и Който ще бъде камък за препъване на мнозина.Оня,който на границата на две епохи-отиващата си стара с принципа:“око за око,зъб за зъб“ постави началото на нова,със съвършено нов принцип:“Не се противете на злото“ ,защото зло зло поражда,омразата-омраза,а човечността-човечност“.Той го постави,защото видя ефекта на бумеранга на това зло.И после издигна на пиедестал Доброто,но дори и към него постави условия и изисквания.Защото,когато доброто се превърне в разменна монета,в предмет на възмездна сделка,то вече не е добро,то вече е по-скоро зло,отколкото добродетел.“И ако обичате ония,които вас обичат каква вам награда?“-казва Христос,изричайки притчата за добрия самарянин.Защото той,християнинът е човек,който живее с мисълта,че  е една истински облагодетелствана личност.Защо?Защото грижата,милосърдието,изобщо доброто дават едно облагодетелстване,макар и непряко,което се изразява в чувството на морално удовлетворение от извършеното,в преоткриване на личното достойнство и себеуважение.Увереността на човек,че върши нещо добро,следването на една благородна цел,която надхвърля далеч личното му благо,му дава неподозирани сили,сили,помагащи му да преодолее несправедливостта,болката и абсурдността на едно понякога безсмислено за него съществуване.
Та нали точно грижата към ближния,подкрепата,милосърдието,в противовес на алчността,безскрупулността и крайния егоизъм са възможно най-достойната цел в живота,едно чисто и благородно послание към Абсолюта,към Бога.Защото именно в старанието си да облекчи чуждото страдание,човек често забравя собственото.И понякога,изпадайки в състояние,когато Вярата и Надеждата му не са достатъчно силен аргумент за смисъла на живота му,точно тогава той започва да се крепи единствено на мисълта,че някой някъде се нуждае от него и това му дава сили да продължи да живее,защото знае,че е обичан и че обича.Тогава Вярата и Надеждата му,подкрепени от Любовта му му дават нови сили,с които да се изправя срещу стихиите и неправдите на живота.
Защото истина е,че животът не е лек за никого от нас,но като венец на творението ние сме длъжни да постоянстваме и да бъдем уверени в себе си,че с нашето постоянство и упоритост ще изкачим оня връх в живота си,наречен човешко съвършенство.Нищо,че пътят към него е тесен,стръмен,каменлив и трънлив,но затова пък по него се минава само веднъж в живота.Затова,ако има някое добро,което можем да сторим,внимание,което можем да проявим,нека не ги отлагаме,защото повторно не ще минем по този път.А иначе ние можем да имаме всичко,което поискаме,дори и съвършенство,стига да го пожелаем достатъчно силно и да работим за неговото постигане.
Но какво означава да пожелаем нещо достатъчно силно?Означава да пожелаеш нещо с такъв порив,който в момент на молитвена вглъбеност изригва през кожата ти и се слива с енергията,сътворила света,т.е.с Абсолюта,с Бога.
Затова ,братко,не търси толкова сила и увереност извън себе си,а ги намери вътре в себе си,защото Бог ти ги е дал.И когато ги откриеш тръгни смело напред и знай-велик е не онзи,който никога не пада,а този,който винаги се изправя.А ти,сестро,както и да наричаш Абсолюта,запомни,че чрез силата на съвестта в нас ние сме съпричастни един към друг,защото какво е съпричастието,ако не твоята болка в моето сърце или обратно-моята болка в твоето сърце.Но не говоря за физическата болка,а за онова чувство,което умилява твоето и моето сърце и носи името Любов,любов душевна.Защото единственият лек за самотата,отчаянието и безнадеждността е именно Тя-Любовта.
Да,много са хората по света,които умират за малко хляб,но не по-малко са и тези,които умират за малко,ама съвсем малко обич,топлина и Любов.Защото истински човешкото започва в оня момент,когато се запали огъня на любовта в нашите сърца и разтопи ледената кора на недоверието и отчуждението помежду ни.Знайте,няма живот в илюзията,нито пък в съня.Сънят е неведа за ума,а Любовта извира от живо и будно сърце и е велика идея на духа.И тази идея няма граници,пол и раса.Тя служи само на Истината.А истината винаги е обикновена и проста,както са обикновени и прости великите неща,защото в противен случай те няма да бъдат велики.Сложно е онова,което излиза извън реда и ритъма на Вселената:хаоса,безредието,омразата,гордостта и агресивността.Любовта пък е великото начало на истинския живот,негова Божествена поезия,излизаща от глъбините на нашето сърце и показваща неговата същност.Но оная същност,която е най-жизнената от всички истини,защото истината на живота е една и не може да бъде относителна,както не може да бъде относителна и Любовта-Тя,Единствената,Неизразимата,Святата,Спасителната,Вечната Божествена Любов.Защото Бог не може да бъде нищо друго,освен всепоглъщаща и всеопожаряваща с огъня си всичко пошло и недостойно,Любов.
Да,толкова просто нещо са доброто и любовта,но дори ангелите небесни затаяват дъх,а Сатаната навежда засрамено глава пред тях-пред чистата безкористна Доброта и Любов.
„В края на областта на познаваемото е Идеята за Доброто“ казва Сократ,но този край е само началото на пътя към Светлината.Малко вяра ни е нужна,за да тръгнем по него,съвсем малко,колкото синапено зърно,но затова пък много,много Любов.Много Любов е нужна,за да прогледнем за Истината,онази Истина,Която ще ни направи свободни.Онази Истина,Която постоянно ни нашепва,че „Дух Господен е върху всички нас“ и ни е помазал да благовестим мир,да творим добро,да бъдем хора в този живот тук и сега.Колко просто нещо е Доброто!Ръка,протегната да изтрие нечия сълза,Душа,готова с обич да прощава.
Затова ще продължава търсенето на тези или онези,които не са единствените,приели Христовата любов през болката,през самотата,дори и през скръбта и нищетата.Защото все към нея е устремена душата ни и вечен е този полет към Светлината,защото е безкраен пътят към нея:път през живота и път през смъртта,път към себе си и път към умовете и сърцата на хората.И винаги в началото и в края на пътя е домът Господен,където всички ние,странници и самотници,във вечния кръговрат на времената намираме в покой и тишина смисъла на собственото си съществуване-да бъдем живот и да даряваме живот.Живот,изпълнен с любов,истинска Христова Любов.
Защото,който веднъж е допуснал това чувство в сърцето си е разбрал,че то го е направило вълшебник.Това е абсолютната истина,защото Любовта облагородява,сътворява чудо и ни променя.Прави ни най-великодушните.Започваме да се срамуваме от собствените си слабости.Започваме да искаме да постигнем съвършенство,за да заслужим тази Любов-Любовта на Бога и хората.Точно тогава откриваме собствената си доброта и щедро я даряваме на всички.И изчезва от душите ни Злото като помисъл,както изчезват омразата като чувство и Злината като деяние и ние започваме да търсим в себе си едно ново начало.Започваме да търсим пътя към жадуваното съвършенство.Защото Тя-Божествената Любов ни е променила.Защото Тя не е само стремеж да бъдем телесно,но и душевно красиви и да дадем себе си докрай.
Затова,ако в живота си търсите,за да намерите мъдрост,ако искате  да ви се даде част от нея и чукате да ви се отвори нейната врата,ако не се страхувате от плаща на мистичността,с който е обгърната Тя-Мъдростта,ако ръката ви е водена от ума и съумеете с нея да начертаете скицата на вашия живот с разбираемите на всички езици символи-добрите дела и милосърдие,то вие сте застанали на пътя на човечността.Не продължавайте по този път,ако се надявате,че така по-лесно ще осъществите личните си житейски амбиции и цели.Не продължавайте по този път,ако нямате желание да се усъвършенствате морално и интелектуално.Не продължавайте по този път,ако свободата на вашия дух е затворена само в мисълта на материалното ви благосъстояние.
Но ако сте тръгнали по него с чистота духовна един ден непременно ще разберете,че то,християнството е оная сила,която превръща човешкия живот в хармония чрез създаване на истински човешки отношения между хората.И точно по пътя на Доброто в християнството ще ви оценят не по това,което сте в материално отношение и изражение,а по това какъв човек сте и дали изобщо сте човек.Способни ли сте да се радвате на всичко красиво и благоприятствате ли за блаженството на всички,които срещате и отминавате по пътя на живота си?
Защото само вървейки по този път,тогава и само тогава символът на Християнството се превръща за вас в пътеводна звезда.Защото онзи кръстен знак,с онова благоговейно кръстно движение на ръката към сърцето събужда у вас представата ви за човечност.Защото символ е дори самото наименование на Християнството-Христос- Спасител.Да,без Доброто и Любовта християнството би престанало да бъде онова,което е било,което е и което ще бъде.Защото без онова истинско изкуство на живота,изразяващо се в човешкия стремеж за един смислен,уравновесен и благороден живот е немислимо и самото християнство.
Защото Вярата в значимото,в Пътя,в Истината и Живота и дори в ония неподозирани измерения на човешкия дух са които окрилят порива ни за съществуване.Те присъстват не като декор,а  съществено  като онова постоянно топло течение Гълфстрийм,което на духовния език е течението на смисъла на живота,за възприемане и оценяване на света трезво и правдиво,за да се върви смело,но и отговорно напред,за да духа вятърът в платната ни и ни отведе към оня бряг,брегът на нашето спасение,здрави и невредими и много,много помъдрели.
Защото „Да устоиш във времето,това е важното.И то докрай и с чест да устоиш.Като дървото сред полето,брулено от дъждовете,ветровете,бурите;Подобно покривите,стихнали над хората и пътищата земни,носещи в краката ни умората;Водата в каната,поставена на масата за жадния устата да накваси;Като парчето хляб,увито с почит в кърпата,за да засити гладният глада си;Да устоиш във времето-без отчаяние;И сили да намираш винаги за пиетет и покаяние!“
Бъдете благословени!Бог да ви благослови!

Ваш в Христа молитствовател йерей Иван Илчев

Стандартен

Цветница

     Изображение

     Тържественото влизане на Иисус в Йерусалим.Въздухът кънти от възгласи.“Осанна“ се носи отвсякъде.На Тайната вечеря Иисус възвести нова заповед.Той разкри пред погледите на своите ученици,че смисълът на тоя живот не е в злобата на деня и във всепояждащата стихия на завистта и ненавистта,но в любовта,която възвисява и твори.Вечната Божествена искра с името Любов-онази,която свързва принца и просяка,светеца и грешника,онази,пред която и Сатаната мълчи,навел с преклонение глава.Любовта,която никога не отпада,защото е от Оня,който за мнозина е мит,легенда.А е станал такъв поради делата си.Защото невинаги личностите правят делата,но почти винаги делата правят личностите.Защото много личности имат такива дела,които ги отдалечават на светлинни години от личността на Иисус.Защото Той е този,който на браздата на две епохи,на отиващата си стара с принципа „Око за око,зъб за зъб“ постави началото на нова със съвършено нов принцип..“ Не се противете на злото“,защото с духовния си поглед е съзрял ефекта на това зло,на ефекта на бумеранга,че злото зло поражда,омразата-омраза,но човечността-човечност.

       Точно на Цветница Христос вижда същината на човешкото сърце.Вижда колко изменчиво е то.Затова е тъжен.Защото знае,че същите тия,които сега възтържено възкликват „Осанна“,само след три дни свирепо ще викат „Разпни го,разпни“…

        А къде сме ние сред съдбоносните пътища и кръстопътища на своя живот?С ликуващия възторг на „Осанна“ или с безумието на „Разпни го“?И всеки път на Цветница ние стоим с върбови клонки и цветя в ръце-там,в Божия храм,и чакаме Христос да дойде при нас,да влезе в храма на нашите души,но не като земен владетел,а като утешител,за да ги укрепи в духовната борба срещу злото в света.Нека светът да търси своите пътища в кръвопролитие и заслепение,но ние не можем да останем с омразата на „Разпни го“.Провалът на лутащите се в лабиринта на земните илюзии,на тези,които разчитат на силата на оръжието,постоянно се разиграва като драма на историческата сцена,за да ни напомня винаги,че животът ни има само едно твърдо основание и то е Христос със своя върховен нравствен Идеал.И този Идеал е Цитаделата на нашия човешки живот.Към него ние се насочваме още от изгрева на живота си и го следваме до неговия залез и не заради друго,а само заради нашето човешко аз.

       Бъдете благословени!Бог да ви благослови!

       Ваш в Христа молитствовател йерей Иван Илчев

Изображение

Стандартен