Пелинени спомени

Котобану притвори очи.На невидимата полоса между доброто и злото все още спореха неговите постоянни спътници-ангелът му хранител и ангелът му съблазнител.От сцените на живота му всеки един от тях извличаше своите активи или пасиви и спорът им относно нравствеността на постъпките му не секваше,но все пак и двамата желаеха Котобану да може да види всеки един миг на дните си земни.Ето едни такива се задаваха.

Той вече е млад свещеник.Едва беше почнал своите служения по селата на Делиормана,когато го навестиха и другарите от ДС.В един неделен дъждовен есенен ден едно сиво „Жигули“ спря на спирката,където той очакваше автобуса,за да се прибере след своето служение.“Дружелюбни“ млади хора заговориха отвътре:“Отче,има едно място,ние сме в твоята посока.“

Дъждът,макар и ситен беше почнал да прониква в дрехите му,тъй че Котобану не се поколеба да влезе в колата.В нея  младите хора го посрещнаха с усмивка.Той затвори вратата на колата и тя бързо взе да набира скорост по мократа асфалтова настилка.Но само след няколко минути шофьорът промени посоката и навлезе в гората край пътя по един коларски път,посипан с чакъл.След още няколко минути колата спря в една невероятно гъста част на делиорманската гора.Настъпи тягостно мълчание.Котобану се озадачи още когато колата свърна по горския път и целият беше в очакване на какво ли не.Дълбоко съжаление вече го давеше в гърдите и стискаше за гърлото,тъй че той пръв заговори:

-Какво става?Защо сме тук и какво искате от мене?

Усмивките по лицата на младите хора бяха изчезнали незнайно къде.Вместо тях по лицата им бе застинала някаква загадъчна „загриженост“ къмто някого,но към кого Котобану не знаеше.В настъпилата неловка тишина загадъчността на всичко,което се случваше нарастваше.Пръв отново я наруши Котобану:

-Защо е всичко това?Какво искате от мене?

Заговори Мавъра(Котобану успя на всеки от тримата да даде име.Матовия нарече Мавъра,русия-Руснака,а бледоликия с черната коса и черните очи-Карагьоза.):

-Вярвам няма нужда от много думи.Всеки от нас е обявил своята лоялност към народната власт.Искаме същата лоялност и от тебе!

-Какво искате да кажете?-запита Котобану.Говорете направо!Без недомлъвки!

-Искаме от тебе сътрудничество-заговори и русия.

-За какво сътрудничество става дума!Аз съм само един поп.

-Да,ама винаги си сред хора,което е важно за нас.А когато знаем какво мислят хората около тебе,това е още по-важно за нас.

-Вие какво?Искате от мене да съм „чичо-пейче“?

-Е-е-е,не се изразявай така грубо!Просто да сме добри познати и в приятелски разговори да преминават срещите ни.А когато не можем да се срещнем ти писмено да ни уведомяваш за всичко,което виждаш и чуваш.

Младият Котобану почервеня от гняв.Това видяха тримата и Мавъра рече:

-За днес толкова.

После запали колата и я обърна по посока на главния асфалтиран път.Скоро гумите й плющяха по мокрия асфалт към града.

Котобану се прибра духовно опустошен,като че ли беше чукал камъни в каменоломна.Какво бяха решили управляващите,че са му пратили тези тримата?От кои точно бяха те?Че са от ДС,са.Но от VІ-то ли са или кой знае от кое?Но бяха абсолютно дръзки и арогантни към него.

На третия ден след случката в дома на Котобану дойде един много,много стар познат,който започна разговора помежду им с думите:

-Хей,забравихме се!Така не може.Защо сме хора?Да припомним отдавнашното ни познанство-и извади бутилка ром(любимото му питие) и ръчно увита хартиена фуния с прясно изпечени фъстъци.И започнаха едни нескончаеми спомени от отдавнашното им познанство.Чашка по чашка,спомен след спомен!Само,че спомените бяха повече,отколкото физическите сили на стария познат да неутрализира действието на погълнатия алкохол.Малко по малко езикът му се вдървяваше и думите ставаха все по-заоблени.Ако думите му се заобляха,то паметта му по силата на максимата „Във виното е истината“ все повече и повече се отваряше и макар че беше трудно на езика му,той не спираше да говори.Внезапно отвори темата за ДС.Колко много тя е била в помощ на държавата и колко много кадърни млади хора работели в нея.

-Сега на България -патриотично подхвана той-са й нужни предани синове и дъщери,които да имат очи и уши  на тила си.

Котобану отдавна пропускаше множеството приказки покрай ушите си,но когато се отвори думата за ДС и нейната нужда от помощници,наостри слух.След още няколко чашки дойде моментът на откровенията,че самият той е в редиците на ДС и е поел ангажименти пред тях да поговори с мене по въпроса за приемането ми в редиците й.Тук Котобану не издържа,потупа стария си познат по гърба с думите:

-Късно стана вече!Пък и доста си поприказвахме.Нека оставим нещата в ръцете на деня,защото утрото е по-мъдро от нощта,нали?

Старият познат кимна утвърдително с глава,изправи се и с леко моряшка походка тръгна да си ходи,като последните му думи бяха:

-На държавата са й нужни помощници.

Котобану го отпрати и макар да беше наближила полунощ,той не можеше да заспи.Думите на стария познат като камшици плющяха във въздуха,позагладени от алкохола:

-На България-я-я сега са й нужни-и-и предани синове-е-е и дъщери-и-и,които да имат очи-и-и и уши-и-и и на тила-а-а си!

Този си беше повярвал,че е от преданите синове и дъщери!-трескаво мислеше Котобану и сънят му убягваше от клепачите.До късно през нощта той не можа да заспи.

След седмица при поредното му служение в едно от поверените му села,случаят се повтори.На спирката,където той чакаше автобуса за града спря отново кола,този път по-нова.Отново вратата се отвори и Котобану видя в нея тримата познати.Отново последва покана,но този път той не пожела да влезе.Но къде ти! Веднага двамата,без шофьора,слязоха и с пресилени усмивки,като че ли бяха твърде близки с него се доближиха и застанаха от двете му страни.Единият се наведе и пошушна в ухото му:

-Нека не правим сцени пред хората!Качи се в колата и да тръгваме!

Другият взе чантата от ръцете му и бързо я прибра в багажника на колата.Котобану нямаше що да стори и макар и с нежелание влезе в нея.И отново колата пое по същия маршрут-навътре в гората на Делиормана.И отново в една доста гъста част от нея спря.Този път Котобану започна веднага:

-Какво искате от мене?Да съм ви правил намеци или изобщо да съм поискал да съм от вас,да бъда сред вас?Не,нали!Тогава защо не ме оставите да си ходя по живо,по здраво?

Отново Мавъра започна:

-Виж какво,нека не си ставаме неприятни!Защото в този живот всичко може да му се случи на човек-я тухла от някой строеж или саксия от някоя тераса да падне на главата му!!!Хайде,ние възрастните умеем да се пазим.Но децата,малките деца!О,колко непредпазливи са те!Как могат да хукнат след скокливата топка и да пресекат пътя на пиян шофьор!И, о,не ми се мисли за последствията!

Другият от тримата го прекъсна и рече:

-Стига,стига,нека не се плашим!Нека го оставим да проумее кои сме ние и за какво се борим!Пък и сме в началото.Той е умно момче и надявам се да разбере същината на нашето желание.

Шофьорът запали колата и не след дълго тя отново беше на главния път.Котобану с неприкрита неприязън слезе от нея и без да каже никому нищо се отдалечи.Пътьом той си мислеше колко сериозна започна да става ситуацията и трескаво започна да търси изход от нея,но така и нищо съществено не му идваше на ум.После поривисто си рече:

-Като сте решили да си играем на тайни и явни,тъй да бъде!

Без да се бави купи лента на малкия си немски(ГДР) апарат.Внимателно се вглеждаше в хората,които срещаше и отминаваше по пътя си.Скоро той,без тримата да подозират,беше по петите им-научи къде живеят,видя кои са децата им,кои са съпругите им.От достатъчно дискретно разстояние направи снимки на тримата,а от близко разстояние,почти очи в очи направи снимки на децата и жените им.Лентата бързо бе дадена за промиване,а после по същия начин бяха поръчани и снимките.Макар и непрофесионални,върху тях достатъчно отчетливо лицата на децата и жените на тримата.Котобану беше готов за поредната среща с тях!И тя не закъсня.

Макар и да беше минал месец тримата напомниха за себе си.В един неделен ден колата отново го причакваше,спряна  в една задънена уличка на селото,в което служеше.Когато Котобану се приближи към автобусната спирка,отново двамата с престорените усмивки слязоха от нея и раболепно го поканиха да влезе при тях.Той вече знаеше,че не може да им се противопоставя пред хората и неохотно  влезе в колата.И отново тя забоботи по нови и нови незнайни горски пътеки.Спря в гъстата част на гората и само минута след това започна вече познатия от предишните срещи диалог:

-Какво стана?Оставихме ви достатъчно време за размисъл.Сторихте ли това?Помислихте ли върху предложението ни?

Тези думи бяха изречени от единия от тримата,който досега не беше казвал ни дума.Видимо той се показваше по-добрия от тях,но русия погледна към Мавъра и ехидно се изсмя на колегата си:

-Ти какво?Да не би да го калесваш?Ребром,ребром му го казваш и ако не приеме ще усети последствията.Ако не той,може децата му.

Тук Котобану потрепери от гняв,но все пак сдържано бръкна в чантата си и извади от нея плика със снимките,които беше направил.С хладна усмивка ги подаде в ръцете на Мавъра.

-Какво е това?-запита той.

-Отвори и ще видиш-рече му Котобану.

Настъпи гробна тишина.Снимките преминаваха от ръка на ръка между тримата.Русият рече:

-Е,и!Какво искаш да ни кажеш?

-Не е ли видно?-попита Котобану.Ако нещо се случи с децата ми,а аз да съм добре,нищо не ще ме спре да се случи същото и с вашите деца!

-О,о,о!Играта загрубя-рече Мавъра.Ти чуваш ли се какво говориш-просъска той-че ние сме още тук и още сега можем да свършим с тебе и да намерят след време само кокалите ти.

-Можете,но не ще го направите,нали!

-О,о,ти си бил костелив орех!-процеди през зъби русия.

Тогава  “ добрият“ се намеси и каза:

-Стига,стига,да караме по-спокойно,а?

-Как по-спокойно,като ме карате да ставам доносник?-рече Котобану.Ще се оплача на Патриарха,тъй да знаете-продължи той.

Побеснял Мавърът рече:

-Ако щеш на арменския поп се оплачи!Все тая!Всички са наши!

Отново „добрият“ се обади:

-Нека не разваляме отношенията си.

С това разговорът приключи и отново излязоха от усоето на гората и поеха по асфалтирания път към града.

С всеки ден Котобану все повече и повече разбираше сериозността на положението,в което бе изпаднал.Той вече избягваше да върви под строежи и балкони на блокове.

Внезапно ни в туй,ни в онуй време бе посетен от едно младо момче,което каза,че майка му често ходи в градския храм.Момчето също направи опит да го убеди,че да помогнеш с каквото можеш на Родината не е нито грях,нито пък лоша постъпка.Даже той оставил гарсониерата си,за да се ползва за явочни срещи.

Момчето говореше всичко това с някаква вътрешна гордост.При все това Котобану поговори с него и направи опит да го разубеди да не си дава жилището за срещи,но момчето разпалено каза,че за това е получавало наем,при което той приключи с разубеждаването.Много болно му стана,когато момчето(явно изпратено от тримата) започна да го увещава колко леко е да си помощник на ДС,за което почти никой не знае(е,с изключение на неколцина,разбира се).Тогава той се постара разговорът да приключи по-скоро.Момчето си замина,но остави много въпросителни в главата на Котобану.

Защо някои с такова удоволствие се включваха като помощници на ДС?Какво е това удоволствие да слухтиш и да носиш после това на някой друг,като обричаш тези,за които си говорил много често на тотално обезличаване,а често и на физически край.

Внезапно телефонът иззвъня.Котобану вдигна слушалката.В нея звучеше гласът на Мавъра:

-Утре,отче,след службата отново ще бъдем там!Обаждаме ти се да знаеш!

И затвори.Котобану сбръчка вежди и си рече:

-Този пък защо се обажда?Какво цели с това обаждане?

Какво друго,освен да направи нощта му безсънна!Дълго време той се въртя в леглото като обран габровец.Едва призори успя да заспи.Сънува сън.Момчетата,които правиха опит да го вербуват,по-точно бяха в помощ на вербовчиците от ДС,изведнъж проумели всичко,което той се опитваше да им каже,се отказват да бъдат в помощ на ДС.Те смело заявяват това пред представителите на системата,но о,ужас!ДС не оставя нещата без последствия-момчето,което беше на „ти“ с алкохола умира по загадъчен начин,натровено с алкохол;другото,което беше електротехник на селскостопански машини умира по още по-жесток начин-накълцано от сламорезачката на комбайн.

В неделния ден будилникът безмилостно иззвъня в шест.С мътна от безсънието и най-вече от кошмарния сън глава,Котобану се събуди.Бързо се облече и след броени минути вече беше на спирката и чакаше автобуса за селото,в което служеше.Службата мина прекрасно.Макар и уморен от безсънието,той все пак успя да надделее умората от него и най-вече от кошмара,който сънува.Часовете се изнизаха в разговори с миряните след служението.Той беше доволен.С всяка изминала седмица,след всяко служение хората все повече и повече му гласуваха доверие и броят им,макар и бавно нарастваше.Взе си довиждане с тях и тръгна към спирката,откъдето хващаше автобуса за града.Но там наистина вече го чакаха тримата му познайници в друга кола с цвят на кафе с мляко.Вече знаеше-безсмислено е да им се противопоставя.Мавъра и русия слязоха от колата,за да го поканят в нея и по-точно да му покажат безсмислието на упорството,ако откаже да влезе в нея.Едва влязъл,колата потегли отново по познатите горски маршрути и пак там,нейде в гъстата гора на Делиормана спря.Котобану умишлено мълчеше.Тишината бе нарушена от „добрия“.

-Как си?-рече той.От три седмици не сме се виждали.Време,достатъчно човек пространно и сериозно да размисли за всичко важно в живота си.

Още недовършил и Мавърът го прекъсна:

-И да даде отговор на въпроса,който сме му поставили!

Настъпи пълна тишина,в която дори лекият прохладен ветрец,който раздвижваше листата на дърветата се чуваше.Русият наруши тишината.Дръзко и нагло той рече:

-Слушай,момче!Нямаме търпение да се занимаваме дълго с тебе.Да не мислиш,че си само ти?Още десетки,какво говоря,още стотици чакат подобен разговор.Тъй,че казвай без да се бавиш отговора си,пък ние ще мислим какво да правим с тебе.Но откажеш ли,животът ти ще бъде стъжнен отвсякъде-родата ти ще те намрази,пък за съседите да не говорим!

Котобану прие тези думи за самохвални и преувеличени и затова спокойно каза:

-Не приемам предложението ви!

Мавърът присви очи и с презрителна гримаса рече:

-Какво се церемоним с тебе!Бързо слизай от колата!Марш навън!

Русият отвори вратата и добави:

-Отсега нататък някои работи ще ти се прояснят!

Котобану стисна дръжката на чантата,която държеше в ръка,с другата-расото и слезе.Беше някъде към три следобед.Колата даде газ и изчезна от погледа му.Сега той беше сам,абсолютно сам в една от най-гъстите части на гората.Внимателно съблече расото и още по-внимателно го сгъна и прехвърли през ръка.Първото,което трябваше да направи беше да се ориентира накъде да върви.Той си спомни как като деца учиха да определят посоките на света по белези в гората.Северната страна на дърветата меше покрита с мъх.После се стремеше да не изпуска от очи пътя ,по който дойдоха в гората.

Незнайно откъде,макар и да не беше спал добре през нощта,му дойдоха сили и той уверено и бодро закрачи по горския път.След двучасов преход през горските дебри,той спря за малко да си отдъхне,хем да разбере дали не се е отдалечил от едва различимия път,виещ се под клоните на младата зелена гора.Изведнъж сърцето му заби лудо.На някакви си 40-50 метра той съзря  дива свиня с малките си,неуморно стрелкащи се в гъсталака прасенца.Беше чувал от ловци,че в такива случаи ситуацията е много опасна-ако някое от малките прасенца наивно и невинно полюбопитства за неговото присъствие в гората и се доближи до него,не се знае как ще реагира дивата свиня,неговата майка-ако го счете за опасност може и да го атакува.

-Не дай,Боже!-помисли си Котобану-и глиганът да е тук.Тогава ситуацията става много,много опасна.Той замръзна на мястото си.Дивата свиня порови още из горската почва,изгрухтя и тръгна напред.След нея тръгнаха и малките шарени прасенца.Гледката,колкото беше опасна,толкова беше и умилителна.

Когато сърцето му спря да бие учестено,Котобану отново тръгна по пътеката.След още около час той съзря първите къщи на селото.Това го поуспокои и той,макар и уморен уверено продължи.Успя да улови късния автобус за града.Едва когато се прибра в къщи си даде сметка колко път беше извървял сам през гората.Краката му пулсираха от умора,но още по-изморено беше тялото му,може би и от психическата умора на неизвестността,която го очакваше.

Само след седмица думите на Мавъра започнаха да се изпълняват.Част от роднините му,които работеха в МВР го загърбиха.Дори брат му,подработван от хората на ДС стана хладен и язвителен към него.А съседите!Те като че ли се бяха наговорили и по едно и също време спряха да го забелязват и да отговарят на поздрава му.

При една от поредните му служби една мирянка поиска разяснение за разликата между католици,православни и протестанти.След думите,които каза в разяснение на неделния евангелски текст,Котобану започна да обяснява и за разделението в Църквата.Старите жени внимателно слушаха.Една от тях трепна,когато той каза,че католическата църква създава икуменическото движение за обединяване на църквите.

-Икуменизмът няма да го бъде!-рече им Котобану-защото католиците искат главенството на църквата.

Добре,службата мина,но само след три дни той получи призовка да се яви в Районното управление на МВР за справка.Точно в уречения час беше в районното управление.Почака 20-25 минути и когато никой не се обърна към него понечи да си тръгне.Тогава изведнъж дежурният милиционер,който и без друго „хвърляше по едно око“ към него,грубо му извика:

-Накъде тръгна?Имаш призовка да се явиш тук!

-Да,имам!-рече Котобану.И се явих.Но не мога да чакам някого,който не може да си подрежда работите безкрайно.Имам си и други задължения!

-Да мълчиш!-грубо изсъска милиционерът.Сядай си на задника и чакай!Ще чакаш и цял ден,ако се наложи!

Това вбеси Котобану.

-Ама какво си въобразяват тези?Какво е сторил,че да се отнасят така с него?

Едва си помисли това и ето вратата с номера,където трябваше да се яви се отвори и оттам строг глас каза:

-Да влезе!

Милиционерът-пазач,червен от гняв рече:

-Тебе чакат,влизай и дупе да ти е яко!

Котобану влезе в просторна,огряна от утринното слънце стая.Там бяха тримата му познати плюс още един,който може би беше дирижиращият ситуацията.Още с влизането този,непознатият се обърна грубо към него:

-Къде тръгна?Нали имаш уречен час на явяване в МВР?

-Имам и дойдох.Чаках половин час и след като не се намери някой,който да ми каже за какво ме викат тук,поради наличие и на други ангажименти ,си тръгнах-каза Котобану.

-Ама ти си бил чвор,бе!-рече непознатия,а тримата му познати го гледаха със зверски погледи,като че ли искаха с очи да го убият.

-Да,ама можем да ти превием врата.Още повече,че ти си го заслужаваш-рече непознатия.

-С какво съм го заслужил?Какво съм сторил?

-Че и питаш!Да не би аз да съм говорил на бабите,че комунизмът няма да го бъде.Ти си го говорил и само затова можем да те пратим в Белене да чукаш камъни-ядовито каза непознатия.

Котобану разбра,че на последната служба някоя баба е казала за това,което им е говорил.

-Съжалявам,но трябва да ме освободите час по-скоро.Абсолютно без никакво провинение съм тук.

-Че и се осмеляваш да говориш,че това не е провинение да говориш,че комунизмът няма да го бъде!-побеснял изрева непознатият.

-Там е работата,че има недоразумение.Никога подобно нещо не съм говорил.Говорих за Вярата.Говорих за разединението в църквата и за опитите на католическата да извърши обединението на православната и протестантската църква под нейното главенство.Това движение се нарича икуменизъм.Явно,когато говорих в църквата,макар да разясних какво означава думата икуменизъм,някоя баба вероятно не ме е разбрала и ви го е предала в съвсем друг вариант.

Четиримата в стаята стояха като ударени с мокър парцал по главата.Ситуацията коренно се промени и тогава „добрият“ от тримата познати заговори кротко:

-Ето,виждаш ли колко много неща още можем да си кажем.Ние не всичко знаем,а искаме да знаем и най-вече какви ги вършат противниците на нашата система,но ни трябват такива начетени млади хора като тебе.

Котобану стана и попита:

-Може ли вече да си ходя?

-Свободен си!-рече непознатият.Но пак ще се видим.

Котобану с навъсен поглед излезе от приемната.Мина като вихър покрай дежурния милиционер,отвори поривисто вратата и излезе навън.Едва тук си пое с пълни гърди въздух,който след онези четиримата беше започнал да му липсва.

На другия ден брат му мина да се видят.Той учеше висшето си медицинско образование.Получил „невинно“ подсказване,че тъй като брат му е поп можело да се наложи да го прекъсне.

-Ако нещо подобно се случи-каза брат му-да знаеш,отказвам се чрез Държавен вестник от тебе и от това,което си.

Отдавна сълзи не се бяха появявали в очите на Котобану,но сега дори заструиха.Горчиви думи чу от родния си брат,но явно започваше това,което му обещаха тримата.

Следва продължение…

йерей Иван Илчев

Advertisements
Стандартен

    Небето и неговата повеля

    Сцените от живота му следваха една след друга.Старият Котобану едва успяваше да улови в пълнота всяка една от тях.Но имаше някои,които натрапчиво се набиваха в съзнанието му.

Годината е 1984-та.Време на несигурност в социалистическия лагер,защото в най-великата страна на соц-а смъртта на първите настъпваше по-рано от протриването на чифт обувки.В останалите страни от него само страхът от ботуша на лидера крепеше позициите на управляващите и НРБ беше част от тази система.Социалистическият строй все повече се задъхваше от реалността и изискванията на битието,затова пък ДС пущаше пипалата си към много фронтове в него.

В едно такова време младият Котобану успя най-после,след близо петгодишна невидима битка с тайните служби в НРБ да подаде документи,за да продължи да учи в редиците на едно натирено,почти в джендемите,духовно училище в Черепиш.Наближаваше началото на учебната 1984-85 г.Той получи уведомление,че е приет да учи в училището и че го очакват на 15 септември там,но получи също така и от тогавашните власти уведомление,че ако напусне пределите на града ще бъде третиран като престъпник и ще се действа срещу него като такъв.Това,обаче не го уплаши.Петгодишната битка така го беше калила,че вече не се стряскаше от заплахите на системата.А и как нямаше да го кали!Че то не бяха обвинения в какво ли не:в обир на складове за автомобилни резервни части;в икономически и промишлен саботаж(в повреда на главния компютър на града,изчисляващ работните заплати на трудещите се в него);в пристрастие към турския етнос по време на възродителния процес още в самото му начало и последното,най-тежко обвинение-обвинение в убийство.За всички тях се започваха дела,които на 3-4 месеца биваха спирани,поради липса на доказателства,но поредната година,в която можеше да е в редиците на желаното училище се осуетяваше и проваляше,каквато всъщност беше и главната цел на системата към него-да го откаже от прием в семинарското училище в Черепиш.

Чудното беше,че за приема му в Семинарията не знаеха ни майка му,ни баща му,ни брат му,но ДС знаеха в детайли всичко.Той не уведоми никого от семейството си и с цел да не участва в поредния юбилей на 9 септември под знамето на КП,Котобану още на 30 август улови влака с последните си джобни пари и се отправи,където му очи видят в България.Божият промисъл го отведе към Асеновград,откъдето заедно с група вярващи се отправиха към девствените тогава кътчета на Кръстова гора.След като раниците и чантите на вярващите бяха натоварени на мулетата на планинските водачи,те бавно запристъпяха по неравните и криволичещи пътеки към светинята на България-тайнствената Кръстова гора.Вечерта на 31.08.1985г. той вече беше в плен на омаята на това свято място.Нито болките в мускулите,нито болките в ставите от почти 15-километровия преход по планинските пътеки можеха да заглушат вътрешната му радост,че е далеч от очите на хората на ДС и че е в прегръдките на тази българска светиня.До късно вечерта той,заедно със седемте вярващи се молеше зад дебелите каменни стени на малката старинна църква.Умората от пътуването,примесена с радостта от пристигането и молитвеното общение в малкия храм с групата богомолци надделя и той се унесе в сън.Късно през нощта или по-скоро рано сутринта в 3 го събудиха,за да обиколят скитовете и да запалят по свещичка в тях.Денят мина в някаква омая.После дойде мигът,когато той се раздели с вярващите-сърдечна прегръдка и крепко ръкостискане с всеки от тях.Само след час те вече едва се виждаха на фона на залязващото слънце.

За младия Котобану настъпваха най-святите мигове в неговия живот.Той трябваше да остане тук до 14 септември,когато е великият празник на Кръста Христов,да го отпразнува заедно с вярващите и после да се отправи към Черепиш,за да се представи пред Семинаристкия съвет за учебната 1985-86година.

И ето я първата вечер на абсолютна самота.Небето беше кристално чисто.Едри звезди проблясваха по него и правеха миговете на самотния Котобану пълни с магия и омая.Той не можеше да си обясни:дали от чистия въздух,дали от светостта на мястото или от тишината на нощта,или Бог знае от какво,но в ума и сърцето му нямаше капчица страх.Та той беше сам,сам,абсолютно сам в прегръдката на това свято място,за което легендите и преданията говореха,че тук някъде,нейде из прекрасните местенца на този божествен кът има малка частица от Светия Кръст,от Кръста Христов.Дълго време омаята на тези мисли не го напусна.После той сам не усети как някакво необяснимо желание го поведе из всяко кътче на това свято място.Той трябваше да обиколи скитовете и от оставените шишенца с олио да допълни постоянно горящите кандила на всеки от тях.Стори го без да усети колко бързо ги обиколи.Средата на нощта го завари пред леденостудения извор(аязмо)с  планинска и свята вода.Той наплиска лицето си и макар че не беше жаден отпи няколко глътки от студената вода.Дали от внушение или тя наистина се разнесе по всяка фибра на умореното му тяло,но той изпадна в състояние на някакъв вълшебен,на някакъв сакрален покой,който му носеше потоци от нови и нови духовни сили.Изчезна от него страха като състояние,изчезна безпокойството за майка,баща,брат,жена и дете.Младият Котобану се носеше на крилете на вярата,която изпълваше сърцето и ума му.Вярата в Абсолюта,Вярата в Неговия Промисъл,Вярата в протегнатото от Него крило,под което той остави своите страхове,безпокойства и терзания.

На другия ден,след като обиколи скитовете и допълни кандилата с олио той стана свидетел на една умилителна гледка.Мечка с двете си мечета се доближи до торбите,които богомолците оставиха.Младият Котобану видя как голямата мецана отвори една торба и от нея умело извади хляб.О!-каза си той,затова вярващите не си взеха торбите.Във всяка имаше по нещо и той нямаше да стои гладен.Умилението към двете малки мечета,които все се боричкаха около майка си,така го омая,че той не усети как се беше приближил доста до тях.Но това му го напомни тяхната мама Меца.Погледна към него и изпръхтя,макар и не заплашително,но все пак предупредително.Двете мечета веднага се втурнаха към нея,а Котобану замръзна на мястото си,но мечката нямаше зли намерения.А дали тя не съзнаваше ситуацията на младото момче?Дали не разбираше,че той не бе никаква опасност за нейните мечета?След малко тя поведе децата си навътре в гората и младият момък остана съвсем сам.Съчките,които пращяха под лапите на мечката напомниха на Котобану да събере сухи клони и дървета,за да си накладе вечерта огън.В гората имаше изобилие от изсъхнали клони,тъй че беше нужно много малко време,за да събере необходимите дърва за огрев.Недалеч от малката църква имаше някаква барака,в която той още не беше влизал.Тя беше изкована от тънки цели дървета,почти пръти,а отгоре покрита с тънки каменни плочи.Външният й вид не подсказваше,че ще има достатъчно удобства,но когато Котобану отвори вратата направо засия.Вътре имаше сковани нарове на два етажа,застлани с одеяла,белязани с  кръст от черна блажна боя.Бараката той не бе забелязал,защото първата вечер,ведно с богомолците бе изкарал всенощно бдение-часове,отдадени изцяло на молитвено вглъбяване.Встрани от нея имаше навес,където вярващите бяха направили тухлена печка,измазана с жълта пръст.Върху нея имаше тенджери,в които вероятно богомолците варяха бобена,лещена или картофена чорбица.В застиналата пепел на печката Котобану намери печен картоф,което му подсказа,че и той може да стори това,стига в торбичките,оставени от християните да има достатъчно боб,леща и картофи.

За по-малко от час момъкът събра огромен наръч сухи дърва.Остави ги под навеса до пръстената печка,чийто туч беше една по-дебела ламарина с отвори за тенджерите за по-бързо нагряване.

Когато влезе в бараката той се засуети при избора на нар,за да изкара нощта.За по-сигурно избра нар,по-навътре в нея.Застла го с три одеяла,за да не му убиват дъските и други три задели за завиване.Подбра естествено най-запазените,най-меките.Спокоен,че е подсигурил спането той отново отиде под навеса,за да изпробва печката как гори.Бързо изгреба пепелта от нея,начупи сухите дърва и я напълни догоре.После взе тенджерите и отиде до близкия извор(аязмо),изплакна ги и ги напълни със студена вода,постави ги върху импровизирания туч,готови за употреба.Като мечката и той провери оставените торбички.Когато го стори  се усети богат като Крез.В тях имаше много боб,леща,картофи,започнал да изсъхва хляб,сушени плодове,шарена сол.Те щяха да му стигнат за времето,което щеше да прекара тук.А имаше и още нещо.Той още не беше обходил района,за да види какво му предлагат тучните горски поляни и реши веднага да го стори.Когато навлезе в гората изпадна в захлас.Не само красотата й,но и множеството горски плодове го накараха многократно да благодари на Бог за всички благини,с които го обдаряваше това свято място.Мораво-червени малини се поклащаха в малиновия храсталак.Презрели къпини само чакаха да бъдат откъснати.Малки диви червени ягоди полюшваха камбанки и изпълваха въздуха с аромата си.Съвсем наблизо дива круша поклащаше клони с малки крушки по тях.

-Мечката с малките мечета затова беше толкова добродушна,защото живееше в малък рай-помисли си Котобану.

Че какво нямаше в тази гора!Едва това премина през ума му и ето,че малко стадо сърни,уплашени от пукащите съчки под краката му,изпръхтяха и се понесоха в грациозен бяг през горската поляна.Катеричка изцвърча и светкавично скочи от един клон на друг, на доста отдалечено дърво,като че ли гравитацията за нея не беше от значение.

Слънцето клонеше към залез.Лъчите му преминаваха през клоните на дърветата и правеха красотата на гората разтапяща.Котобану не можеше да повярва,че три часа бяха минали в такъв унес,като че ли бяха тридесет минути.Той трябваше да се върне вече към малката църквичка и по-точно в умело скованата барака от пръти,където щеше да прекара вечерта върху нар,застлан с одеяла,а за възглаве-торбичка с билки,които приятно шумяха и омайно ухаеха.В една празна тенджера той остави набраните малини,къпини,ягоди и круши.

Зае се с паленето на печката.Сухите дърва пламнаха така,че тучът скоро почервеня,а водата в тенджерите завря.В една малка тенджерка той сложи шепа леща.А в каква прекрасна жар се превръщаха дървата в печката,където Котобану сложи няколко картофа.Във въздуха се понесе миризма на печени картофи.Скоро на ниско скованата от пръти маса имаше от тях и пръстена паница с гореща чорба от леща.Младият мъж трябваше да почака картофите и лещата да изстинат,но това не го притесняваше,защото имаше време в изобилие.Той се загърна с едно одеяло и седна на малък стол,близо до пълната с жар печка,която излъчваше приятна топлина.Беше началото на септември,но в гората и планината нощта винаги биваше по-хладна.Затоплен,той се унесе в мисли,които връхлитаха върху него като оси.Какво ли правеха баща му и майка му,но най-вече какво правеха бременната му жена и четиригодишната му дъщеря.Той без да ги уведоми тръгна по своята одисея.Сълзи се появиха в очите му.Не,той не плачеше,но и трудно ги удържаше.За него беше трудно разбираемо защо само заради едно съвсем човешко желание да учи в духовно училище понесе толкова последствия.Първо,като политически неблагонадежден го изпратиха в строителни войски.Разпределиха го в София до Централния затвор,понеже там бе поделението.Иначе работата му беше на Сточна гара.Той беше разпределен в товаро-разтоварен взвод и 24 часа в денонощие на смени товареха и разтоварваха вагони-с цимент,тухли,железа,дървени греди,негасена вар,чакъл,пясък.Осемнадесетгодишен,той плътно 8 часа на ден,а понякога и повече разтоварваше тежките петдесеткилограмови торби с цимент,а когато бяха с негасена вар бяха по-леки-30 кг,но затова пък от тях храчеше кръв.И така две години,че и три месеца задръжка.За това време те построиха новата Военна болница в София,множество жилища за военни и детски ясли и градини за децата им.Но най-тежкото и отговорно строителство беше на НДК-София.За времето есента на 1976 до зимата,24 декември 1978 г. те положиха сизифовски труд над този отговорен обект.И гордост,и мъка давеха гърдите му и сълзите му проблясваха на фона на тлеещата жар в печката.Хайде-мислеше си той-положиха ведно с другите изнурителен труд,но пък за години оставиха след себе си обекти с национално значение.Това,да кажем колкото е условно,е и разбираемо,защото  за да го уплашат и откажат от Семинарията го изпратиха в строителни войски,но не постигнаха нищо друго,освен че го калиха физически и психически.Но защо?-мислеше си той.Защо после какви ли не обвинения стоварваха върху него,все петнящи името му,като всяко от започваните дела завършваше с прекратяване поради липса на доказателства,но горчивия вкус от тях оставаше за дълго,ако не завинаги.Оставаше и поредната провалена година за влизане в Семинарията.А истината беше,че те,властите,точно това целяха-да не му дадат възможност да учи в нея.Но колко особено тежко преживя той обвинението в убийство.Тогава,колкото и да му беше неприятно по време на поредното изправяне в съда,Котобану бе принуден да заяви на адвоката на съдещата го страна:

-Кажете им,че ако продължават да твърдят,че аз съм извършил убийство на техния  близък ще бъда принуден да предизвикам ексхумация на трупа-независима комисия от лекари-патолози от София ще извадят тридневния труп,ще обгледат под лупа и микроскоп мъртвото му тяло и ще докажат,че аз нямам ни на йота касателство със смъртта му,че той просто е умрял от скоропостижен инфаркт.После ще ги съдя за набеждаване,ще платят разноските по ексхумацията,ще платят разноските по делото и ще бъдат осъдени по обвинение  набеждаване в убийство.Адвокатът им потвърди думите му.Враговете му се спогледаха сконфузено и тихичко започнаха да се съветват с него.Скоро заседанието на съда приключи с присъдата:делото се прекратява поради липса на доказателства,но поредната година за записване в Семинарията отново пропадна.

Котобану разбута съчките на огъня.Мека сива пепел започваше да покрива въглените и те вече само тлееха.И ето,мислеше си той,след всички перипетии сега съм като изгнаник,далеч от майка и баща,брат,бременна жена и невръстно дете и то само,защото желая да уча в духовно училище,където се изучава религия,а тя бе в несъответствие с материализма,който изповядва системата.Младият мъж тръсна отривисто глава и опита да отгони тежките мисли и спомени от нея,спомени,някои от които още кървяха.После с дървената лъжица,която намери случайно бавно започна да сърба изстиналата лещена чорба.Тя му се стори неимоверно вкусна,а да не говорим за печените в жарта картофи.Че те бяха нещо разкошно със сухия като сухар хляб,който той бавно предъвкваше.

Но дори вкусната лещена чорба и печените картофи не можаха да разгонят тежките мисли и спомени,които го бяха връхлетели.

Ето той е юноша,завършил средното си образование.Ведно с негови връстници е на донаборна комисия.Всяко момче,както го е майка родила се изправя пред комисията от двама военни и двама цивилни,които да определят кои войски са най-добри за него.Когато дойде неговият ред да застане пред комисията,един от цивилните подшушна на главния военен:“Ето този е,който иска да учи за поп.“Военният веднага отсече:“Трудови войски,строителни войски!“Котобану не можеше да проумее как само за части от секундата бе предопрелена съдбата му.Съдбата му на съвсем млад докер,допринасящ със сизифовския си труд за благоденствието на една върла атеистична власт.Но всичко беше една жестока и безмилостна истина,която той в продължение на 2 години и 3 месеца отстояваше със силата на своята младост.Но все пак потрепна от спомена на живота му в армията.Цигани и всякакви бивши и настоящи затворници бяха тези,с които той съжителстваше,а побоищата бяха нещо ежедневно,по всяко време на денонощието.Но по едни неведоми пътища Бог бдеше над него.Физиката и психиката му ставаха все и все по-здрави,а вярата му все по-непоколебима.И ето,след близо 800 дни напрегнат труд той излезе от редиците на трудови войски с яки мишци и крепка психика,която му бе  от полза в по-нататъшните му битки,които поведе с атеистичната система,за да може да осъществи себе си като такъв,какъвто искаше да бъде.Той беше на прага на осъществявване на тази своя мечта.

Тук,на това свято място,обгърнат от тишина и нощен хлад,пропит с тъга по отдалечените от него родители,брат,жена,дете и очаквано друго,но изпълнен с решителност да осъществи докрай обещаното пред самия него и най-вече пред Бог дело,да получи в пълнота богословски познания,с които да разбива атеистичната пропаганда на времето,в което живееше.

Сънят натегна върху очите му и скоро той се понесе в полето на сънищата.И ето,в съня си той отново изживя мига,когато мощна светкавица във вид на огнен меч спря пред гърдите му и за който миг му казаха,че Бог го укрепява, да бъде уверен,че ще успее да осъществи мечтите си и че  никой не ще е в състояние да му попречи да стори това.

Внезапно се събуди от полъха на студен вятър.Той потръпна.Беше заспал пред жарта в печката,но в нея вече имаше само изстинала пепел.Но защо му се стори,че вижда светлина!Дали това беше само в съня му или беше наяве!Все още сънен той не можеше да си отговори!И едва въпросът му беше заглъхнал в съзнанието му,когато мощна светлина се насочи към него!О,небеса!О,чудо!Какво беше това?Сън ли бе или наяве!Той се поощипа по лицето,за да се увери,че не сънува,когато нова мощна светлина за миг заля цялото свято място.Като в слънчев ден той видя малката църква,скитовете и аязмото!Каква беше тази светлина?В първия момент си помисли,че са светкавици в далечината и очакваше да чуе заглъхващото ехо на гърма им.Но такъв нямаше!Беше пълна тишина!Тишина,която проникваше не само в ушите,но и в сърцето и най-вече в душата!Божествена тишина!Ето,може би за тази светлина говореха богомолците,когато вървяха по планинската пътека към Кръстова гора.Светлина,която не се давала на всеки,макар и мнозина да са я виждали!Това още и още обнадежди младия Котобану и той с някаква вътрешна радост се премести в бараката и лягайки на одъра положи глава върху торбичката с дъхави билки.Заспа бързо като окъпан!Да,той наистина беше окъпан,но окъпан в светлина!Светлина,която вля нови надежди в него,надежди,че не е сам в този живот,че над него бди чедолюбив Небесен баща,който не ще го остави в битките му за съвършенство,в битките му за повече Вяра,Надежда и Любов в дните на земното му битие.

Като вода между пръсти изтекоха дните на престоя му на това дивно и свято място-Кръстова гора.Но на Кръстовден той беше още повече омаян от присъствието на толкова много хора тук.За младите е разбираемо,но как бяха дошли и стари,и немощни, и болни?Единственият разбираем начин остава вярата!На нейните криле,дори стари и болни намират сили в себе си да се отправят на едно такова,близо 15-километрово пътуване по виещи се планински пътеки,пресичани от урви и сипеи,само и само да се доберат до това свято място и да чакат с трепет и благоговение Божието Всемилосърдие,което тук по един отчетлив и категоричен начин се проявява върху много тях.На Кръстовден Кръстова гора представляваше едно малко стълпотворение от люде,болни и здрави,вплетени в магията на вярата и всички те в оная благодатна симбиоза на надеждата,че Великата Божия Любов ще ги споходи точно тук, на това свято място и те ще си отидат завинаги оставили патериците на телесната или духовната си немощ!НО НА ВСЕКИ,ВСЯКЪДЕ И ВСЯКОГА ТОВА БИВА САМО СПОРЕД ВЯРАТА МУ!!!

       йерей Иван Илчев

Небето и неговата повеля

Бележка

„Когато Бог е с тебе,кой ще бъде против тебе“

 Изображение

   Рояк спомени като пъстър калейдоскоп премина пред очите на стария Котобану във вихъра на толкова смесени чувства.Системата на ДС със своя смазващ апарат бе изцедила от него вярата,че ще успее да сбъдне мечтата си.Мечтата,за която не знаеха дори майка му,баща му и брат му,но те,служителите от ДС,знаеха от години.И точно,когато тази негова вяра беше в най-критичната си точка,точката,предшестваща сриването й,Абсолютът я подкрепи по най-безапелационен начин и тя отново живна.Но…всичко по реда си.

   Майка му получи бъбречни кризи.Лекуващият я лекар й препоръча балнеосанаториум и макар и с неохота тя прие и скоро замина от дома им.Домашните грижи легнаха върху плещите на малкия Котобану и брат му,защото баща им беше много ангажиран.Той беше много близък с един негов колега и този колега,заедно със съпругата си,като че ли  бяха решили постоянно да са им в помощ.Често идваха и носеха готвени ястия,за да не са на сухоежбина.Един неделен ден бяха дошли точно по обяд.Малко,след като бяха влезли в малката остъклена веранда,се изви мощна лятна буря.Дъждът като из ведро се сипеше върху земята.Котобану,брат му и баща му бяха от едната страна на масата,а от другата бяха колегата на баща му със съпругата си.Тя извади приготвеното от нея ястие и помоли Котобану да го притопли.Дъждът яростно плющеше.Гръмотевици раздираха въздуха.Мълнии прорязваха небето.Котобану стопли ястието и уловил тенджерата за двете дръжки,тъкмо я поднасяше върху масата,когато мощен гръм разтресе къщата им и мълния като огнен меч премина през стъклата на верандата,после премина по средата на масата пред очите на всички и спря точно пред гърдите му,като обгори реверите на ризата му.В първия миг Котобану дори не разбра какво се случи.Всичко беше кратко,но изключително зашеметяващо.Ако този огнен меч беше продължил само някакви си 7-8 см да навлезе навътре в пространството и щеше да прониже гърдите му!Но той спря пред самите тях и пред него.Съпругата на колегата на баща му,изумена от случващото се,пребледняла като смъртник,само успя да промълви:“Трябва курбан да му принесете!“

   Колкото и страшно да беше случилото се,все пак „всяко чудо за три дни“,както казва народът,то започна да пребивава в миналото.Но,о,чудо!!!Познати на баща му,които по една или друга причина са търсили помощта на дуловската прорицателка ги навестяваха периодично,казвайки че са изпратени от нея.Думите,що казваха на баща му бяха:“Кажи на сина си да не се плаши и да не се притеснява от никого и онова,що си е намислил да го следва докрай!Тъй му кажете:Бог го докосна,Бог го посочи с пръст,с огнен пръст!“

   Едва сега малкият Котобану,сещайки се за оня бурен ден,когато къщата им бе ударена от гръм и мълния премина в нея и спря пред гърдите му,разбра смисъла на нейните думи,думите на прорицателката от Дулово.Смелостта и вярата му отново добиха мощ,която бе плод на всичко онова,което се случи с него.Малкият Котобану се сети за едни библейски слова:“Когато Бог е с тебе,кой ще бъде против тебе!“Думи,отстоящи на повече от 4000 години,но думи,които по категоричен начин отстояват върховенството на онази Истина,Която Е Път и Живот и Която ни прави свободни!

                                                            йерей Иван Илчев

Стандартен

Съвършенството

Да,духовният прогрес е основният закон на живота.И като,че ли той е оня бленуван от мнозина път към съвършенството.Но не винаги прогресът и съвършенството са тъждествени.Та нали зад всяка стъпка на прогреса се оглежда и несъвършенството,защото самият закон на прогреса го предполага.Защото то-несъвършенството,е вплетено в самата природа на човека,а съвършенството е идеал,вечен и недостижим.Ето защо много свети люде,макар и като звезди в тъмна нощ да блестят с лъчите на своята нравствена красота,все пак са хора и сянката на несъвършенството,присъщо на човешката природа,стели пътеката на живота им.

Образът на тази истина в пълна светлина се отразява и от страниците на Светото евангелие.Сърцеведът Иисус със светлината на погледа си претегля скритата праведност на всеки един от нас с думите:“Едно ти не достига.“Отправил ги е някога към юдейския началник,но това са думи,които се отнасят за всеки един от нас.Думи,които през всички времена,по всички дължини и ширини на земното кълбо са били и си остават всеобщ закон на човешкото несъвършенство.

Говорим за всички ония,които живо усещат своята немощ,защото има и такива,които това не ги интересува.Говорим за тия,които винаги се стремят да вървят нагоре и да растат по дух,святост и благодат.Прекрасен пример за това са светците.Ние ги тачим не за това,че са обладавали в пълнота съвършенството(та те са били далеч от тая пълнота),но истински са осъзнавали това и са водили постоянна борба против несъвършенствата в живота си.И тук е тяхното достойнство,защото святостта не е липса на несъвършенство,а непрекъсната борба срещу него.Защото Бог ни съди не за това,че сме несъвършени,а за това,че не водим борба против своето несъвършенство.И начало на висша мъдрост е първом да дирим и открием своите недостатъци и да поведем борба срещу тях,а не да ги търсим в ближния си.Защото именно в тези стъпки на тази мъдрост се открива път,който води към висините на истинското съвършенство.

Бъдете благословени!Бог да ви благослови!

Ваш в Христа молитствовател йерей Иван Илчев

Стандартен

Кръстът Христов

Когато отправим духовен поглед в зорите на християнството,то той се спира на Голготската стръмнина,а по нея,натоварен с Кръста,превит под тежестта му бавно и безмълвно пристъпва Христос,Който дойде и послужи на човеци,Който без да бъде обложен в немощ,беше снизходителен към невежи и заблудени и през всичкото Му земно служение в грижите Му бяха само хората.На Голгота завърши старата история.От Голгота започна и новата-историята на изкупеното човечество,онова,което посрещна и посреща Христовото Възкресение като ден на възкръсналия безметежен слънчево-радостен живот.

А Кръстът стана знаме на нашето вероизповедание,защото чрез него вечността влезе в нашите малки земни предели и направи живота ни безсмъртен,защото чрез него ние влизаме във вечността.Защото в оня върховен момент,когато Спасителят изрече последните си думи:“Свърши се!“,тогава Неговият Кръст от оръдие до това време на най-жестоко наказание и от символ на позор,се превърна в светло оръдие на най-възвишения живот,стана престол на благодатта.Осветен от безценната жертва на Голгота,Кръстът влезе в живота като вдъхновител и пътеводител във великата свещена бран за слънце в света,за повече истина и правда в живота.

И нека никога не забравяме,че животът е Кръст,че животът е Кръстоносене и всеки има своя Кръст-жребий в живота.

А как често мнозина мислят,че техният Кръст е най-тежкият.Родителите считат за най-тежка кръстна грижа отглеждането и възпитанието на децата.Старците-кръстната тежест на старините.Болните-кръстната мъка на болката.Здравите-разпъващата грижа на забързаното всекидневие.

Да,всеки си има свой специфичен кръст.И той е дългът ни към Бога и ближните.И когато Христос казва:дигни кръста си и ме последвай,това значи-каквото и социално положение да заемаш,помни и изпълнявай своя дълг.

Да,Христос ни предлага кръстоносене по пътя на отрицанието от себе си в Негово име.Светът пък,който иска целия ни живот,предлага ни лек и безгрижен такъв.Ние от своя страна имаме своята свободна воля-волята да избираме,волята да предпочитаме едното пред другото.

Кое ще предпочетем?Кое ще изберем?Решаваме само ние.

Бъдете благословени!Бог да ви благослови!

Ваш в Христа молитствовател йерей Иван Илчев

Стандартен

Християнската надежда

„Който оре,трябва да оре с надежда“,четем в Първо послание на св.ап.Павел до коринтяните(гл.9,ст.10).Затова проблемът трябва да се постави още в самото начало.

Можем ли въобще да се надяваме?И на какво?Надеждата ни не е ли само илюзорен стремеж в очакване на по-светъл и щастлив утрешен ден?Или тя е могъща движеща сила в живота ни?

Някои твърдят:“Аз нямам никаква надежда.Само заслепените могат да говорят за някакъв изход.И ако илюзиите са окончателно изразходвани,остава единствено безсмислието на земното ни битие.“

Свидетели сме също как из глъбините на дълбока безнадеждност твърде често се изтръгват воплите на отчаянието и избликват безутешни сълзи.Или как в мрака на обезверяването,на скептицизма и душевното загрубяване чезне надеждата с нейната лъчезарна,спасителна усмивка.В минути на голяма горест обаче,когато животът се стоварва с цялата си тежест и жестокост върху човека,той почти винаги възкликва:“Боже мой!“И това е естествено.Човекът търси Божията помощ в своето безсилие и неизлечима мъка.И единствено Бог може да помогне на искрената и сърдечна молитва.

Но защо трябва да се обръщаме към Бог само в подобни случаи?Пътят към Храма на спасението може да бъде озарен и от друга надежда,не само на границата на безсилието и беизходицата,но в силата,радостта и утвърждаването на живота.Надеждата съществува.Чудодейната й сила-понякога незабележима-ни крепи в земния ни път.Тя възвисява към небесата и води смъртните към безсмъртие и в нея се долавя зова на вечността.

Надеждата вдъхновено пулсира в сърцето на човека творец.Тя може да бъде разкрита във величието на неговите творения.Това е надяващата се и пречистваща ни Красота.

Надеждата е в обичта на майката.Тя се излъчва от очите й,добри и ласкави.Това е животворящата,надяващата се Любов.

Надеждата е и в пламенния взор на бореца за свобода и правда,в който тя искри като свещен протест срещу насилието и всяка диктатура.Това е надяващата се Правда.

Надеждата е също в душата на духовно възвисения,на търсещия истинския смисъл на живота в съкровеното дихание на битието.Тя е в чара на духовната и свята красота и в огъня на вярата,че хората ще бъдат единни в стремежа си към Бога на Любовта,Доброто и Истината.Това е надяващата се,спасяваща ни Вяра.

Християнската надежда-живоносна и всепобедна,“не посрамя,защото любовта Божия се изля в нашите сърца“(Римл.5:5),ни разкрива Свещеното писание.Тя е източник на дръзновен полет на духа,на радост и спасение.“Ето всичко ново творя“ е засвидетелствано в книга“Откровение“ на св.Йоан Богослов.В един преобразен от Божията сила и от надеждата нов свят можем да встъпим и ние  с нашата свобода и съзидание,и с вярата ни в бъдния ден.

Бъдете благословени!Бог да ви благослови!

Ваш в Христа молитствовател йерей Иван Илчев

Стандартен

Духовна слепота

Спомняте ли си Евангелието,което разказва за срещата на Господ Иисус Христос с един слепороден?Христос го изцерява.Снема оковите на неговата душа.Разбива веригите на тъмницата му.Но трябвало един лишен от очни зеници да прогледне и прослави Бога,за да се разгъне друга една по-страшна бездна-бездната на духовната слепота.

Книжниците и фарисеите имаха очи,но живееха в духовен мрак.Делата Христови светеха като ярко слънце,но те ги отрекоха.Четяха закона и пророците,но не разбраха Божията воля и намерение.Обладани от неизцерима духовна слепота,те имаха и претенциите да ръководят и управляват народа Божий.Христос вършеше добро и правда всеки ден,те скърцаха със зъби от озлобление или се правеха на неразбиращи.Затваряха очите си,за да не видят,запушваха ушите си,за да не чуят.

Така е било по времето на Христа.А дали днес е по-различно?

О,днес човешкият творчески гений прави проницателен и най-немощния човешки поглед.Окото на човека,въоръжено от очилата,та до най-съвременните оптически средства,отправя поглед,еднакво проникващ  както в макро-,така и в микрокосмоса.С телескопа човек съзерцава дивната панорама на космическата вселена,а с микроскопа наднича в чудния калейдоскоп на молекулния свят и във вселената на всеки от тези светове открива нови и нови.

Но въпросът е:този технически напредък,който ни прави така самоуверени,прави ли ни и по-добри,по-човечни?Наблюдаваме звездни обекти,отдалечени на милиони светлинни години от нас,наблюдаваме петната по слънчевата повърхност и мъдро заключаваме,че те въздействат на планетата Земя,че катаклизмите по нейната повърхност са в пряка зависимост от тях,но малцина са тези,които правят друго едно заключение,че катаклизмите в човешките взаимоотношения са в пряка зависимост от тях,петната на нашата душа.Защото с очи виждаме,с уши чуваме,с разум приемаме,но само с очите на сърцето истински виждаме,приемаме и проумяваме същността на живота.

Бъдете благословени!Бог да ви благослови!

Ваш в Христа молитствовател йерей Иван Илчев

Стандартен