Небето и неговата повеля

    Сцените от живота му следваха една след друга.Старият Котобану едва успяваше да улови в пълнота всяка една от тях.Но имаше някои,които натрапчиво се набиваха в съзнанието му.

Годината е 1984-та.Време на несигурност в социалистическия лагер,защото в най-великата страна на соц-а смъртта на първите настъпваше по-рано от протриването на чифт обувки.В останалите страни от него само страхът от ботуша на лидера крепеше позициите на управляващите и НРБ беше част от тази система.Социалистическият строй все повече се задъхваше от реалността и изискванията на битието,затова пък ДС пущаше пипалата си към много фронтове в него.

В едно такова време младият Котобану успя най-после,след близо петгодишна невидима битка с тайните служби в НРБ да подаде документи,за да продължи да учи в редиците на едно натирено,почти в джендемите,духовно училище в Черепиш.Наближаваше началото на учебната 1984-85 г.Той получи уведомление,че е приет да учи в училището и че го очакват на 15 септември там,но получи също така и от тогавашните власти уведомление,че ако напусне пределите на града ще бъде третиран като престъпник и ще се действа срещу него като такъв.Това,обаче не го уплаши.Петгодишната битка така го беше калила,че вече не се стряскаше от заплахите на системата.А и как нямаше да го кали!Че то не бяха обвинения в какво ли не:в обир на складове за автомобилни резервни части;в икономически и промишлен саботаж(в повреда на главния компютър на града,изчисляващ работните заплати на трудещите се в него);в пристрастие към турския етнос по време на възродителния процес още в самото му начало и последното,най-тежко обвинение-обвинение в убийство.За всички тях се започваха дела,които на 3-4 месеца биваха спирани,поради липса на доказателства,но поредната година,в която можеше да е в редиците на желаното училище се осуетяваше и проваляше,каквато всъщност беше и главната цел на системата към него-да го откаже от прием в семинарското училище в Черепиш.

Чудното беше,че за приема му в Семинарията не знаеха ни майка му,ни баща му,ни брат му,но ДС знаеха в детайли всичко.Той не уведоми никого от семейството си и с цел да не участва в поредния юбилей на 9 септември под знамето на КП,Котобану още на 30 август улови влака с последните си джобни пари и се отправи,където му очи видят в България.Божият промисъл го отведе към Асеновград,откъдето заедно с група вярващи се отправиха към девствените тогава кътчета на Кръстова гора.След като раниците и чантите на вярващите бяха натоварени на мулетата на планинските водачи,те бавно запристъпяха по неравните и криволичещи пътеки към светинята на България-тайнствената Кръстова гора.Вечерта на 31.08.1985г. той вече беше в плен на омаята на това свято място.Нито болките в мускулите,нито болките в ставите от почти 15-километровия преход по планинските пътеки можеха да заглушат вътрешната му радост,че е далеч от очите на хората на ДС и че е в прегръдките на тази българска светиня.До късно вечерта той,заедно със седемте вярващи се молеше зад дебелите каменни стени на малката старинна църква.Умората от пътуването,примесена с радостта от пристигането и молитвеното общение в малкия храм с групата богомолци надделя и той се унесе в сън.Късно през нощта или по-скоро рано сутринта в 3 го събудиха,за да обиколят скитовете и да запалят по свещичка в тях.Денят мина в някаква омая.После дойде мигът,когато той се раздели с вярващите-сърдечна прегръдка и крепко ръкостискане с всеки от тях.Само след час те вече едва се виждаха на фона на залязващото слънце.

За младия Котобану настъпваха най-святите мигове в неговия живот.Той трябваше да остане тук до 14 септември,когато е великият празник на Кръста Христов,да го отпразнува заедно с вярващите и после да се отправи към Черепиш,за да се представи пред Семинаристкия съвет за учебната 1985-86година.

И ето я първата вечер на абсолютна самота.Небето беше кристално чисто.Едри звезди проблясваха по него и правеха миговете на самотния Котобану пълни с магия и омая.Той не можеше да си обясни:дали от чистия въздух,дали от светостта на мястото или от тишината на нощта,или Бог знае от какво,но в ума и сърцето му нямаше капчица страх.Та той беше сам,сам,абсолютно сам в прегръдката на това свято място,за което легендите и преданията говореха,че тук някъде,нейде из прекрасните местенца на този божествен кът има малка частица от Светия Кръст,от Кръста Христов.Дълго време омаята на тези мисли не го напусна.После той сам не усети как някакво необяснимо желание го поведе из всяко кътче на това свято място.Той трябваше да обиколи скитовете и от оставените шишенца с олио да допълни постоянно горящите кандила на всеки от тях.Стори го без да усети колко бързо ги обиколи.Средата на нощта го завари пред леденостудения извор(аязмо)с  планинска и свята вода.Той наплиска лицето си и макар че не беше жаден отпи няколко глътки от студената вода.Дали от внушение или тя наистина се разнесе по всяка фибра на умореното му тяло,но той изпадна в състояние на някакъв вълшебен,на някакъв сакрален покой,който му носеше потоци от нови и нови духовни сили.Изчезна от него страха като състояние,изчезна безпокойството за майка,баща,брат,жена и дете.Младият Котобану се носеше на крилете на вярата,която изпълваше сърцето и ума му.Вярата в Абсолюта,Вярата в Неговия Промисъл,Вярата в протегнатото от Него крило,под което той остави своите страхове,безпокойства и терзания.

На другия ден,след като обиколи скитовете и допълни кандилата с олио той стана свидетел на една умилителна гледка.Мечка с двете си мечета се доближи до торбите,които богомолците оставиха.Младият Котобану видя как голямата мецана отвори една торба и от нея умело извади хляб.О!-каза си той,затова вярващите не си взеха торбите.Във всяка имаше по нещо и той нямаше да стои гладен.Умилението към двете малки мечета,които все се боричкаха около майка си,така го омая,че той не усети как се беше приближил доста до тях.Но това му го напомни тяхната мама Меца.Погледна към него и изпръхтя,макар и не заплашително,но все пак предупредително.Двете мечета веднага се втурнаха към нея,а Котобану замръзна на мястото си,но мечката нямаше зли намерения.А дали тя не съзнаваше ситуацията на младото момче?Дали не разбираше,че той не бе никаква опасност за нейните мечета?След малко тя поведе децата си навътре в гората и младият момък остана съвсем сам.Съчките,които пращяха под лапите на мечката напомниха на Котобану да събере сухи клони и дървета,за да си накладе вечерта огън.В гората имаше изобилие от изсъхнали клони,тъй че беше нужно много малко време,за да събере необходимите дърва за огрев.Недалеч от малката църква имаше някаква барака,в която той още не беше влизал.Тя беше изкована от тънки цели дървета,почти пръти,а отгоре покрита с тънки каменни плочи.Външният й вид не подсказваше,че ще има достатъчно удобства,но когато Котобану отвори вратата направо засия.Вътре имаше сковани нарове на два етажа,застлани с одеяла,белязани с  кръст от черна блажна боя.Бараката той не бе забелязал,защото първата вечер,ведно с богомолците бе изкарал всенощно бдение-часове,отдадени изцяло на молитвено вглъбяване.Встрани от нея имаше навес,където вярващите бяха направили тухлена печка,измазана с жълта пръст.Върху нея имаше тенджери,в които вероятно богомолците варяха бобена,лещена или картофена чорбица.В застиналата пепел на печката Котобану намери печен картоф,което му подсказа,че и той може да стори това,стига в торбичките,оставени от християните да има достатъчно боб,леща и картофи.

За по-малко от час момъкът събра огромен наръч сухи дърва.Остави ги под навеса до пръстената печка,чийто туч беше една по-дебела ламарина с отвори за тенджерите за по-бързо нагряване.

Когато влезе в бараката той се засуети при избора на нар,за да изкара нощта.За по-сигурно избра нар,по-навътре в нея.Застла го с три одеяла,за да не му убиват дъските и други три задели за завиване.Подбра естествено най-запазените,най-меките.Спокоен,че е подсигурил спането той отново отиде под навеса,за да изпробва печката как гори.Бързо изгреба пепелта от нея,начупи сухите дърва и я напълни догоре.После взе тенджерите и отиде до близкия извор(аязмо),изплакна ги и ги напълни със студена вода,постави ги върху импровизирания туч,готови за употреба.Като мечката и той провери оставените торбички.Когато го стори  се усети богат като Крез.В тях имаше много боб,леща,картофи,започнал да изсъхва хляб,сушени плодове,шарена сол.Те щяха да му стигнат за времето,което щеше да прекара тук.А имаше и още нещо.Той още не беше обходил района,за да види какво му предлагат тучните горски поляни и реши веднага да го стори.Когато навлезе в гората изпадна в захлас.Не само красотата й,но и множеството горски плодове го накараха многократно да благодари на Бог за всички благини,с които го обдаряваше това свято място.Мораво-червени малини се поклащаха в малиновия храсталак.Презрели къпини само чакаха да бъдат откъснати.Малки диви червени ягоди полюшваха камбанки и изпълваха въздуха с аромата си.Съвсем наблизо дива круша поклащаше клони с малки крушки по тях.

-Мечката с малките мечета затова беше толкова добродушна,защото живееше в малък рай-помисли си Котобану.

Че какво нямаше в тази гора!Едва това премина през ума му и ето,че малко стадо сърни,уплашени от пукащите съчки под краката му,изпръхтяха и се понесоха в грациозен бяг през горската поляна.Катеричка изцвърча и светкавично скочи от един клон на друг, на доста отдалечено дърво,като че ли гравитацията за нея не беше от значение.

Слънцето клонеше към залез.Лъчите му преминаваха през клоните на дърветата и правеха красотата на гората разтапяща.Котобану не можеше да повярва,че три часа бяха минали в такъв унес,като че ли бяха тридесет минути.Той трябваше да се върне вече към малката църквичка и по-точно в умело скованата барака от пръти,където щеше да прекара вечерта върху нар,застлан с одеяла,а за възглаве-торбичка с билки,които приятно шумяха и омайно ухаеха.В една празна тенджера той остави набраните малини,къпини,ягоди и круши.

Зае се с паленето на печката.Сухите дърва пламнаха така,че тучът скоро почервеня,а водата в тенджерите завря.В една малка тенджерка той сложи шепа леща.А в каква прекрасна жар се превръщаха дървата в печката,където Котобану сложи няколко картофа.Във въздуха се понесе миризма на печени картофи.Скоро на ниско скованата от пръти маса имаше от тях и пръстена паница с гореща чорба от леща.Младият мъж трябваше да почака картофите и лещата да изстинат,но това не го притесняваше,защото имаше време в изобилие.Той се загърна с едно одеяло и седна на малък стол,близо до пълната с жар печка,която излъчваше приятна топлина.Беше началото на септември,но в гората и планината нощта винаги биваше по-хладна.Затоплен,той се унесе в мисли,които връхлитаха върху него като оси.Какво ли правеха баща му и майка му,но най-вече какво правеха бременната му жена и четиригодишната му дъщеря.Той без да ги уведоми тръгна по своята одисея.Сълзи се появиха в очите му.Не,той не плачеше,но и трудно ги удържаше.За него беше трудно разбираемо защо само заради едно съвсем човешко желание да учи в духовно училище понесе толкова последствия.Първо,като политически неблагонадежден го изпратиха в строителни войски.Разпределиха го в София до Централния затвор,понеже там бе поделението.Иначе работата му беше на Сточна гара.Той беше разпределен в товаро-разтоварен взвод и 24 часа в денонощие на смени товареха и разтоварваха вагони-с цимент,тухли,железа,дървени греди,негасена вар,чакъл,пясък.Осемнадесетгодишен,той плътно 8 часа на ден,а понякога и повече разтоварваше тежките петдесеткилограмови торби с цимент,а когато бяха с негасена вар бяха по-леки-30 кг,но затова пък от тях храчеше кръв.И така две години,че и три месеца задръжка.За това време те построиха новата Военна болница в София,множество жилища за военни и детски ясли и градини за децата им.Но най-тежкото и отговорно строителство беше на НДК-София.За времето есента на 1976 до зимата,24 декември 1978 г. те положиха сизифовски труд над този отговорен обект.И гордост,и мъка давеха гърдите му и сълзите му проблясваха на фона на тлеещата жар в печката.Хайде-мислеше си той-положиха ведно с другите изнурителен труд,но пък за години оставиха след себе си обекти с национално значение.Това,да кажем колкото е условно,е и разбираемо,защото  за да го уплашат и откажат от Семинарията го изпратиха в строителни войски,но не постигнаха нищо друго,освен че го калиха физически и психически.Но защо?-мислеше си той.Защо после какви ли не обвинения стоварваха върху него,все петнящи името му,като всяко от започваните дела завършваше с прекратяване поради липса на доказателства,но горчивия вкус от тях оставаше за дълго,ако не завинаги.Оставаше и поредната провалена година за влизане в Семинарията.А истината беше,че те,властите,точно това целяха-да не му дадат възможност да учи в нея.Но колко особено тежко преживя той обвинението в убийство.Тогава,колкото и да му беше неприятно по време на поредното изправяне в съда,Котобану бе принуден да заяви на адвоката на съдещата го страна:

-Кажете им,че ако продължават да твърдят,че аз съм извършил убийство на техния  близък ще бъда принуден да предизвикам ексхумация на трупа-независима комисия от лекари-патолози от София ще извадят тридневния труп,ще обгледат под лупа и микроскоп мъртвото му тяло и ще докажат,че аз нямам ни на йота касателство със смъртта му,че той просто е умрял от скоропостижен инфаркт.После ще ги съдя за набеждаване,ще платят разноските по ексхумацията,ще платят разноските по делото и ще бъдат осъдени по обвинение  набеждаване в убийство.Адвокатът им потвърди думите му.Враговете му се спогледаха сконфузено и тихичко започнаха да се съветват с него.Скоро заседанието на съда приключи с присъдата:делото се прекратява поради липса на доказателства,но поредната година за записване в Семинарията отново пропадна.

Котобану разбута съчките на огъня.Мека сива пепел започваше да покрива въглените и те вече само тлееха.И ето,мислеше си той,след всички перипетии сега съм като изгнаник,далеч от майка и баща,брат,бременна жена и невръстно дете и то само,защото желая да уча в духовно училище,където се изучава религия,а тя бе в несъответствие с материализма,който изповядва системата.Младият мъж тръсна отривисто глава и опита да отгони тежките мисли и спомени от нея,спомени,някои от които още кървяха.После с дървената лъжица,която намери случайно бавно започна да сърба изстиналата лещена чорба.Тя му се стори неимоверно вкусна,а да не говорим за печените в жарта картофи.Че те бяха нещо разкошно със сухия като сухар хляб,който той бавно предъвкваше.

Но дори вкусната лещена чорба и печените картофи не можаха да разгонят тежките мисли и спомени,които го бяха връхлетели.

Ето той е юноша,завършил средното си образование.Ведно с негови връстници е на донаборна комисия.Всяко момче,както го е майка родила се изправя пред комисията от двама военни и двама цивилни,които да определят кои войски са най-добри за него.Когато дойде неговият ред да застане пред комисията,един от цивилните подшушна на главния военен:“Ето този е,който иска да учи за поп.“Военният веднага отсече:“Трудови войски,строителни войски!“Котобану не можеше да проумее как само за части от секундата бе предопрелена съдбата му.Съдбата му на съвсем млад докер,допринасящ със сизифовския си труд за благоденствието на една върла атеистична власт.Но всичко беше една жестока и безмилостна истина,която той в продължение на 2 години и 3 месеца отстояваше със силата на своята младост.Но все пак потрепна от спомена на живота му в армията.Цигани и всякакви бивши и настоящи затворници бяха тези,с които той съжителстваше,а побоищата бяха нещо ежедневно,по всяко време на денонощието.Но по едни неведоми пътища Бог бдеше над него.Физиката и психиката му ставаха все и все по-здрави,а вярата му все по-непоколебима.И ето,след близо 800 дни напрегнат труд той излезе от редиците на трудови войски с яки мишци и крепка психика,която му бе  от полза в по-нататъшните му битки,които поведе с атеистичната система,за да може да осъществи себе си като такъв,какъвто искаше да бъде.Той беше на прага на осъществявване на тази своя мечта.

Тук,на това свято място,обгърнат от тишина и нощен хлад,пропит с тъга по отдалечените от него родители,брат,жена,дете и очаквано друго,но изпълнен с решителност да осъществи докрай обещаното пред самия него и най-вече пред Бог дело,да получи в пълнота богословски познания,с които да разбива атеистичната пропаганда на времето,в което живееше.

Сънят натегна върху очите му и скоро той се понесе в полето на сънищата.И ето,в съня си той отново изживя мига,когато мощна светкавица във вид на огнен меч спря пред гърдите му и за който миг му казаха,че Бог го укрепява, да бъде уверен,че ще успее да осъществи мечтите си и че  никой не ще е в състояние да му попречи да стори това.

Внезапно се събуди от полъха на студен вятър.Той потръпна.Беше заспал пред жарта в печката,но в нея вече имаше само изстинала пепел.Но защо му се стори,че вижда светлина!Дали това беше само в съня му или беше наяве!Все още сънен той не можеше да си отговори!И едва въпросът му беше заглъхнал в съзнанието му,когато мощна светлина се насочи към него!О,небеса!О,чудо!Какво беше това?Сън ли бе или наяве!Той се поощипа по лицето,за да се увери,че не сънува,когато нова мощна светлина за миг заля цялото свято място.Като в слънчев ден той видя малката църква,скитовете и аязмото!Каква беше тази светлина?В първия момент си помисли,че са светкавици в далечината и очакваше да чуе заглъхващото ехо на гърма им.Но такъв нямаше!Беше пълна тишина!Тишина,която проникваше не само в ушите,но и в сърцето и най-вече в душата!Божествена тишина!Ето,може би за тази светлина говореха богомолците,когато вървяха по планинската пътека към Кръстова гора.Светлина,която не се давала на всеки,макар и мнозина да са я виждали!Това още и още обнадежди младия Котобану и той с някаква вътрешна радост се премести в бараката и лягайки на одъра положи глава върху торбичката с дъхави билки.Заспа бързо като окъпан!Да,той наистина беше окъпан,но окъпан в светлина!Светлина,която вля нови надежди в него,надежди,че не е сам в този живот,че над него бди чедолюбив Небесен баща,който не ще го остави в битките му за съвършенство,в битките му за повече Вяра,Надежда и Любов в дните на земното му битие.

Като вода между пръсти изтекоха дните на престоя му на това дивно и свято място-Кръстова гора.Но на Кръстовден той беше още повече омаян от присъствието на толкова много хора тук.За младите е разбираемо,но как бяха дошли и стари,и немощни, и болни?Единственият разбираем начин остава вярата!На нейните криле,дори стари и болни намират сили в себе си да се отправят на едно такова,близо 15-километрово пътуване по виещи се планински пътеки,пресичани от урви и сипеи,само и само да се доберат до това свято място и да чакат с трепет и благоговение Божието Всемилосърдие,което тук по един отчетлив и категоричен начин се проявява върху много тях.На Кръстовден Кръстова гора представляваше едно малко стълпотворение от люде,болни и здрави,вплетени в магията на вярата и всички те в оная благодатна симбиоза на надеждата,че Великата Божия Любов ще ги споходи точно тук, на това свято място и те ще си отидат завинаги оставили патериците на телесната или духовната си немощ!НО НА ВСЕКИ,ВСЯКЪДЕ И ВСЯКОГА ТОВА БИВА САМО СПОРЕД ВЯРАТА МУ!!!

       йерей Иван Илчев

Реклами

Небето и неговата повеля

Бележка

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s