Велик си,Господи и дивни са Твоите дела!

    Котобану притвори очи.Рояк спомени като мараня затрептяха пред очите му.Кой от кой по-интересен!
Годината е 1985-та.Той е в първата лятна ваканция след първата година на обучение в Семинарията.Цялото му лято изтече на работа в домостроителния комбинат на добруджанския град.За да получи така желаното самостоятелно жилище-малка гарсониера,която в продължение на повече от десет години бе чакал,той трябваше да отработи своите седемстотин работни часа в строителството,което изчислено в дни бе повече от деветдесет дни труд,тежък и ежедневен,в домостроителния комбинат в изработване на панелните плочи,използвани за бързо строителство на жилищни блокове.
Първото лято той успя да отработи половината от изискваните дни.Четиридесет и пет дни в строителството му се сториха като цяла вечност.И за другото лято му останаха още толкова.
Вечер,когато цялото му тяло потръпваше в конвулсии от налегналата го умора,с очи,премрежени от сълзи,той се питаше:
-Защо,Господи?Защо партийни секретари,”ятаци”,партизани и разни партийни величия получаваха без да полагат часове в строителството не някакви мижави гарсониери,а цели палати от повече от 120 квадрата и то не един и не два,а останалият народ чакаше десетки години,за да получи възможност за някакво апартаментче.Ами не беше ли същото и с колите?Хората на „народната власт” без ред закупуваха не една или две,а колкото си искат.
Това крещящо различие смущаваше не само неговите мисли,но и мислите на много други честни и почтени граждани.Но можеше ли да кажеш нещо?За всеки малък ропот мнозина получаваха жестоки присъди,които излежаваха в затвори и лагери.
Котобану беше принуден почти до началото на новата учебна година да работи в строителството.Затова почти в последния момент той трябваше да тръгне за София.По тази причина реши да пътува със самолет.В уречения час беше вече в заведението,което бе сборен пункт на всички авиопасажери,откъдето с автобус щяха да бъдат превозени към летището.
Тук го чакаше изненада.Срещна се със свои съученици от техникума-върли атеисти.Ще,не ще поседна до идването на автобуса на една маса с тях.И тук естествено веднага започна разговор за вярата и неверието.
-Не мога да повярвам-започна единият му съученик-ти си вярващ и в какво,ако мога да попитам?В някакъв измислен Бог.Бог,който е плод на човешкото невежество.Да речем за хората от онова време-иди-дойди да го приемем!Невежи са били и затова са вярвали,но за вяра в наши дни!О,това вече не мога да го проумея!
Другия поде същата „песен”:
-Какъв Бог!Всичко е физика,всичко е природа и всичко в нея е обяснимо!Мълчиш!Какво ще ни кажеш?Можеш ли да ни обориш?Но тъй,че да те разберем!А не с някаква попска,неразбираема за нас словесна еквилибристика.Абсурд да те разберем!
Котобану се усмихна и тъкмо искаше да заговори,когато отново бе прекъснат от един от съучениците си:
-Слушай,не сме забравили колко добър беше по литература,по философия и история.Тъй,че слушаме!
-Какво да ви кажа?-рече Котобану.Вие сте заели една позиция на предварително неверие,което в случая е трудно разбиваемо,но аз съм съгласен с вас,че всичко е физика и че всичко е енергия,която преминава от един вид в друг.Да,природата е факт,но факт е и наличието на енергия в нея.Енергията е навсякъде,дори и в нас,но кажете ми онова огромно количество енергия,от което зависи всичко в звездното и междузвездното пространство,което древните философи са нарекли Абсолют или още по-кратко Бог,как може да бъде наречено другояче?А и не съм съгласен с вас,че някога хората са тънели в невежество!Винаги е имало,има и ще има една по-малка група от хора,които са дълбоко навътре в познанието за света около тях.Че древните са имали повече познания по астрономия,дори и от някои от нас в наше време.Също така по отношение на календара и математиката са стигали до изчисления до деветия знак след десетичната запетая.Именно древните астрономи по незнайни за нас способи са говорили и за известните и днес звезди в нашата Галактика.Днес тяхното описание и познанията за тях са обясними.Но как са получавали знанията си за тях древните?Точно това по категоричен начин доказва,че древните не са били невежи.И веднага следва въпроса:Защо все пак те са били вярващи?И отговора:Защото техните познания не са били в конфликт с тяхната вяра.Защото какво всъщност е Вярата?”Вярата е жива представа на онова,що се надяваме и разкриване на онова,що се не вижда”.Защото човек никога не ще има в себе си пълното познание за света.Защото един човешки живот е като искра от оня вечен огън на битието,за миг изскочила в кратка феерия и угаснала и отново потънала в него.Затова човек ще вярва,тоест ще се надява,че си представя правилно нещата,за които няма познания в пълнота и стъпка по стъпка чрез вярата си в правилния път на своя логически разум ще разкрива нови и нови хоризонти от оня Космос,наречен човешко познание.В най-точната наука-математиката,съществуват понятията теорема и аксиома.Нали теоремите са подвластни на доказателствата,защото се базират на известни нам величини,но аксиомите не се доказват,а се приемат априори за истини,тоест че не може да бъде нещо неправилно,ако сме следвали точния ход на нашето логическо мислене.Затова познания и вяра не се противопоставяли,а са вървели векове наред ръка за ръка.Само елементарен човек може да се удари в гърдите и да каже,че притежава пълното познание в себе си за света и процесите в него и да отрече едно известно,едно изначално кредо в ума на човека за съществуването на един Абсолют и неговото творчество.
-Ама,ти,какво?-прекъсна го по-атеистично надъханият му съученик.Ти току-що нарече строя ни,построен върху приемането на света само върху строги научни факти,елементарен.Не си ли много нагъл?И току-що се опита да ме убедиш в нещо,което е плод само на дръзко и нагло лицемерие от твоя страна.А ако го вярваш наистина е плод тогава на нездрава психика.
Настъпи кратко мълчание.Котобану се обърна към фанатичния си опонент и каза:
-И ако е така,ако съм се опитал да те накарам да погледнеш от моя ъгъл на виждане на нещата,тогава какво?Ще ме предложите за наказание за религиозна пропаганда!!!И ще ме вкарате в пътя на вашето мислене чрез вашите нагледни агитации по лагери и затвори.Четири години бяхме заедно в техникума,но не е било достатъчно да се опознаем.Вашата атеистична система с нейните фанатични крепители не ме е уплашила и няма да ме уплаши.Аз се плаша само от Този,на Когото служа и Го моля в този миг Той да разпръсне мъглата във вашите мозъци,за да може слънцето на вашата мисъл да проникне до всяко кътче на мозъчната ви кора!
Ехидна усмивка заигра по лицата на котобановите съученици.Но,о,ужас!Изведнъж стъклените витрини на заведението,в което бяха,затрепериха и чашите по тях заподскачаха и започнаха да падат по мозаечния под.Звуци на трошащи се стъкла се смесиха с уплашените викове на присъстващите.
Жълти като смин опонентите на Котобану с ужас в очите промълвиха:
-Какво е това?какво става,Господи?
Котобану широко се усмихна.Чудно,в него нямаше капчица страх.После рече на двамата:
-Ето,за това ви говорих.Дори вие на подсъзнателно ниво промълвихте името Господне.Само миг и от атеизма ви не остана нищо!
Уплашени хората бързаха да напуснат заведението,за да не би нови трусове на това неочаквано земетресение да ги заварят още в него.
Котобану изпадна в тардема,тоест мигновено молитвено медитиране.Думите,които шепнеше бяха:”Велик си,Господи и чудни са Твоите дела!”
После по време на полета,поглеждайки през илюминатора той мислено благодареше на Бог за начина,по който го избави от натрапчивостта на бившите му съученици.С една лекота,с една ведрина в душата започна втората му семинарска учебна година,като никога не забрави случилото се.
йерей Иван Илчев

Advertisements
Стандартен

Изповеди(душевни разговори)

В изповедалнята влезе жена на възраст,може би повече от 70 години.Очите й блестяха.Нещо я мъчеше и тя искаше да се освободи от него.Започна с обърканото време, в което живеем;затова,че ценностите ни са тъй далече от християнските,а иначе се зовем християни.Говори за младите,които отдавна вече не знаят какво е да си в днешно време отдаден на определен занаят,от който да зависи живота ти.Говори за своята баба,как е останала кръгъл сирак,как за нея се е погрижила далечна роднина,която също останала сама през войната(Първата световна)-изгубила мъж и трима синове.Тя взела баба й под закрила и най-важното,веднага я пратила в града,в едно богато семейство да се учи на занаят,т.е.да стане прислужница,хем да преживява,хем да изкарва по някой лев.

После тя,старата жена с особено вживяване започна да разказва една случка от нейния(на баба й) живот,която аз ще се опитам да предам по-спокойно.

…Било трудно време.Годините след Първата световна война.България е в криза,както и целия свят,но много,много по-опасна от днешната.То днешното криза ли е?Измислена работа!Тогава не са имали какво да ядат!Е,и днеска има айдуци,ама те повечето са цигани.Тогава е имало хора,които по единично или на групи са се подвизавали в определени местности,най-вече гори и са обирали преминаващите през тях,а понякога дори и ги убивали.Замръкването в гора било равносилно на излагане на смърт.

Но един ден баба й получила известие,че нейната далечна роднина е тежко болна.Малкото тогава момиче без колебание решило да пристигне навреме при нея,за да й помогне с каквото може.И нали била все още дете постъпила напълно по детски-без да уведоми семейството,в което се учела на занаят и на четмо и писмо,тръгнала за селото на своята роднина.Било късна есен.За да стигне по светло до своето село малкото момиче тръгнало по един пряк път,направо през гората.Но уви,бедите не идват сами,както казва народът.Завалял силен дъжд.Момичето било принудено да се подслони под клонеста ела в очакване дъждът да спре.Той наистина спрял,но денят вече бил превалил.Момичето се уплашило да продължи в тъмнината.Закопчало си малкото палтенце и с наветите от вятъра дъбови листа си направило нещо като малко легло под елата.Умората от пътя си казала думата и то скоро се пренесло в селенията на сънищата.Късно през нощта се събудило от страшен шум.Когато очите му привикнали с тъмнината,съвсем близо до себе си видяло дългокос и брадат мъж,който шумно хъркал и отвреме навреме потрепервал от студа на есенната нощ.Отначало момичето много се уплашило,но постепенно,гледайки спящия до нея и потреперващ от студ непознат,се успокоило.Доброто детско сърце го подтикнало към една добра,но в същото време почти безумна постъпка.Момичето съблякло палтенцето си и с него тихо,много тихо завило спящия мъж.После,също така тихо започнало да покрива с листа тялото на непознатия.Той спрял да трепери и дори на суровото му и белязано от много рани лице се появило нещо като усмивка.Сега детето потрепервало малко от студ,но гледайки как странният непознат блажено похърква,завит в листа и с нейното палтенце,то стоически понасяло есенния хлад,дори той му се струвал несъществен…

…Не след дълго първите слънчеви лъчи,проникнали през листата на дърветата се спрели върху очите на непознатия.Той ги отворил и с ужас видял вторачените в него детски очи.Гласът му прогърмял в тишината на есенната утрин:

-Коя си ти?Как смееш да ме гледаш в очите?Ти знаеш ли,че всеки,който ги е видял,повече за него слънце не е изгряло!Такъв завинаги преминава в тъмнината на небитието.

Вместо да се уплаши,малкото момиче съвсем по детски започнало да обяснява всичко,което дотук му се е случило и как когато го видяло да трепери от студ го завило с палтенцето и с есенни листа.На разбойника му дотегнали детските брътвежи и той посегнал към ножа си,за да отстрани грозящата го от срещата опасност да не бъде издаден на властите.И тогава,тогава с него се случило нещо странно.От плещите му отхвръкнало малкото палтенце и натрупаните листа и някаква светкавична сила на умиление го завладяла в пълнота.Очите му,по-сухи и от най-сухата пустиня,сега били пълни с влага.Влага,която на ручейчета започнала да се стича по лицето му.Силата на стоманените му мускули изчезнала незнайно къде.Тежка буца заседнала на гърлото му.Той не можел да се познае.Пред лицето на това малко дете,той,преживявайки някаква необяснима трансформация в себе си,се усетил също такова дете.Дете,отхвърлено от всички,дете,непознало майчина ласка и бащина закрила,дете,наранявано от всички,които пресичали пътя на земните му дни.Раните,които получавал в сърцето си от безхаберието на всички в живота му,стояли в основата на избора му да стане зъл и страшен разбойник,който безмилостно ограбвал и дори убивал по горските пътеки.

…Но сега,сега някой проявил милост към него.Една малка детска ръка го завила,за да го предпази от студа.Тази слаба,тази нежна детска ръчица стоплила не само премръзналото му тяло,но и вледененото му сърце.И ледът в това сърце се разтопил и потекъл през очите му.Очи,които преди никога не са познавали сълзите,сега били пълни с тях и едри капки се стичали по набразденото му лице.В пристъп на неконтролируемо умиление старият разбойник изпуснал ножа и протегнал ръка към главицата на малкото дете и нежно,с някакво необяснимо благоговение докоснал детските коси.

Какво станало после ли?После старият разбойник уловил момичето за ръка и закрачил  уверено през горския шубрак.

Детето не успяло да стигне навреме при своята роднина.Тя била вече мъртва и дори набързо я погребали,понеже нямала близки да я оплачат.Малкото момиче дълго плакало на гроба й.Но то вече не било само.Нямало нужда да се връща в господарската къща в града,защото грижата за него поел той,човекът,когото срещна в гората.От безмилостния разбойник вече нямало и следа.Топли бащински чувства изпълнили сърцето му и той поел грижите за детето като свои.Отрязвайки косите и обръсвайки брадата си,ведно с тях той отрязал в себе си и всяко беззаконие.Поел по един нов път,пътят на грижата не само за себе си,но и за онова същество,което със своето любящо сърце го преобразило.

Така моята баба,от клето сираче се превърнала в едно обичано дете.Но и тя със силата на своята чиста детска любов успяла да преобрази един живот.

Възрастната жена замлъкна.В изповедалнята настъпи пълна тишина,нарушавана единствено от моите тихи опростителни слова.Всъщност,аз не толкова опрощавах,колкото благославях една наследница на един пленителен по своята същност живот-животът на нейната баба.

…Пътувах с влак за София.В купето бях с един сириец,завършил медицина в България.И досега думите му ми звучат като тътен на далечни камбани.Какво толкова ме заинтригува в тях?На този обрулен от съдбата мъж от Сирия,християнин,в средата на силите си,на своята 44-та годишнина.

Осемнадесет години със своята съпруга са били в очакване на своята рожба.Най-сетне молбите им били чути.Жена му била вече с плод до сърцето.Щастието им било огромно,такова,че не усетили кога минали девет месеца и дошло време любимата му жена да роди.

Всичко започнало с изтичане на водите,което по реда на медицината предвещавало леко и бързо раждане.Но,уви!Нещата били коренно различни и малко,след като започнало същинското раждане се разбрало за тях.По необясними за лекарите причини започнало кървене,което не можело да бъде овладяно.Родилката започнала да губи сили.Вече било късно и за цезарово сечение.Не било сигурно дали тя ще намери сили да го издържи.

-И представяте ли си-казва развълнуваният мъж-един от лекарския екип дойде и с думите си ме изправи пред огромна колизия.Думите му бяха:

-Ако продължим да израждаме малкото,силите на майката са на изчерпване и не е сигурно дали тя ще издържи.Ако започнем да спасяваме майката ще забавим раждането и това ще е фатално за малкото!Избирай-малкото или майката!

-Господи!-проплака той.Пред какво бях изправен.Да избирам живота на малкото,тъй дългоочаквано от мене дете или живота на тази,която го ражда!Тази,с която съм делил радост и болка,богатство и бедност,тази,която бе станала една неразделна част от мене!Моето второ Аз!Тази,с която сме посрещали толкова изгреви и изпращали толкова залези!Тази,с която бленувахме,изстрадахме и дочакахме това дете!И сега трябва да избирам неговия живот или нейния!Животът на тази,която беше слънцето на моите дни и пътеводната звезда на моите житейски нощи!Да,сега аз трябваше да избирам-нейния живот или живота на осемнадесет години бленуваното от двама ни дете,което беше на прага да се роди!В миг си казах:

-Защо,Господи?Та ти Авраам,когато изпитваше вярата му не го постави пред такъв избор и…устните ми като в транс изрекоха думите:Запазете майката!

Да,аз взех своето решение и го предадох на лекарите:да се борят за живота на майката,което пък беше фатално за дългочаканата ни рожба.Но какво друго можех да сторя?Аз предпочетох смъртта на чедото си пред смъртта на майката!Да,аз предпочетох смъртта на това същество,което в продължение на осемнадесет години бленувахме с нея!Правилно ли постъпих?

Трудно ми беше да дам отговор.Само гледах и немеех пред мъката и сълзите на мъжа.Същият въпрос ви задавам и аз,но не искам отговор!Искам всеки да отговори сам на себе си и скъта този свой отговор в гърдите си,там,малко наляво в тях!

йерей Иван Илчев

Стандартен

Пелинени спомени

Котобану се замисли.

От досадните контакти с вербовчиците го спасиха последвалите като лавина събития около преименуването на турците.Започнаха протести.Имаше опити за диверсии.Бяха залагани адски машини по гари и автогари.Някои от тях пострадаха сериозно.За един период от близо половин година Котобану бе оставен на мира.

Но един ден,когато беше на поредните изпити в Духовната академия получи обаждане по телефона на дежурния портиер.Непознат глас пожела да се видят след час на „Патриарха“.Той нетърпеливо изчака да дойде времето на срещата.Точно в уречения час към него се приближи непознат млад мъж и рече:

-Ти си този,с който трябва да се срещна,нали?Поне на снимката така изглеждаш.

Котобану кимна утвърдително с глава и се запътиха към една закусвалня.Скоро се настаниха на една от масите в нея.Младият мъж се представи-бил от Варна,преподавател във ВИНС-а.После обширно изложи тезата си,че живеят във време разделно,когато всеки,който носи в гърдите си българско сърце трябва да помогне на държавата в трудното за нея време,за да не могат етническите турци да вършат злодеяния срещу нея и поданиците й.Имал  достатъчно време да си помисли,за да приеме поканата,т.е.протегнатата от държавата ръка и да влезе в редиците на хилядите,милеещи за нея чеда,които с очи и уши да бдят за нейното спокойствие.

Настъпи неловко мълчание.Младият мъж настойчиво го подканяше с очи да вземе своето решение и да го обяви.По време на този отрязък от тишина Котобану си помисли:

-Ония тримата от родния ми край са ме прехвърлили на по-тактичен и обигран вербовчик.

-Какво искаш да направим за тебе,за да приемеш предложението ни?-попита го новият му „познат“.

Котобану искаше по един убедителен начин да ги постави в патова позиция и да се освободи от това присъствие,но искаше да ги накара и да се усетят безсилни,затова каза,играейки ва банк:

-Ако искате да приема това,което ме убеждавате да сторя,бих се съгласил само,ако ме уредите да завърша Школата в Симеоново.

-Но ти вече си в Духовната академия!

-Ще поискам отсрочка няколко години в нея,докато уча в Симеоново и после ще си я довърша.

Както предположи,така и стана.Младият мъж сплете пръстите на ръцете си и притеснено каза:

-Това е нещо,което не мога да сторя.

-Щом вие не можете това,което искам аз,то тогава и аз не мога да сторя това,което искате вие.

Учтиво се разделиха.

Много години след това Котобану видя този мъж в едно уважавано от него телевизионно предаване.С водещия предаването говориха точно за онова време и за вербуваните от него лица.На въпроса на водещия има ли изобщо неуспешен опит за вербуване,мъжът каза:

-Да,имам един!Момчето ме стъписа с думите,че ще се съгласи само,ако го уредя да завърши Школата в Симеоново и понеже аз му казах,че не мога,то категорично отсече:“И аз не мога да изпълня вашите искания.“

…Турските протести взеха да стават все по-мащабни.Безстрашието на мнозина от тях вземаше вече връх и те ставаха дръзки и арогантни за милицията,която провеждаше сурови и безмилостни операции срещу им.Много от турците без съд и присъда биваха затваряни по затвори и лагери.

Един ден,съвсем случайно Котобану срещна ония двамата стари свои познайници.С всеки проведе разговор.За негова голяма радост умът им бе дошъл на място и те се отказали от служението към ДС.Но настъпил тежък период за тях.Станали обект на хули и заплахи.Котобану ги успокои с думите:

-Сега е объркано и тежко време за милицията и ДС,но все пак внимавайте във всичко.

Интуицията,като че ли му подсказваше онова,което е имало да се случи с тях и то не по-различно от оня негов отдавнашен сън.Едното момче,което бе голям приятел на алкохола по един загадъчен начин умря от натравяне с него.Намерили го след седмица,вече започнал да се разлага.

На другото момче,отказало да дава апартамента си за явочни срещи,се случи също нещо толкова загадъчно и страховито.То беше ел.техник и механик на селскостопански машини.Сламорезачът на един комбайн го е направил направо на кайма.

Те не му излизаха из ума.Дали случилото се с тях  беше плод на тяхна грешка или някой им бе помогнал да „сгрешат“,не можеше да се каже със сигурност,но Котобану го допускаше.

Изведнъж Политбюро на ЦК на БКП во главе с другаря Тодор Живков решиха турците,които не приемат българските имена да напуснат пределите на НРБ.Започна великото преселение.Нещо невиждано се случваше по улиците на България.Беше разплакано дори дете в майка.Значителна част от турците така бе претоварила колите си с багаж,че приличаха на поляци,идващи на българското Черноморие.Тези,които нямаха коли бяха претоварили магарешки или ръчни двуколки.Пътят към Турция беше пълен със заминаващи.Помръкнаха лицата на една трудолюбива част от българския народ,която считаше себе си за етнически турци.

ДС мина в офанзива.Навсякъде вече слухтяха нейни служители и т.нар.доброволци или по-точно казано доброволно приелите доносничеството.За тях сега беше времето на златна жътва.А вербовчиците загъделичкаха струната на национализма у всеки,към когото проявяваха интерес.Отдавна ги нямаше тримата досадници да го посрещат с колата на автобусната спирка.Но все пак онзи,който играеше ролята на добър(или може би беше такъв) го потърси по домашния телефон.Котобану въобще не се замисли откъде той знае номера му,но реши да види за какво искаше среща.

Тя беше обявена пред шадравана в родния му добруджански град.Там Котобану съзря вербовчика с дипломатическо куфарче в ръка.Седна на пейката до него.Онзи протегна ръка да се ръкуват,но Котобану отказа и рече:

-Нямам никакво време!Да разговаряме делово!

При тези думи вербовчикът леко открехна на коленете си куфарчето,извади няколко листа и му ги подаде.На всеки от тях имаше гриф „Строго секретно!“.

Какво искаше да стори този път и дали това,което му показваше беше истинско?Не беше ли някаква измама?На листовете пишеше за множество атентати,извършени от лица с турско самосъзнание;гари,автогари и други са вдигнати във въздуха;турци получават американско оръжие в бъчви,уж пълни с маслини;туркини медицински сестри умишлено заразяват български деца с неизварени игли и спринцовки…В районите с явно доминиране на турскоговорящо население е настъпило пълно дискриминиране на хората,определящи се като българи и говорещи български език.Прочитайки всичко това Котобану потрепери и рече:

-Истина ли е това,което ми показвате?Не е ли това някаква измамна уловка?

Вербовчикът тихо каза:

-Ако знаеш на какво се обричам за всичко,което правя в момента?Ти виждаш!Всичко,което прочете носи гриф“Строго секретно!“,а аз развявам тези листове в дунавския парк пред абсолютно чужд човек!Но все пак-продължи той-ти носиш ли в гърдите си българско сърце?Милееш ли за България и българския народ?Ако „да“,то тогава вярвам няма да бъдеш безучастен и ако случайно до тебе достигне слух за поставена някъде от турци бомба,ще бъдеш така добър да ни уведомиш,нали!

Котобану трескаво мислеше:Този докосна струната на национализма в него.Все пак,макар и да не беше комунист,той бе българин и България не му беше безразлична.Сам не се усети как каза:

-Ако подобна информация достигне до мене,тогава от най-близкия телефон ще се обадя веднага,но декларация за сътрудничество няма да подпиша!Доносник не искам да бъда!Патриот,да!Но доносник,не!

-И това е достатъчно!-рече вербовчикът като внимателно прибра листовете обратно в куфарчето и го заключи.

Разделиха се и всеки тръгна по своя път.

Вървейки Котобану си мислеше колко много недолюбва комунистите,но ако пък това,което чете бе истина,той заради българската кръв,която тече във вените му трябва да заеме позиция и тя определено е на страната българска.

Котобану бавно отвори очи.От последния стадий на рака силите почти го бяха напуснали,но все още жалката пихтиеста маса в черепната му кухина продължаваше да му служи и то не как да е,а направо в 3D.Картините, които носеше пред духовния му взор бяха толкова ярки и детайлни,че сякаш се случваха в действителност пред уморените му и болни очи.
-Кога разсейките ще навлязат и в мозъка и ще спрат тези невероятни картини от миналото да го навестяват-мислеше си Котобану.
Ето я картината донесла му най-много горчивина в живота:
„Койотът“ от ДС, който беше непрекъснато по петите му беше си свършил работата.Затуй,че той беше млад свещеник в едно отявлено атеистично време носеше горчивия бадемов вкус в устата му.Койотът беше навестил всички негови съседи и си беше свършил съвестно работата.Съседите минаваха вече край него без да го поглеждат и поздравяват.Гледаха го с едно трудно контролируемо презрение,а и времето беше такова-„време разделно“.Българските турци бяха бесни от смяната на имената.Времето беше като клокочещи в земята пластове лава, която търсеше своето място за изригване.Масовите бунтове на турците нажежаваха още и още обстановката.
Койотът с трима от неговата глутница не успяха да го уплашат дотолкова,че той(Котобану) да се съгласи да им стане „очи и уши“ в тази обстановка.Не успя и оня „ерудит“ Бончо Асенов да го прикотка в редиците на сътрудниците на ДС,но се случи нещо, което го накара да избира.
Баща му влезе в конфликт с един от съседите.Той не искаше да разбере,че хладното и презрително тяхно отношение е заради това,че синът му е станал свещеник в едно комунистическо време.Разпрата стигна своята кулминация-физическа разправа на двамата съседи и баща му и унищожаването с химикали на затревената площ пред родната му къща.Шест млади дръвчета изсъхнаха напълно.Площ от 20 кв.м също.Хора бяха видели стария от съседите как в полунощ с пръскачка на гръб напръскал райграса и дръвчетата пред Котобановата къща.Беше по времето на Страстната седмица на ’87-ма година.
Срещайки стария съсед Котобану му каза,че за това, което е свършил възмездие има и че то няма да закъснее.
Три дни след Великден старецът,може би атакуван от съвестта си или от нещо друго издъхнал, както прибирал овцете.

Започнаха съдебни процеси срещу Котобану.Стремежът беше да бъде изключен от Духовната Академия,в която беше приет.Дори  брат му,собственият му брат,надъхан от комунистите беше против него и го нарече „тъп поп“.Атакуваха го от всички страни.Против него тръгна дело за убийство-обвиняваха го,че накълцал с брадва стария съсед (след неговото погребение).След като половин година се влачиха по процеси Котобану заяви на адвоката на съседите,че ще предизвика от София безпристрастна съдебно-медицинска комисия, която  да направи ексхумация на тялото, което по думите на патолозите още бе“прясно“,ще го разгледат „под лупа“ и ще изразят своето становище по тази инфарктна смърт.И когато това стане и се види,че старият е издъхнал не от съсичане с брадва, Котобану ще даде под съд обвинителите си,които ще платят разноските по съдебно-медицинската експертиза,по делото и ще бъдат осъдени за набеждаване.

Тогава съседите му,подучени от една млада учителка-комунистка започнаха да го обвиняват,че той(Котобану) е прокълнал стареца и старецът затова е умрял.

През всичкото това време Койотът не преставаше да му досажда с намерението си да го направи част от ДС.Турците организираха съпротивително движение чрез непрекъснати протести против смяната на имената им.(Котобану няма да забрави един негов приятел турчин-симпатично,трудолюбиво и находчиво момче как се изрази по време на разговор помежду им в тази връзка.Приятелят му каза:

  • Е,дори да сложат на един расов кон името Марко,той магаре няма да стане!)

Котобану се сети как тези думи го жегнаха.Значи неговият приятел считаше турците за расови коне,а българите-за магарета.Сети се как после той във весела форма продължи този разговор:

– Е,магаре може да не стане,но нали знаеш,че от магаре и кон катър може да стане.

Котобану никога няма да забрави как приятелят му стана синьо-зелен от ярост и с пяна на уста просъска:

-Вие, българите, петстотин години сте ни били ибрикчии,ибрикчии ще си и останете.

Това момче замина за Турция.Не след дълго Котобану чу,че имал верига от сладкарници там.Възможно е.Момчето бе работливо и кадърно.

Точно тогава, когато тънката струна на национализма беше прозвънила в Котобану, Койотът му се натрапи за поредния разговор,в който му разказа за много изстъпления на турци из България.След този разговор националистичният акорд на родолюбивото Котобаново сърце беше факт и …той се съгласи да даде подписа си за борба срещу турския националшовинизъм.Но дълбоко бе разочарованието му,когато се срещнаха с Койота-оперативният работник Георги Тодоров от село Ветрен,три последователни пъти и как онзи не го пита толкова за турски изстъпления, колкото за всичко, което се случва с него,за течащия съдебен процес,за агресивните му съседи,за поведението на секретаря на Доростоло-червенската митрополия,за поведението на отделни попове,като заявяваше,че всичко това му е донесено,а от него се иска само да потвърди или отрече сведенията.След третия пореден такъв разговор Котобану отказа да се среща с Койота,а онзи ехидно му се изсмя,че е постигнал целта си и че е имал подписа му на съгласие да е част от ДС.Уморено Котобану премигна и се замисли: днес на унижение са само тези,които по един или друг начин са се подвели да подпишат.Всичката помия на осъдителността се излива върху тях.Никой не се сеща за наглите оперативни работници и тяхното отвратително кърлежово преследване на жертвите им.Как можеше да постъпи другояче?Насъсканите срещу него съседи,в това число и собственият му брат,процес срещу него за убийство, впоследствие за прокълнаване,който сам по себе си отпадна поради заявленията на следствените органи,че това вече не е в правомощията им,скарване с приятел турчин на основата на национализма и неговите „неволни“ обиди срещу българите,че са ибрикчии,турските атентати.Българското в него проговори и той подписа!И лепна до живот петно върху името си.Но съвестта му остана чиста.Срещу никого не е подлярствал.Остави имената Борис и Иван чисти и неопетнени пред Бога и пред съвестта си.

Уморен от спомените Котобану се унесе в сън…

Следва продължение…

 

йерей Иван Илчев

Стандартен

Петдесетница

    На 08.06. е неделя Петдесетница.Рожденият ден на църквата.Денят на нейното тържество.Защото три години и половина Христос беше с учениците си и те всеки ден слушаха чудните му Богомъдри слова.Пред очите им Той извърши дела,които никой друг не бе извършил.Но при всичко това те не можаха да разберат Божествената Му мисия.В славното Му Възкресение те не видяха Победителя на смъртта.Не познаха Възвестителя на вечния живот.В деня на Възнесението те наивно питаха:“В това ли време,Господи,възстановяваш царството Израилево?“.Защото до него ден и те приемаха Христос за предопределения цар Израилев,който ще смъкне оковите на римското иго.

    Но десет дни след Възнесението море от светлина залива душите им:“Внезапно биде шум от небето,като че идеше силен вятър и напълни цялата къща,дето седяха.И явиха им се езици,като че ли огнени,които се разделиха и се спряха по един на всекиго от тях.И всички се изпълниха с Дух Святий.“(Деян.2:2-4)

    Дух Святий просвети сърцата им и те едва сега проумяха Писанието.Проумяха и всичко,извършено от Христа.Проумяха и всичко,което стана с Него,че тъй трябваше да бъде.И сърцата им се изпълниха със стихийна сила,каквато по-рано никога не са усещали,и те тръгнаха по света,начевайки от Йерусалим да изпълнят своята велика мисия-Апостоли на спасението в Иисуса и свидетели на Неговото Възкресение.И направиха това вече без никакъв страх.С неимоверно голяма сила заставаха пред смъртта.Те виждаха как чезне светлината от очите им,но пееха песен за Незалязващата Светлина.Те долавяха пристъпа на черна нощ,но пееха за непреходния ден.Те чувстваха стъпките на смъртта и как нейните костеливи ръце ги докосваха,но не изпадаха в ужас,а пееха за вечен живот.Но това вече беше,когато приеха в себе си Дух Святий.

    Уважаеми читатели,ако дръзнете да се наречете християни,знайте,че вашият възвишен идеализъм и хуманната ви философия ще изискват от вас постоянна промяна към все по-добро,защото в чертите на вашата личност вече ще преобладава склонността да се посвещавате на усилията да пребъдвате в постоянство към него.И каквото и да правите,с каквито и въпроси да се занимавате,вие ще отдавате цялата си душа и сърце,разум и чувства,за да служите на доброто безкористно заради самото него.

    Разбира се,ще има моменти,когато ще ви обземат и съмнения,които ще разтърсват вашата Вяра,но когато изцяло се посветите и се  отдадете на това върховно чувство у вас-човеколюбието,вие ще останете непоколебими,дори и да знаете,че това,което сте мислили няма да е вечно.В стремежа си към съвършенство,към убогоподобяване вие ще можете да стигнете до всяка възможна истина,защото саможертвата ще е част от вашия характер.А чрез знака на Христовия кръст,който е и знак на въображението,на поезията,навлизаща в света на хуманистичното и алтруистичното вие ще превземете и селенията на душевно красивото и абстрактното.Понякога ще се откъсвате от хората,но това отшелничество ще води до усъвършенстване на вашето Аз,защото най-голямо постижение за вас би било да изживеете живота си на земята в съответствие с вашите възвишени идеали.Вярата, и то нелицемерната вяра в Бога ще играе голяма роля в този ваш земен живот,защото в него вие ще водите най-голямата битка във връзка с различията между етика и поведение.Вашата Вяра ще ви накара да се посветите на идеята за освобождаване духа на човека.Вие винаги ще помагате на тия,които се нуждаят,на всички нещастни хора на земята.Защото вие ще ги откривате и те ще откриват вас.Защото хуманистите са винаги там,където има нужда от състрадание и непредубедена любов.Нещастните,болните,направилите грешна стъпка в живота си-всички те заслужават любов.Няма толкова вода във всички океани на света,която да се равнява на вашата способност да прощавате и помагате на всички нуждаещи се.Защото любовта не е награда,която вие ще спечелите за доброто си поведение,а дар,който ще подарявате свободно на всички,които ще пресичат житейския ви път.Защото само вие ще можете да освободите другите от болка и смут-чрез силата на Вярата,Надеждата и Любовта.

                                           йерей Иван Илчев

Стандартен

„Безумецо,тази вечер ти ще умреш!Какво ще стане с това,което си натрупал?На кого ще го оставиш?“

Това са ключови думи на един Евангелски текст.И тези думи стряскат много.Стряскат мнозина.Но не всички.Въпросът е:Кого стряскат?Стряскат всички,които си приличат като две капки вода с посочения в Евангелието богаташ.Тези,които трупат блага с мисълта само за себе си.И ако се посочени в Евангелието,то е тъкмо затова.Ако мислим да богатеем само за себе си-обречени сме!Защото не знаем ни деня,ни часа,когато Бог може да угаси свещта на живота ни.

Много пъти сме говорили,че богатството само по себе си не е нито порок,нито зло,не е негативна последица на измъчен от мисълта егоист да го трупа за себе си.То е позитивно,когато не е с егоистични подбуди!Примери много.Та нали повечето от светците са били заможни хора.Сещам се и за един от най-богатите хора в света-Бил Гейтс.Компютърният магнат,същият той,който дори в мигове на болест продължава да работи и е пример за трудолюбие и постоянство,не го прави с мисълта да трупа богатство,а го прави с онова удоволствие,което му носи труда му на рационализатор,гений,корифей в компютърното дело.Огромната част от своето богатство той е завещал на медицината,на борбата с нелечимите засега злокачествени заболявания.

Жената с диамантения глас,но естествено лице-Барбара Стрейзънд,дарила милиони долари за научни изследвания.Точно за такива като тях е издълбал своя надпис великият наш хан Омуртаг преди близо 1500 години:“Човек и добре да живее,умира и друг се ражда“,но труда на ръцете му остава.Какво друго,ако не прослава на човешките усилия,апел за един смислен и пълноценен живот има в тези думи.Твърдост на волята,да устоиш на бурите в живота и впишеш себе си в човешкото битие.Да се обезсмъртиш чрез делата си.И колко прекрасно би било,ако тези дела са хуманни.Защото тя,историята-божествената и човешката,е един безкраен низ от доказателства за неунищожимостта на човешкия дух по пътя му към неговата Голгота,но и към неговото Възкресение.Не е случайност,че Книгата на книгите-Библията,утвърждава Христовия модел на поведение.Само вярващият и трудещият се човек може да победи трудните и трънливи изпитания.За да стане чудото Възкресение.А в него  е скрито извечното кредо в силата на Човешкия дух,споил Вярата,Надеждата и Любовта в едно-Безсмъртието.

Чуйте думите на една притча:Живял някога един император.В годината на възмъжаване на неговия син-22-та,императорът  оставил огромните си богатства и управлението на империята в ръцете му и сам заминал в далечна страна,където се посветил на аскетизъм и проникновение в тайните на битието.

Синът взел пример от баща си-изнурявал поданиците си с тежък труд,за да трупа несметни богатства.Единственото му развлечение било,съпроводен от стражите си,понякога да се движи сред тълпите народ,да хвърля шепи жълтици и да гледа как хората от тълпата се разкъсват за тях.Стражите дебнели всички да се кланят доземи на императора и налагали с камшици ония,ко ито своевременно не правели това.Но о,ужас!Един дрипав монах стоял с гордо вдигната глава и пред тях,и пред императора.И за още по-голям ужас сам императорът се спуснал към него и падайки в краката му казал:

-Здравей,татко!Завърнал си се!Добре дошъл!

-Не,сине мой,още не се връщам.Обиколих много страни в единия край на земята,а сега отивам към другия и пътят ми минава през страната ти.

-Татко,моля те!Та това са твоите владения!

-Не,сине!Сега са твои.Единственото,което искам от тебе е да пуснеш няколко монети в моята чаша.

Синът се смутил,като видял малката му нащърбена дървена чашка.Веднага казал на ковчежника да я напълни.Той взел няколко монети,понеже мислел,че с тях ще напълни малката чаша на монаха.Но когато ги пуснал в нея,те издрънчали някак далечно глухо и чашката останала празна.Ковчежникът пак взел шепа монети,пуснал ги отново в чашата,а те,падайки в нея,издрънчали като в дълбок кладенец.Пускал и пускал монети ковчежникът,а чашата все стояла празна и празна.Виждайки недоумението му след 40-тата пусната жълтица в чашката на баща му,която стояла празна,синът рекъл:

-Що за дяволска съдина си донесъл,татко?Уж е толкова малка,а 40 жълтици паднаха в нея и тя е все празна.Да не повярваш на очите си!

-Щастлив съм,сине,щастлив съм,че ти се оказа по-досетлив от баща си.На 40-тата жълтица ме попита що за чудо е тази чаша?А аз,твоят баща,за да го разбера хвърлих в нея целия си живот,половината си богатство,дори не пророних една сълза при смъртта на майка ти.Всичко хвърлих,а чашата остана празна.Защо?Защото тази чаша е чашата на желанията.Това е чашата на желанията,сине!

Да,искаме или не,всички имаме тази чаша.В преследване на поредното си желание хвърляме в нея мъдрост,здраве,сили,красота,т.е. щастие-дори и онова малко щастие,което можем да имаме само при близостта на любим човек,го изпускаме безвъзвратно.А чашата на нашите желания  поглъща ли,поглъща душевното ни спокойствие и радостта от живота ни.В нея хвърляме целия си и без друго кратък живот.Защо?Защо и докога бихме го правили?За да чуем една нощ думите ли:“Безумецо,тази нощ ти ще умреш!Какво ще стане с това,което си натрупал?На кого ще го оставиш?“Или го правим с ясното съзнание за хан Омуртаговите думи:“Човек и добре да живее умира и друг се ражда“,но делата на ръцете му остават.Ще умрем ли с кристализираната мисъл на поета:“За да останеш,за да си потребен,за да те има и след теб дори“,е нужно поне малко,поне мъничко да си дал на този свят частица от себе си,от своето сърце и от труда на своите ръце.

Бъдете благословени!

йерей Иван Илчев

 

Стандартен