Пелинени спомени

Котобану се замисли.

От досадните контакти с вербовчиците го спасиха последвалите като лавина събития около преименуването на турците.Започнаха протести.Имаше опити за диверсии.Бяха залагани адски машини по гари и автогари.Някои от тях пострадаха сериозно.За един период от близо половин година Котобану бе оставен на мира.

Но един ден,когато беше на поредните изпити в Духовната академия получи обаждане по телефона на дежурния портиер.Непознат глас пожела да се видят след час на „Патриарха“.Той нетърпеливо изчака да дойде времето на срещата.Точно в уречения час към него се приближи непознат млад мъж и рече:

-Ти си този,с който трябва да се срещна,нали?Поне на снимката така изглеждаш.

Котобану кимна утвърдително с глава и се запътиха към една закусвалня.Скоро се настаниха на една от масите в нея.Младият мъж се представи-бил от Варна,преподавател във ВИНС-а.После обширно изложи тезата си,че живеят във време разделно,когато всеки,който носи в гърдите си българско сърце трябва да помогне на държавата в трудното за нея време,за да не могат етническите турци да вършат злодеяния срещу нея и поданиците й.Имал  достатъчно време да си помисли,за да приеме поканата,т.е.протегнатата от държавата ръка и да влезе в редиците на хилядите,милеещи за нея чеда,които с очи и уши да бдят за нейното спокойствие.

Настъпи неловко мълчание.Младият мъж настойчиво го подканяше с очи да вземе своето решение и да го обяви.По време на този отрязък от тишина Котобану си помисли:

-Ония тримата от родния ми край са ме прехвърлили на по-тактичен и обигран вербовчик.

-Какво искаш да направим за тебе,за да приемеш предложението ни?-попита го новият му „познат“.

Котобану искаше по един убедителен начин да ги постави в патова позиция и да се освободи от това присъствие,но искаше да ги накара и да се усетят безсилни,затова каза,играейки ва банк:

-Ако искате да приема това,което ме убеждавате да сторя,бих се съгласил само,ако ме уредите да завърша Школата в Симеоново.

-Но ти вече си в Духовната академия!

-Ще поискам отсрочка няколко години в нея,докато уча в Симеоново и после ще си я довърша.

Както предположи,така и стана.Младият мъж сплете пръстите на ръцете си и притеснено каза:

-Това е нещо,което не мога да сторя.

-Щом вие не можете това,което искам аз,то тогава и аз не мога да сторя това,което искате вие.

Учтиво се разделиха.

Много години след това Котобану видя този мъж в едно уважавано от него телевизионно предаване.С водещия предаването говориха точно за онова време и за вербуваните от него лица.На въпроса на водещия има ли изобщо неуспешен опит за вербуване,мъжът каза:

-Да,имам един!Момчето ме стъписа с думите,че ще се съгласи само,ако го уредя да завърши Школата в Симеоново и понеже аз му казах,че не мога,то категорично отсече:“И аз не мога да изпълня вашите искания.“

…Турските протести взеха да стават все по-мащабни.Безстрашието на мнозина от тях вземаше вече връх и те ставаха дръзки и арогантни за милицията,която провеждаше сурови и безмилостни операции срещу им.Много от турците без съд и присъда биваха затваряни по затвори и лагери.

Един ден,съвсем случайно Котобану срещна ония двамата стари свои познайници.С всеки проведе разговор.За негова голяма радост умът им бе дошъл на място и те се отказали от служението към ДС.Но настъпил тежък период за тях.Станали обект на хули и заплахи.Котобану ги успокои с думите:

-Сега е объркано и тежко време за милицията и ДС,но все пак внимавайте във всичко.

Интуицията,като че ли му подсказваше онова,което е имало да се случи с тях и то не по-различно от оня негов отдавнашен сън.Едното момче,което бе голям приятел на алкохола по един загадъчен начин умря от натравяне с него.Намерили го след седмица,вече започнал да се разлага.

На другото момче,отказало да дава апартамента си за явочни срещи,се случи също нещо толкова загадъчно и страховито.То беше ел.техник и механик на селскостопански машини.Сламорезачът на един комбайн го е направил направо на кайма.

Те не му излизаха из ума.Дали случилото се с тях  беше плод на тяхна грешка или някой им бе помогнал да „сгрешат“,не можеше да се каже със сигурност,но Котобану го допускаше.

Изведнъж Политбюро на ЦК на БКП во главе с другаря Тодор Живков решиха турците,които не приемат българските имена да напуснат пределите на НРБ.Започна великото преселение.Нещо невиждано се случваше по улиците на България.Беше разплакано дори дете в майка.Значителна част от турците така бе претоварила колите си с багаж,че приличаха на поляци,идващи на българското Черноморие.Тези,които нямаха коли бяха претоварили магарешки или ръчни двуколки.Пътят към Турция беше пълен със заминаващи.Помръкнаха лицата на една трудолюбива част от българския народ,която считаше себе си за етнически турци.

ДС мина в офанзива.Навсякъде вече слухтяха нейни служители и т.нар.доброволци или по-точно казано доброволно приелите доносничеството.За тях сега беше времето на златна жътва.А вербовчиците загъделичкаха струната на национализма у всеки,към когото проявяваха интерес.Отдавна ги нямаше тримата досадници да го посрещат с колата на автобусната спирка.Но все пак онзи,който играеше ролята на добър(или може би беше такъв) го потърси по домашния телефон.Котобану въобще не се замисли откъде той знае номера му,но реши да види за какво искаше среща.

Тя беше обявена пред шадравана в родния му добруджански град.Там Котобану съзря вербовчика с дипломатическо куфарче в ръка.Седна на пейката до него.Онзи протегна ръка да се ръкуват,но Котобану отказа и рече:

-Нямам никакво време!Да разговаряме делово!

При тези думи вербовчикът леко открехна на коленете си куфарчето,извади няколко листа и му ги подаде.На всеки от тях имаше гриф „Строго секретно!“.

Какво искаше да стори този път и дали това,което му показваше беше истинско?Не беше ли някаква измама?На листовете пишеше за множество атентати,извършени от лица с турско самосъзнание;гари,автогари и други са вдигнати във въздуха;турци получават американско оръжие в бъчви,уж пълни с маслини;туркини медицински сестри умишлено заразяват български деца с неизварени игли и спринцовки…В районите с явно доминиране на турскоговорящо население е настъпило пълно дискриминиране на хората,определящи се като българи и говорещи български език.Прочитайки всичко това Котобану потрепери и рече:

-Истина ли е това,което ми показвате?Не е ли това някаква измамна уловка?

Вербовчикът тихо каза:

-Ако знаеш на какво се обричам за всичко,което правя в момента?Ти виждаш!Всичко,което прочете носи гриф“Строго секретно!“,а аз развявам тези листове в дунавския парк пред абсолютно чужд човек!Но все пак-продължи той-ти носиш ли в гърдите си българско сърце?Милееш ли за България и българския народ?Ако „да“,то тогава вярвам няма да бъдеш безучастен и ако случайно до тебе достигне слух за поставена някъде от турци бомба,ще бъдеш така добър да ни уведомиш,нали!

Котобану трескаво мислеше:Този докосна струната на национализма в него.Все пак,макар и да не беше комунист,той бе българин и България не му беше безразлична.Сам не се усети как каза:

-Ако подобна информация достигне до мене,тогава от най-близкия телефон ще се обадя веднага,но декларация за сътрудничество няма да подпиша!Доносник не искам да бъда!Патриот,да!Но доносник,не!

-И това е достатъчно!-рече вербовчикът като внимателно прибра листовете обратно в куфарчето и го заключи.

Разделиха се и всеки тръгна по своя път.

Вървейки Котобану си мислеше колко много недолюбва комунистите,но ако пък това,което чете бе истина,той заради българската кръв,която тече във вените му трябва да заеме позиция и тя определено е на страната българска.

Котобану бавно отвори очи.От последния стадий на рака силите почти го бяха напуснали,но все още жалката пихтиеста маса в черепната му кухина продължаваше да му служи и то не как да е,а направо в 3D.Картините, които носеше пред духовния му взор бяха толкова ярки и детайлни,че сякаш се случваха в действителност пред уморените му и болни очи.
-Кога разсейките ще навлязат и в мозъка и ще спрат тези невероятни картини от миналото да го навестяват-мислеше си Котобану.
Ето я картината донесла му най-много горчивина в живота:
„Койотът“ от ДС, който беше непрекъснато по петите му беше си свършил работата.Затуй,че той беше млад свещеник в едно отявлено атеистично време носеше горчивия бадемов вкус в устата му.Койотът беше навестил всички негови съседи и си беше свършил съвестно работата.Съседите минаваха вече край него без да го поглеждат и поздравяват.Гледаха го с едно трудно контролируемо презрение,а и времето беше такова-„време разделно“.Българските турци бяха бесни от смяната на имената.Времето беше като клокочещи в земята пластове лава, която търсеше своето място за изригване.Масовите бунтове на турците нажежаваха още и още обстановката.
Койотът с трима от неговата глутница не успяха да го уплашат дотолкова,че той(Котобану) да се съгласи да им стане „очи и уши“ в тази обстановка.Не успя и оня „ерудит“ Бончо Асенов да го прикотка в редиците на сътрудниците на ДС,но се случи нещо, което го накара да избира.
Баща му влезе в конфликт с един от съседите.Той не искаше да разбере,че хладното и презрително тяхно отношение е заради това,че синът му е станал свещеник в едно комунистическо време.Разпрата стигна своята кулминация-физическа разправа на двамата съседи и баща му и унищожаването с химикали на затревената площ пред родната му къща.Шест млади дръвчета изсъхнаха напълно.Площ от 20 кв.м също.Хора бяха видели стария от съседите как в полунощ с пръскачка на гръб напръскал райграса и дръвчетата пред Котобановата къща.Беше по времето на Страстната седмица на ’87-ма година.
Срещайки стария съсед Котобану му каза,че за това, което е свършил възмездие има и че то няма да закъснее.
Три дни след Великден старецът,може би атакуван от съвестта си или от нещо друго издъхнал, както прибирал овцете.

Започнаха съдебни процеси срещу Котобану.Стремежът беше да бъде изключен от Духовната Академия,в която беше приет.Дори  брат му,собственият му брат,надъхан от комунистите беше против него и го нарече „тъп поп“.Атакуваха го от всички страни.Против него тръгна дело за убийство-обвиняваха го,че накълцал с брадва стария съсед (след неговото погребение).След като половин година се влачиха по процеси Котобану заяви на адвоката на съседите,че ще предизвика от София безпристрастна съдебно-медицинска комисия, която  да направи ексхумация на тялото, което по думите на патолозите още бе“прясно“,ще го разгледат „под лупа“ и ще изразят своето становище по тази инфарктна смърт.И когато това стане и се види,че старият е издъхнал не от съсичане с брадва, Котобану ще даде под съд обвинителите си,които ще платят разноските по съдебно-медицинската експертиза,по делото и ще бъдат осъдени за набеждаване.

Тогава съседите му,подучени от една млада учителка-комунистка започнаха да го обвиняват,че той(Котобану) е прокълнал стареца и старецът затова е умрял.

През всичкото това време Койотът не преставаше да му досажда с намерението си да го направи част от ДС.Турците организираха съпротивително движение чрез непрекъснати протести против смяната на имената им.(Котобану няма да забрави един негов приятел турчин-симпатично,трудолюбиво и находчиво момче как се изрази по време на разговор помежду им в тази връзка.Приятелят му каза:

  • Е,дори да сложат на един расов кон името Марко,той магаре няма да стане!)

Котобану се сети как тези думи го жегнаха.Значи неговият приятел считаше турците за расови коне,а българите-за магарета.Сети се как после той във весела форма продължи този разговор:

– Е,магаре може да не стане,но нали знаеш,че от магаре и кон катър може да стане.

Котобану никога няма да забрави как приятелят му стана синьо-зелен от ярост и с пяна на уста просъска:

-Вие, българите, петстотин години сте ни били ибрикчии,ибрикчии ще си и останете.

Това момче замина за Турция.Не след дълго Котобану чу,че имал верига от сладкарници там.Възможно е.Момчето бе работливо и кадърно.

Точно тогава, когато тънката струна на национализма беше прозвънила в Котобану, Койотът му се натрапи за поредния разговор,в който му разказа за много изстъпления на турци из България.След този разговор националистичният акорд на родолюбивото Котобаново сърце беше факт и …той се съгласи да даде подписа си за борба срещу турския националшовинизъм.Но дълбоко бе разочарованието му,когато се срещнаха с Койота-оперативният работник Георги Тодоров от село Ветрен,три последователни пъти и как онзи не го пита толкова за турски изстъпления, колкото за всичко, което се случва с него,за течащия съдебен процес,за агресивните му съседи,за поведението на секретаря на Доростоло-червенската митрополия,за поведението на отделни попове,като заявяваше,че всичко това му е донесено,а от него се иска само да потвърди или отрече сведенията.След третия пореден такъв разговор Котобану отказа да се среща с Койота,а онзи ехидно му се изсмя,че е постигнал целта си и че е имал подписа му на съгласие да е част от ДС.Уморено Котобану премигна и се замисли: днес на унижение са само тези,които по един или друг начин са се подвели да подпишат.Всичката помия на осъдителността се излива върху тях.Никой не се сеща за наглите оперативни работници и тяхното отвратително кърлежово преследване на жертвите им.Как можеше да постъпи другояче?Насъсканите срещу него съседи,в това число и собственият му брат,процес срещу него за убийство, впоследствие за прокълнаване,който сам по себе си отпадна поради заявленията на следствените органи,че това вече не е в правомощията им,скарване с приятел турчин на основата на национализма и неговите „неволни“ обиди срещу българите,че са ибрикчии,турските атентати.Българското в него проговори и той подписа!И лепна до живот петно върху името си.Но съвестта му остана чиста.Срещу никого не е подлярствал.Остави имената Борис и Иван чисти и неопетнени пред Бога и пред съвестта си.

Уморен от спомените Котобану се унесе в сън…

Следва продължение…

 

йерей Иван Илчев

Реклами
Стандарт

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s