Изповеди(душевни разговори)

В изповедалнята влезе жена на възраст,може би повече от 70 години.Очите й блестяха.Нещо я мъчеше и тя искаше да се освободи от него.Започна с обърканото време, в което живеем;затова,че ценностите ни са тъй далече от християнските,а иначе се зовем християни.Говори за младите,които отдавна вече не знаят какво е да си в днешно време отдаден на определен занаят,от който да зависи живота ти.Говори за своята баба,как е останала кръгъл сирак,как за нея се е погрижила далечна роднина,която също останала сама през войната(Първата световна)-изгубила мъж и трима синове.Тя взела баба й под закрила и най-важното,веднага я пратила в града,в едно богато семейство да се учи на занаят,т.е.да стане прислужница,хем да преживява,хем да изкарва по някой лев.

После тя,старата жена с особено вживяване започна да разказва една случка от нейния(на баба й) живот,която аз ще се опитам да предам по-спокойно.

…Било трудно време.Годините след Първата световна война.България е в криза,както и целия свят,но много,много по-опасна от днешната.То днешното криза ли е?Измислена работа!Тогава не са имали какво да ядат!Е,и днеска има айдуци,ама те повечето са цигани.Тогава е имало хора,които по единично или на групи са се подвизавали в определени местности,най-вече гори и са обирали преминаващите през тях,а понякога дори и ги убивали.Замръкването в гора било равносилно на излагане на смърт.

Но един ден баба й получила известие,че нейната далечна роднина е тежко болна.Малкото тогава момиче без колебание решило да пристигне навреме при нея,за да й помогне с каквото може.И нали била все още дете постъпила напълно по детски-без да уведоми семейството,в което се учела на занаят и на четмо и писмо,тръгнала за селото на своята роднина.Било късна есен.За да стигне по светло до своето село малкото момиче тръгнало по един пряк път,направо през гората.Но уви,бедите не идват сами,както казва народът.Завалял силен дъжд.Момичето било принудено да се подслони под клонеста ела в очакване дъждът да спре.Той наистина спрял,но денят вече бил превалил.Момичето се уплашило да продължи в тъмнината.Закопчало си малкото палтенце и с наветите от вятъра дъбови листа си направило нещо като малко легло под елата.Умората от пътя си казала думата и то скоро се пренесло в селенията на сънищата.Късно през нощта се събудило от страшен шум.Когато очите му привикнали с тъмнината,съвсем близо до себе си видяло дългокос и брадат мъж,който шумно хъркал и отвреме навреме потрепервал от студа на есенната нощ.Отначало момичето много се уплашило,но постепенно,гледайки спящия до нея и потреперващ от студ непознат,се успокоило.Доброто детско сърце го подтикнало към една добра,но в същото време почти безумна постъпка.Момичето съблякло палтенцето си и с него тихо,много тихо завило спящия мъж.После,също така тихо започнало да покрива с листа тялото на непознатия.Той спрял да трепери и дори на суровото му и белязано от много рани лице се появило нещо като усмивка.Сега детето потрепервало малко от студ,но гледайки как странният непознат блажено похърква,завит в листа и с нейното палтенце,то стоически понасяло есенния хлад,дори той му се струвал несъществен…

…Не след дълго първите слънчеви лъчи,проникнали през листата на дърветата се спрели върху очите на непознатия.Той ги отворил и с ужас видял вторачените в него детски очи.Гласът му прогърмял в тишината на есенната утрин:

-Коя си ти?Как смееш да ме гледаш в очите?Ти знаеш ли,че всеки,който ги е видял,повече за него слънце не е изгряло!Такъв завинаги преминава в тъмнината на небитието.

Вместо да се уплаши,малкото момиче съвсем по детски започнало да обяснява всичко,което дотук му се е случило и как когато го видяло да трепери от студ го завило с палтенцето и с есенни листа.На разбойника му дотегнали детските брътвежи и той посегнал към ножа си,за да отстрани грозящата го от срещата опасност да не бъде издаден на властите.И тогава,тогава с него се случило нещо странно.От плещите му отхвръкнало малкото палтенце и натрупаните листа и някаква светкавична сила на умиление го завладяла в пълнота.Очите му,по-сухи и от най-сухата пустиня,сега били пълни с влага.Влага,която на ручейчета започнала да се стича по лицето му.Силата на стоманените му мускули изчезнала незнайно къде.Тежка буца заседнала на гърлото му.Той не можел да се познае.Пред лицето на това малко дете,той,преживявайки някаква необяснима трансформация в себе си,се усетил също такова дете.Дете,отхвърлено от всички,дете,непознало майчина ласка и бащина закрила,дете,наранявано от всички,които пресичали пътя на земните му дни.Раните,които получавал в сърцето си от безхаберието на всички в живота му,стояли в основата на избора му да стане зъл и страшен разбойник,който безмилостно ограбвал и дори убивал по горските пътеки.

…Но сега,сега някой проявил милост към него.Една малка детска ръка го завила,за да го предпази от студа.Тази слаба,тази нежна детска ръчица стоплила не само премръзналото му тяло,но и вледененото му сърце.И ледът в това сърце се разтопил и потекъл през очите му.Очи,които преди никога не са познавали сълзите,сега били пълни с тях и едри капки се стичали по набразденото му лице.В пристъп на неконтролируемо умиление старият разбойник изпуснал ножа и протегнал ръка към главицата на малкото дете и нежно,с някакво необяснимо благоговение докоснал детските коси.

Какво станало после ли?После старият разбойник уловил момичето за ръка и закрачил  уверено през горския шубрак.

Детето не успяло да стигне навреме при своята роднина.Тя била вече мъртва и дори набързо я погребали,понеже нямала близки да я оплачат.Малкото момиче дълго плакало на гроба й.Но то вече не било само.Нямало нужда да се връща в господарската къща в града,защото грижата за него поел той,човекът,когото срещна в гората.От безмилостния разбойник вече нямало и следа.Топли бащински чувства изпълнили сърцето му и той поел грижите за детето като свои.Отрязвайки косите и обръсвайки брадата си,ведно с тях той отрязал в себе си и всяко беззаконие.Поел по един нов път,пътят на грижата не само за себе си,но и за онова същество,което със своето любящо сърце го преобразило.

Така моята баба,от клето сираче се превърнала в едно обичано дете.Но и тя със силата на своята чиста детска любов успяла да преобрази един живот.

Възрастната жена замлъкна.В изповедалнята настъпи пълна тишина,нарушавана единствено от моите тихи опростителни слова.Всъщност,аз не толкова опрощавах,колкото благославях една наследница на един пленителен по своята същност живот-животът на нейната баба.

…Пътувах с влак за София.В купето бях с един сириец,завършил медицина в България.И досега думите му ми звучат като тътен на далечни камбани.Какво толкова ме заинтригува в тях?На този обрулен от съдбата мъж от Сирия,християнин,в средата на силите си,на своята 44-та годишнина.

Осемнадесет години със своята съпруга са били в очакване на своята рожба.Най-сетне молбите им били чути.Жена му била вече с плод до сърцето.Щастието им било огромно,такова,че не усетили кога минали девет месеца и дошло време любимата му жена да роди.

Всичко започнало с изтичане на водите,което по реда на медицината предвещавало леко и бързо раждане.Но,уви!Нещата били коренно различни и малко,след като започнало същинското раждане се разбрало за тях.По необясними за лекарите причини започнало кървене,което не можело да бъде овладяно.Родилката започнала да губи сили.Вече било късно и за цезарово сечение.Не било сигурно дали тя ще намери сили да го издържи.

-И представяте ли си-казва развълнуваният мъж-един от лекарския екип дойде и с думите си ме изправи пред огромна колизия.Думите му бяха:

-Ако продължим да израждаме малкото,силите на майката са на изчерпване и не е сигурно дали тя ще издържи.Ако започнем да спасяваме майката ще забавим раждането и това ще е фатално за малкото!Избирай-малкото или майката!

-Господи!-проплака той.Пред какво бях изправен.Да избирам живота на малкото,тъй дългоочаквано от мене дете или живота на тази,която го ражда!Тази,с която съм делил радост и болка,богатство и бедност,тази,която бе станала една неразделна част от мене!Моето второ Аз!Тази,с която сме посрещали толкова изгреви и изпращали толкова залези!Тази,с която бленувахме,изстрадахме и дочакахме това дете!И сега трябва да избирам неговия живот или нейния!Животът на тази,която беше слънцето на моите дни и пътеводната звезда на моите житейски нощи!Да,сега аз трябваше да избирам-нейния живот или живота на осемнадесет години бленуваното от двама ни дете,което беше на прага да се роди!В миг си казах:

-Защо,Господи?Та ти Авраам,когато изпитваше вярата му не го постави пред такъв избор и…устните ми като в транс изрекоха думите:Запазете майката!

Да,аз взех своето решение и го предадох на лекарите:да се борят за живота на майката,което пък беше фатално за дългочаканата ни рожба.Но какво друго можех да сторя?Аз предпочетох смъртта на чедото си пред смъртта на майката!Да,аз предпочетох смъртта на това същество,което в продължение на осемнадесет години бленувахме с нея!Правилно ли постъпих?

Трудно ми беше да дам отговор.Само гледах и немеех пред мъката и сълзите на мъжа.Същият въпрос ви задавам и аз,но не искам отговор!Искам всеки да отговори сам на себе си и скъта този свой отговор в гърдите си,там,малко наляво в тях!

йерей Иван Илчев

Реклами
Стандарт

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s