Защо ли???

 

Котобану притвори очи.Феерия от спомени,кои от кои по-ярки отново нахлуха в преторията на неговото душевно аз.Но един от тях особено се отличаваше по силата на своята колоритност.
Ето той е млад свещеник там в крайния север,в един малък добруджански град,носещ древното име Си-Листра.Той е в пределите на тогава съществуващата Торостоло-Шервенска епархия.Интелектуалци и видни граждани от малката Си-Листра се обединиха около идеята да възвърнат древното величие на града-някогашния Торостол.С тях беше и Котобану.Идеята го беше пленила и той стоеше зад нея,но желаеше тя да бъде одобрена от един единен Български Синод,а тогава броженията в БПЦ бяха стигнали дотам,че се появи и алтернативен Синод.Голяма част от интелектуалците държаха на всяка цена Торостолска епархия да бъде извадена от историята и да започне отново своето съществуване,така че слабо се интересуваха кой Синод ще стори това.Те бяха подклаждани и от един много,много лукав свещеник,носещ името Тобри Цаков.Той желаеше отделянето от Шервен не за друго,а за да може безпрепятствено да върши нелегалната си търговия с църковни монополни стоки,кръстосвайки диоцезите на Румънската,Украинската,Руската и Гръцката православни църкви.А Котобану,о,Котобану като млад и изпълнен с идеали свещеник желаеше възвръщането на Торостол и отделянето му от Шервен само по исторически и духовно-просветни подбуди,защото градът,макар и малък носеше зад гърба си много история,с която можеше да се гордее.Духовният му ореол се носеше от ръцете на много древнопросияли мъченици.Ето всичко това окриляше Котобану и той беше пленен от мисълта да работи за една възвърнала своето духовно величие епархия,носеща славното историческо име Торостол.
Вечерта,ден преди да се случи паметния за него миг той изпадна в молитвено екстатично състояние.Ведно с молитвите,които отправяше към Бог всичко да мине безпрепятствено,той отправи и въпрос:”Богоугодно ли е това дело и ще успее ли то?”.Пред затворените му очи застана той,Христос и после като тътен на далечна камбана в ушите на Котобану зазвучаха Неговите,Христови слова:”Каквото и да поискате в мое име,вярвайте ще ви се даде!Но искайте безкористно,с чисти сърца!”.А той,Котобану,в случая искаше с чисто сърце,безкористно,съвсем,съвсем безкористно,защото единственото,което желаеше беше духовното възвисяване на малкия им град,който по силата на своята древност го заслужаваше.Окрилен от молитвеното си вглъбяване Котобану получи онова малко успокоение,тъй нужно му за делото,което го очакваше през утрешния ден.
На другия ден той беше дежурен.Рано сутринта пристигна неговият съученик архимандрит Кенадий,завеждащ Шекотинския манастир.Съвместно те отслужиха Света литургия,в чийто край тържествено обявиха отделянето на Торостолска от Шервенска епархия.За мнозина това бе радостно събитие.Но не за всички!
Администрацията на Архиерейското наместничество заприлича на разбунен кошер.Старите свещеници-отец Миколай,отец Бруси и отец Бетко,които наистина не бяха уведомени за ставащото,бяха в недоумение.По-младият от тях-отец Бетко се спусна към Котобану и гневно завика:
-Ама ти вчера дойде,какво си въобразяваш,че правиш,келеш такъв!-посегна и удари Котобану по лицето.
Болката не беше толкова физическа,колкото душевна.Другите стари свещеници го гледаха с укор и го питаха:
-Как на своя глава дръзваш да правиш това?Отец Тобри знае ли?
-Знае-отвърна Котобану.
-Знае,ама не е тук.Той си изми ръцете с тебе-продължиха старите свещеници.Той е в Украйна,върши си търговията,а използва тебе като маша и сега,ако го питаш ще отрече,че има пръст в това дело.
О,Господи,колко прави бяха старите и как добре познаваха нрава на отец Тобри!
Когато журналистите започнаха своите публикации в пресата и да задават неудобните си въпроси на Котобану за всичко,което ставаше,го питаха:
-Отец Тобри в течение ли е?Той знае ли за всичко това?
-Знае-отговаряше Котобану-може да го попитате,ако искате!Имате номера му!
Тогава един журналист позвъни по мобилния на отец Тобри и о,небеса,от пределите на Украйна маститият отец заяви съвсем невинно:
-Аз нищо подобно не зная!Сега чувам всичко това от вас!
Като че ли тава с огнена жар се изсипа върху главата на Котобану.Той не можеше да повярва на ушите си,че това е възможно.Един свещеник да се отрече от думите си и да изрича „невинно” лъжи пред лицето на журналистите в града им.За миг к.Котобановото сърце,като че ли спря.То също не можеше да приеме факта,че има хора,при това свещеници,които така умело да обръщат „палачинката” на обстоятелствата във всеки удобен за тях момент.В този върховен миг на отчаяние Котобану изрече думи като проклятие-нека всеки получи каквото заслужава!Отец Тобри за неговата въжееквилибристика,отец Бетко за физическата и душевна болка,която му причини.
На следващия ден ситуацията започна да става още по-нажежена.Намесиха се и политици,а журналистите бяха във вихъра си.Котобану не можеше да повярва,че у свещеник може да има такова вероломство,каквото видя у отец Тобри.А някога той се гордееше,че го познава,че служи с него.А той какъв бил!
Котобану разбра,че час по-скоро ясно и категорично трябва да заяви своята позиция,че той стои зад идеята Си-Листра да е самостоятелен в духовно отношение град,защото със своята история той го заслужава,но това да бъде прието и одобрено от единния каноничен Български Синод.
Резервирано и внимателно той започна да се отнася със старите свещеници,а с отец Бетко и отец Тобри скъса всякакви отношения.Дните се нижеха безкрайно мъчително.Колкото и да изразяваха различни мнения,все пак гражданите на Си-Листра твърдо стояха зад идеята за самостоятелна духовна епархия.Все повече хора изразяваха подкрепа за него,но те не бяха наясно и искаха на всяка цена одобряването и утвърждаването на епархията да стане час по-скоро без значение кой синод ще стори това.Тук Котобану имаше възможност по един абсолютно уверен и категоричен начин да покаже и пристрастието си към идеята,но и желанието си тя да бъде одобрена и утвърдена от единен каноничен Български Синод.За тази цел той влезе в разговори с митрополит Леофит,дори го уговори за поредното свое дежурство да дойде в Си-Листра и да отслужат в храма Света Божествена литургия.
Този ден дойде.В уречения час митрополит Леофит слезе от служебния автомобил и се отправи към главния портал на Си-Листренския храм.Но подстрекавани от коварния отец Тобри безумни жени в напреднала възраст се изправиха пред митрополита и започнаха да го заплюват и да казват,че не искат кракът му да стъпи в храма.Митрополитът съвсем по човешки се помоли поне да влезе и да си запали свещите без да служи,но освирепелите старици сато фурии фучаха и като плюещи кобри го замерваха със секретите си.
Котобану не можеше да повярва на очите си.За него това,като че ли не беше истина.Твърде много горчилка изпи той,докато всички в града проумеят правотата му,зад която застана дори Небето.
Сега тази епархия я има на картата на духовния диоцез ,редом с всички други епархии.Пък и това не е нещо,което във времето да не е било.Било е!Торостолска епархия е съществувала векове във времето отминало.
Старите свещеници-отец Миколай,отец Бруси вече ги няма.Блажено те се вписаха във Вечността.Но не така се случи с отец Бетко.Гангрена започна да подязвява крайниците му.Отрязаха единия му крак,после и другия.Защо ли?Отрязаха му дясната ръка.Защо ли?После и лявата.Защо ли?Когато свършиха земните му дни положиха в ковчега едно тяло,лишено от ръце и крака.Защо ли?
А отец Тобри дълго се вихреше с незаконна църковна търговия,но за малко да се прости с белия свят.Хвана го диабет.Не му помогнаха и многото пари,които беше натрупал.Защо ли?
Торостолска епархия вече е факт,с който се съобразяват всички.А относно въпросите,аз,Котобану ви оставям сами да си отговорите.Ако можете!

Advertisements
Стандартен

Черепиш,Черепиш…

 

Котобану притвори очи.Един томителен по своята умилителност спомен нахлуваше в полето на духовната му визия.
Те са в час по старобългарски език,известен като църковнославянски,когато от стръмните черепишки скали до ушите им проехтя пронизително жаловито блеене на малко козле.Те отправиха поглед нагоре.На малко късче скала,осеяно с изобилна свежа трева видяха малко бяло козле,което правеше неуспешни опити да се изкачи по скалата и да се върне обратно при стадото.Цялото стадо се беше надвесило над него и не спираше да го подканя също с жаловити вопли да продължава да опитва да се изкачи по стръмната скала.Козлето наистина припкаше и правеше отчаяни опити да се измъкне от измамно отрупаната със свежа трева падинка.След около час борба блеенето утихна и малкото козле преви коленца от умора върху плоската скала,широка около 2-3 квадратни метра,а надолу от тази малка площадка,върху която стоеше то,беше повече от 100 метра отвесна стена,водеща към дълбокото Искърско дефиле.
Всички бяха затаили дъх,очаквайки при опитите си да изскочи от падинката,малкото козле да полети в скалната бездна,но изглежда козите още от малки нямат страх от височините.След кратка почивка козлето отново започна да оглася околността с жаловитото си блеене и с неуспешните си опити да излезе от капана на примамливата малка полянка със свежа трева.
Когато казваше диви кози,всъщност той нямаше мисълта за напълно диви такива,защото това бяха питомни,но оставени абсолютно сами да се скитат по тучните планински поляни.За подслон те ползваха множеството пещери в черепишките карстови планински масиви.
Котобану си спомни как преди време при една самостоятелна обиколка на околочерепишкото пространство на Семинарията,в една такава пещера след внезапен летен дъжд той се засече със стадо такива кози в пещерата,в която влезе по време на дъжда.Не ще забрави никога безстрашието на водача на стадото-огромен черен козел с огромни извити рога.
Докато козите и козлетата се разбягаха при влизането му в пещерата,козелът прибра стадото след себе си и застана огромен срещу Котобану.Котобану никога нямаше да забрави тези пълни с увереност очи на козела и потрепващите му мускули,готови всеки миг да го понесат срещу смутителя на тяхната почивка,в случая срещу него.Скоро дъждът спря и той напусна пещерата,но в паметта на съзнанието му бяха очите на козела и внушаващият му респект негов външен вид.Очите на козела бяха като човешки и вида на рогатата му глава досущ приличаше на изобразявания твърде често лик на дявола.Котобану за миг потрепери,когато засече очите на козела.За миг му се стори,като че ли се погледна в очите на самия Дявол.
Но в случая козелът не можеше да помогне на изпадналото в беда палаво козле.
Към обяд на върха на скалата се появи човешка фигура.На самотно дърво,израсло между процепите на скалите той завърза здраво въже,после привърза въжето през кръста си и уверено започна да се спуска по скалата към мястото,където беше малкото козле.Правеше всичко с такава увереност,което показваше,че или беше алпинист,или че бе правил това,което правеше в момента не един път.Не след дълго той беше на малката скална площадка при козлето.Сцената беше безкрайно умилителна,когато взе козлето в ръце и то вместо диво да се дърпа,нежно се гушкаше в него.Човекът протегна целия си ръст,вдигайки високо ръце с козлето и поставяйки го на място,откъдето то скоростно се завтече към стадото.Цялото стадо се скупчи около него.Всички кози и козлета се докосваха да него и близвайки го,като че ли му казваха:”И друг път внимавай къде скачаш!”.Майка му нежно го облизваше,а то гладно атакуваше вимето й.
Случка,която не бе кой знае каква,но по силата на умилението,което събуди малкото козле у всички,които я наблюдаваха,остави траен спомен в Котобановото съзнание.
Случка,която отново му напомни за срещата му с онзи огромен рогат и брадат козел,който толкова по човешки го гледаше в очите и който по един неоспорим начин приличаше на Дявол.Като че ли стадото кози беше не на козела,а на Дявола,който бдеше над него.Котобану страховито потрепера при спомена за тази неочаквана среща и с изпълнено до краен предел с умиление сърце въздъхна,когато непознатият избави малкото бяло козле от грозящата го опасност на пропадане по отвесната скала,пропадане в бездната на Искърското дефиле…
„Дивен си,Господи и еднакво сърцато промисляш за всички под това слънце”-за хора и за живинки…Това изречение като рефрен зазвуча в главата на Котобану.
йерей Иван Илчев

Стандартен

Велик си,Господи и дивни са твоите дела!

Спомени,спомени,спомени!Един през друг нахлуваха пред кръгозора на Котобану.
Беше онова трудно време,обещано му от ония тримата-шестаците.Те се бяха постарали точно,както обещаха да всеят смут и неприязън към него не само от страна на съседите му,но дори и от родния му брат и баща.Те открито негодуваха срещу него,че е избрал попрището на поп като основа на дните си земни.”Толкова ли не можа да избереш нещо друго,че да не се срамувам от хората,ами непременно поп!”
Котобану видя по държането на баща си и брат си,да не говорим за съседите,че онези тримата перфектно си бяха свършили работата.Все пак в деня,в който отиваше да получи своя презвитерски сан той уведоми всички в къщи,в това число и баща си.Баща му презрително рече:
-Не ме занимавай с твоите глупости!Не ме интересува твоето попство,твоята вяра,твоя Бог!Аз имам своите ангажименти,своя трудов ден,който няма нищо общо с твоите дни!
Котобану мълчаливо преглътна горчилката що се бе събрала в устата му.После тръгна със свито сърце рано сутринта към храма,в който по време на Светата литургия щеше да получи своя презвитерски сан.
Сам по себе си денят беше прекрасен.Един от първите дни на започващото лято на 1986 година.Въпреки всичко в храма нямаше много хора-работата и страхът от властта вършеха своето.Но все пак митрополитът,който щеше да го ръкоположи в сан вече беше дошъл и обличаше одеянията си.
-Готов ли си-рече той-да получиш първия сан на един нов български свещеник?
Котобану кимна и целуна протегнатата към него десница на стария архиерей.За него в този миг започваше една много,много отговорна и важна служба,в която той щеше да получи своя йерейски сан,първата степен от него.
И ето го този миг!Казаха му да коленичи и да опре ръце и чело на Светия Престол-той го стори.Казаха му мълчаливо да се помоли на Бог да го приеме в редиците на своите свещенодействащи чеда!И Котобану го стори.От все сърце и душа той се помоли Бог да промени сърцето и отношението на баща му към него.Да промени или направо да изтръгне безверието от неговото(на баща му) сърце.
Часът на всичко това,което се случваше с него беше 9,45!Ведно с камбаната на храма звучаха и думите на стария архиерей:Достоин!(Достоен)!Достоин!Достоин!,които бяха подвземани от присъстващите в храма и те вдъхновено ги повтаряха:Достоин!Достоин!Достоин!
За Котобану службата мина като че ли много бързо.Също така бързо мина и малката почерпка,която той беше приготвил за всички присъстващи на неговото ръкоположение.Радостта му беше голяма,но нещо смътно и неясно го държеше по един невидим начин за гърлото.
Когато се прибра в къщи не завари никого там.Нямаше я нито съпругата му,нито децата му.”Какво ли се е случило?”-трескаво мислеше той и отговорът не закъсня.Прозвуча телефонен звън.Той вдигна слушалката,откъдето се разнесе тревожния глас на съпругата му:
-Всички сме в спешното.С баща ти се случи нещо!Бързо ела!
Котобану съблече расото,положи го внимателно на закачалката и по най-бързия начин се отправи за спешното отделение в неговия град.Там го посрещнаха жена му и двете му деца.Майка му хлипаше неудържимо и с насечено от хлипа говорене му обясняваше какво точно се е случило с баща му:отишъл да запали трактора,но той не искал да запали!Тогава баща му с една отвертка решил да провери състоянието на акумулатора и о,небеса!Мощна искра го ударила в лицето и той отхвръкнал от трактора,падайки по гръб на земята.При удара си е изкарал въздуха от дробовете и си прехапал езика.Минаващ наблизо негов колега видял всичко това и му се притекъл на помощ.С много усилия успял да освободи езика му и с глътка вода,която влял в устата му нормализирал прекъснатото му дишане.После повикал Бърза помощ и ето баща му вече е в болницата.
-Това се случи почти в началото на работния ден-казал колегата му-нямаше десет часа,беше без петнадесет!
Беше без петнадесет! Беше без петнадесет! Беше без петнадесет!
Тези три думи мощно като клин се забиха в съзнанието Котобаново.Та нали той точно в 9,45 се молеше Бог да вразуми баща му и избие из главата му върлото му неверие.Точно тогава,когато старият архиерей призоваваше над него Божията благодат на свещения сан,Котобану от дъното на душата си се молеше Бог да промени баща му!
-Може би това е началото на тази промяна!-трескаво мислеше той.
И не се излъга.
В един изключително кратък срок от три месеца баща му отново възвърна добрата си форма.От сериозно разклатеното му здраве нямаше и следа.Дори лекарите бяха изумени.Та той прекара мозъчен инсулт с частична парализа на лице,ръка и крак,които в един изключително кратък срок възвърнаха своята жизненост.В напълно оздравелия му баща след шест месеца нямаше и следа от неверие.Той беше станал друг.Отново здрав,но вече с вяра в сърцето!
„Велик си,Господи и дивни са Твоите дела!”
Тези Давидови слова прокънтяха в ушите Котобанови и останаха там завинаги.
йерей Иван Илчев

Стандартен