Велик си,Господи и дивни са твоите дела!

Спомени,спомени,спомени!Един през друг нахлуваха пред кръгозора на Котобану.
Беше онова трудно време,обещано му от ония тримата-шестаците.Те се бяха постарали точно,както обещаха да всеят смут и неприязън към него не само от страна на съседите му,но дори и от родния му брат и баща.Те открито негодуваха срещу него,че е избрал попрището на поп като основа на дните си земни.”Толкова ли не можа да избереш нещо друго,че да не се срамувам от хората,ами непременно поп!”
Котобану видя по държането на баща си и брат си,да не говорим за съседите,че онези тримата перфектно си бяха свършили работата.Все пак в деня,в който отиваше да получи своя презвитерски сан той уведоми всички в къщи,в това число и баща си.Баща му презрително рече:
-Не ме занимавай с твоите глупости!Не ме интересува твоето попство,твоята вяра,твоя Бог!Аз имам своите ангажименти,своя трудов ден,който няма нищо общо с твоите дни!
Котобану мълчаливо преглътна горчилката що се бе събрала в устата му.После тръгна със свито сърце рано сутринта към храма,в който по време на Светата литургия щеше да получи своя презвитерски сан.
Сам по себе си денят беше прекрасен.Един от първите дни на започващото лято на 1986 година.Въпреки всичко в храма нямаше много хора-работата и страхът от властта вършеха своето.Но все пак митрополитът,който щеше да го ръкоположи в сан вече беше дошъл и обличаше одеянията си.
-Готов ли си-рече той-да получиш първия сан на един нов български свещеник?
Котобану кимна и целуна протегнатата към него десница на стария архиерей.За него в този миг започваше една много,много отговорна и важна служба,в която той щеше да получи своя йерейски сан,първата степен от него.
И ето го този миг!Казаха му да коленичи и да опре ръце и чело на Светия Престол-той го стори.Казаха му мълчаливо да се помоли на Бог да го приеме в редиците на своите свещенодействащи чеда!И Котобану го стори.От все сърце и душа той се помоли Бог да промени сърцето и отношението на баща му към него.Да промени или направо да изтръгне безверието от неговото(на баща му) сърце.
Часът на всичко това,което се случваше с него беше 9,45!Ведно с камбаната на храма звучаха и думите на стария архиерей:Достоин!(Достоен)!Достоин!Достоин!,които бяха подвземани от присъстващите в храма и те вдъхновено ги повтаряха:Достоин!Достоин!Достоин!
За Котобану службата мина като че ли много бързо.Също така бързо мина и малката почерпка,която той беше приготвил за всички присъстващи на неговото ръкоположение.Радостта му беше голяма,но нещо смътно и неясно го държеше по един невидим начин за гърлото.
Когато се прибра в къщи не завари никого там.Нямаше я нито съпругата му,нито децата му.”Какво ли се е случило?”-трескаво мислеше той и отговорът не закъсня.Прозвуча телефонен звън.Той вдигна слушалката,откъдето се разнесе тревожния глас на съпругата му:
-Всички сме в спешното.С баща ти се случи нещо!Бързо ела!
Котобану съблече расото,положи го внимателно на закачалката и по най-бързия начин се отправи за спешното отделение в неговия град.Там го посрещнаха жена му и двете му деца.Майка му хлипаше неудържимо и с насечено от хлипа говорене му обясняваше какво точно се е случило с баща му:отишъл да запали трактора,но той не искал да запали!Тогава баща му с една отвертка решил да провери състоянието на акумулатора и о,небеса!Мощна искра го ударила в лицето и той отхвръкнал от трактора,падайки по гръб на земята.При удара си е изкарал въздуха от дробовете и си прехапал езика.Минаващ наблизо негов колега видял всичко това и му се притекъл на помощ.С много усилия успял да освободи езика му и с глътка вода,която влял в устата му нормализирал прекъснатото му дишане.После повикал Бърза помощ и ето баща му вече е в болницата.
-Това се случи почти в началото на работния ден-казал колегата му-нямаше десет часа,беше без петнадесет!
Беше без петнадесет! Беше без петнадесет! Беше без петнадесет!
Тези три думи мощно като клин се забиха в съзнанието Котобаново.Та нали той точно в 9,45 се молеше Бог да вразуми баща му и избие из главата му върлото му неверие.Точно тогава,когато старият архиерей призоваваше над него Божията благодат на свещения сан,Котобану от дъното на душата си се молеше Бог да промени баща му!
-Може би това е началото на тази промяна!-трескаво мислеше той.
И не се излъга.
В един изключително кратък срок от три месеца баща му отново възвърна добрата си форма.От сериозно разклатеното му здраве нямаше и следа.Дори лекарите бяха изумени.Та той прекара мозъчен инсулт с частична парализа на лице,ръка и крак,които в един изключително кратък срок възвърнаха своята жизненост.В напълно оздравелия му баща след шест месеца нямаше и следа от неверие.Той беше станал друг.Отново здрав,но вече с вяра в сърцето!
„Велик си,Господи и дивни са Твоите дела!”
Тези Давидови слова прокънтяха в ушите Котобанови и останаха там завинаги.
йерей Иван Илчев

Реклами
Стандарт

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s