Черепиш,Черепиш…

 

Котобану притвори очи.Един томителен по своята умилителност спомен нахлуваше в полето на духовната му визия.
Те са в час по старобългарски език,известен като църковнославянски,когато от стръмните черепишки скали до ушите им проехтя пронизително жаловито блеене на малко козле.Те отправиха поглед нагоре.На малко късче скала,осеяно с изобилна свежа трева видяха малко бяло козле,което правеше неуспешни опити да се изкачи по скалата и да се върне обратно при стадото.Цялото стадо се беше надвесило над него и не спираше да го подканя също с жаловити вопли да продължава да опитва да се изкачи по стръмната скала.Козлето наистина припкаше и правеше отчаяни опити да се измъкне от измамно отрупаната със свежа трева падинка.След около час борба блеенето утихна и малкото козле преви коленца от умора върху плоската скала,широка около 2-3 квадратни метра,а надолу от тази малка площадка,върху която стоеше то,беше повече от 100 метра отвесна стена,водеща към дълбокото Искърско дефиле.
Всички бяха затаили дъх,очаквайки при опитите си да изскочи от падинката,малкото козле да полети в скалната бездна,но изглежда козите още от малки нямат страх от височините.След кратка почивка козлето отново започна да оглася околността с жаловитото си блеене и с неуспешните си опити да излезе от капана на примамливата малка полянка със свежа трева.
Когато казваше диви кози,всъщност той нямаше мисълта за напълно диви такива,защото това бяха питомни,но оставени абсолютно сами да се скитат по тучните планински поляни.За подслон те ползваха множеството пещери в черепишките карстови планински масиви.
Котобану си спомни как преди време при една самостоятелна обиколка на околочерепишкото пространство на Семинарията,в една такава пещера след внезапен летен дъжд той се засече със стадо такива кози в пещерата,в която влезе по време на дъжда.Не ще забрави никога безстрашието на водача на стадото-огромен черен козел с огромни извити рога.
Докато козите и козлетата се разбягаха при влизането му в пещерата,козелът прибра стадото след себе си и застана огромен срещу Котобану.Котобану никога нямаше да забрави тези пълни с увереност очи на козела и потрепващите му мускули,готови всеки миг да го понесат срещу смутителя на тяхната почивка,в случая срещу него.Скоро дъждът спря и той напусна пещерата,но в паметта на съзнанието му бяха очите на козела и внушаващият му респект негов външен вид.Очите на козела бяха като човешки и вида на рогатата му глава досущ приличаше на изобразявания твърде често лик на дявола.Котобану за миг потрепери,когато засече очите на козела.За миг му се стори,като че ли се погледна в очите на самия Дявол.
Но в случая козелът не можеше да помогне на изпадналото в беда палаво козле.
Към обяд на върха на скалата се появи човешка фигура.На самотно дърво,израсло между процепите на скалите той завърза здраво въже,после привърза въжето през кръста си и уверено започна да се спуска по скалата към мястото,където беше малкото козле.Правеше всичко с такава увереност,което показваше,че или беше алпинист,или че бе правил това,което правеше в момента не един път.Не след дълго той беше на малката скална площадка при козлето.Сцената беше безкрайно умилителна,когато взе козлето в ръце и то вместо диво да се дърпа,нежно се гушкаше в него.Човекът протегна целия си ръст,вдигайки високо ръце с козлето и поставяйки го на място,откъдето то скоростно се завтече към стадото.Цялото стадо се скупчи около него.Всички кози и козлета се докосваха да него и близвайки го,като че ли му казваха:”И друг път внимавай къде скачаш!”.Майка му нежно го облизваше,а то гладно атакуваше вимето й.
Случка,която не бе кой знае каква,но по силата на умилението,което събуди малкото козле у всички,които я наблюдаваха,остави траен спомен в Котобановото съзнание.
Случка,която отново му напомни за срещата му с онзи огромен рогат и брадат козел,който толкова по човешки го гледаше в очите и който по един неоспорим начин приличаше на Дявол.Като че ли стадото кози беше не на козела,а на Дявола,който бдеше над него.Котобану страховито потрепера при спомена за тази неочаквана среща и с изпълнено до краен предел с умиление сърце въздъхна,когато непознатият избави малкото бяло козле от грозящата го опасност на пропадане по отвесната скала,пропадане в бездната на Искърското дефиле…
„Дивен си,Господи и еднакво сърцато промисляш за всички под това слънце”-за хора и за живинки…Това изречение като рефрен зазвуча в главата на Котобану.
йерей Иван Илчев

Реклами
Стандарт

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s