Беше време на студ.Душевен студ.И страх.
Атеизмът властваше нагло,почти демонично.
Малцина знаеха що е молитва или що е туй грях.
Малцина съзнаваха битието свое цинично.

Тогава спокойно не можех да вляза във храм.
Не можех молитва в унес да кажа.
Затуй,че бях вярващ трябвало аз да тъна от срам.
И никога наяве аз вярата си да не покажа.

По детски наивно съждения правих.
За всичко друго,но не и за Вярата в Бог.
С марксизма насила,но с идеализма на воля боравих.
И ето това днес да покажа го мога във блог.

Господи,но не аз,не аз във Тебе съм бил!
А Ти,Боже,в мене-в ума и сърцето!
Затуй всичко що съм в живота сдобил
днес с него ще сея на Вярата наша полето.

Онова поле,което у нас с години не бе то орано,
не бе то бранувано,нито пък сеяно.
Затуй днес за словосеячите никога не ще е рано
духовни мишци да напрегнат,та полето да бъде засяно.

Знам,Господи,знам,че Ти ще помагаш.
Не ще оставиш Ти никога Свойте чеда,
макар че Вярата Твоя Ти никому не я налагаш,
но в сърцата на всички оставяш Ти трайна следа.

Уж,Господи,далеч си Ти нейде в Небето,
а толкоз си близко до всеки от нас.
Мнозина за Тебе отварят душата,сърцето
и пеят те песни небесни в захлас.

Защото Ти от Вечност Си Бил
и в бъдното време ще бъдеш,
за някой си-кедър ливански,за други-бодил,
но в сърцата вярващи Ти ще пребъдеш!

йерей Иван Илчев