Божествено доверие

Неочаквано косите ми с вечерни цветове
нощ морска оцвети ми
и грейнаха за мене нови светове,
светове на чувства с мигове неоценими.

Къде си,моя младост илюзорна?
Къде отиде с твоите мечти?
Усмивката ти и тя веч` е морна
и няма пламък буен в твоите очи.

Няма вече дефилета снажни и паради,
няма спомен от войнишки строй.
Има само жалки,“под мустак“ тиради
за често свирен във живота ни отбой.

Но можем ли срещу битието си да се изправим-
като река то мощно влачи ни без зор;
не ще променим нищо,каквото и да правим,
дори и да положим на дните си надзор.

Най-добре да сторим живота си непретенциозен,
да откажем също капризи си безброй,
да направим смисъла му не тъй амбициозен-
тогава ще намерим във дните си покой.

А туй всичко става,кога на Бог се доверим.
Ще видим как Той подрежда наш`то житие
и в резултата на това ще се уверим
чрез едно ново , пълноценно битие.

йерей Иван Илчев

Advertisements
Стандартен

Какво е той?

Питам се:животът ни!какво е той?
Не е ли всичко онова,що сюрпризира ни
между планове и мечти безброй,
а това пък,тъй често без нужда амбицира ни.

И между сюрпризи и амбиции ний слаломираме,
понякога като лодка в кръг се завъртим.
И невинаги решение добро намираме,
а често случва се мечти да променим.

Но животът своето налага властно
и щем,не щем трябва да се нагодим,
иначе за нас би било опасно
живота си със трусове да продължим.

Туй историята го доказва с примери безчет.
Тоз,що на съдбата своя от „релси“ й излязъл
секва неочаквано неговий късмет
и той вижда в улица без изход,че е влязъл.

Без смут и колебание бързо трябва да излезе
и върху на живота картата да насочи своя взор,
ако потрябва и от „колата“да слезе,нека слезе.
Просто всичко да направи,за да избегне той позор.

После уверено отново „волана“ да подхване
и спокойно,без „форсиране“,без „пълна газ“
на живота посоката правилна да хване
и успехите житейски ще види ги тогаз.

йерей Иван Илчев

Стандартен

Докога ли?

Не знам аз колко ще живея,
не броя на живота мойте дни.
В главата аз сивея ли,сивея
и делата ми са незавидни.

В очите ми звезди не греят,
старее,старее моето лице,
в ушите ми птичките не пеят
и слаби стават моите ръце.

Животът ми и той се не познава,
защото бързо,бързо отлетя,
но душата ми не го признава-
все за млад ме има тя.

Макар и старец по години,
видно още и по плът,
все рея поглед в небесата сини,
все дишам аз със пълна гръд.

Но докога ли?

йерей Иван Илчев

Стандартен

Бих

 

Бих валяка на съвестта възседнал,
бих газил на дните острия чакъл,
бих с духовния си взор далеч погледнал,
бих поискал дори от всекиго акъл.

Бих плакал аз тихо и прискръбно,
бих попитал съдбата своя звездна,
бих подредил дори битието си отвъдно,
бих прескочил даже и дълбока бездна.

Бих водил тежки битки във живота,
бих „сърбал попарата“ на свойте дни,
бих носил,ако можех и Кивота,
бих страдал за мечти без бъднини.

Но Името Твое напразно
не БИХ  Го помислил дори!

йерей Иван Илчев

Стандартен

Проход


В борби дребнави,в ежечасни ежби
минават земните ни дни
и поставили сме везде межди,
що отравят наш`те бъднини.

Но на суетата отхвърлям веч`бремето
и сантимента,и него не ща го край мен.
Искам в крак да съм с марша на времето
та духът ми нивга да не бъде сломен.

Защото моят път е пътят сред грохота
на суетата моя,що разбил съня.
Не знам,ще премина ли аз  през прохода
но затуй има ли ,има ли кой  да виня.

Проходът що води към съвършенството-
онова,що завеща ни лично Той,
що после свива и към блаженството,
което на дните ни носи покой.

йерей Иван Илчев

Стандартен

Зрак

Мисълта ми-блясък във нощта е!
Словата ми-като сияние във мрака!
Как бих искал аз туй така да е,
но,уви,езикът ми е в лоното на зрака.

Но туй лоно не е,не е обикновено,
на логика желязна подвластно е то
и вади думи от място съкровено
и бързо превръща ги във творчество.

А иначе живеем във свят студен,враждебен
и на егоизма в нас подвластни сме много,
но дълбоко в гърди ни има кът вълшебен,
който себелюбието ни наказва строго.

И съвест се нарича този кът целебен,
него Бог последен вложил го във нас.
Полага той над всички плаща си вълшебен
и чуваме ний често неговия глас.

И той нашепва ни:“Чело на века сте!“
и като такива бъдете съвършени!

йерей Иван Илчев

Стандартен

Поклонничество

В часовете тихи на моите къси нощи
ненадейно поклонническа мисъл ме огря.
Да,да поклоня се аз пред нечии святи мощи
там далече,нейде в Атонската Земя.

Като мина месец,два,може би и три
към земята елинска с колите полетяхме.
В Солун погледът ни жаден корабче откри
и след като качихме се от радост засияхме.

Корабчето бързо запори водите средиземноморски,
гласове на чайки се носеха навред
и смесваха се те с различни думи хорски
в един неземен,в един неразбираем словоред.

След часове на люшкане по беломорските вълни
корабчето към уютен пристан се насочи,
а очите наши  бяха те със сълзи пълни,
когато един от нас островът Атонски ни посочи.

Ний слязохме и стъпихме на Святата Земя,
там,где стъпвали са нозете Богородични,
а погледът ни от гледки чудни онемя
на красоти Атонски от векове пословични.

И малко по малко без ничия помощ разбирахме
защо някога светите отци тази земя са избрали,
вечер след вечер в пореден манастир,кога се прибирахме
отново го ние разбирахме без сили в краката остали.

И най-после пред нас,пред очи ни застана
силуетът величествен на манастира Зограф,
там,където родът български отново народ стана
по словото на Паисия и неговия историограф.

Атон,Атон,Земя ти чудна,свята,
на православието-стожер здрав,
тук срещат се във тебе толкова различни свята
и всеки един от тях-ортодоксално прав.

Навред по манастирските тесни пътеки,
поклонници крачат тихо,безшумно почти.
Твоят дух,Атон,е,който запленява всеки
и който изпълнява многолетни  мечти.

Не ще забравя никога гледките тъй чудни
на манастири,строени със вяра и със хъс
и пътеки тесни с преходи опасни,трудни,
започващи и свършващи със Святия ни Кръст!

йерей Иван Илчев

Стандартен