Жерави

Ти виждал ли си ято жерави
в полет,устремен към юг-
телата морни,но крилете жилави,
с вратове,протегнати-един до друг.

На тях компас не им е нужен-
сърцето им е точен навигатор.
То е,което прави полета им дружен,
насочван сякаш от майстор-авиатор.

Тоз полет дълъг,уморителен и труден
неведнъж в живота летяли са го  те
и всеки жерав лети във строя буден,
тъй както будни са и всичките стоте.

Те носят будни своето послание-
послание за мир по земното кълбо.
За тях това е тяхното призвание
на мира да крепят  крехкото стъбло.

йерей Иван Илчев

Стандартен

NB!!!

„Нещастието казват е фатално!Но
само,ако за него ти не си готов!
То идва във живота ни реално
като чувство на откликнал зов.

Но любовта е личното ни чудо,
зареяно във космоса безкрай
като сърце,забило мощно,лудо,
като птица,долетяла от неземен рай.“

Протегни ръка и докосни го нежно,
за тебе то е с неземна красота
туй чувство ново,чувство неизбежно,
зарейващо те в пределите на нова висота.

Висота,от която вече ясно виждаш
коридорите на лабиринта с името живот,
а в сърцето си започваш да съзиждаш
Олтара Свят на Оня-Новия Кивот.

Кивотът,що носи името Иисус
и що запленил ни вече двайсет века
но често тресе ни с нравствений си трус
и прави съдбата ни незавидно лека!

йерей Иван Илчев

Стандартен

Бисерът

Христос положи основите на своята Църква.Три века тя води битки за своето утвърждаване.Епископите от това време,които са начело на своите пасоми са милеещи и мислещи за тях.Миланският едикт от 313 г. кореннно променя ситуацията в Църквата.Вече няма гонения,няма страх от смъртта и тогава първенствуващият епископ е оня висш сановник,който е с големи привилегии и голяма власт до края на живота си.Мисълта,че е несменяем прави епископа силен,дързък и амбициозен.От чистия,скромния и изпълнен с духовност образ на архипастиря вече няма и следа.Той получава външните качества и белези на служебния висок пост и ранг и чрез тях получава онази опияняваща го власт,с която налага на подчинените си своята воля.Епископът-баща,епископът-пастир,жертващ дори живота си за своето паство се заменя от владика,на гръцки деспотис,т.е. абсолютен господар(деспот).Онзи сияен образ от времето на светите апостоли,утвърден от първите времена на Църквата избледнява и се заменя от друг,коренно противоположен нему.Духовните водачи на клир и паство вече стават онези,за които с болка говори св.Григорий Богослов,получил от подобни деспоти множество духовни рани:“Днес владиците се състезават за свещените престоли с всякакви средства,въстават един срещу друг,мразят се и се поразяват с безчислени бедствия.Това са неукротими воевачи,които говорят пред хората за благост и мир,а всъщност проливат помежду си кръв и то не само духовна.Помрачили са очите си от амбиции и злорадна дързост.“Ето,такъв един деспот може да промени до неузнаваемост живота на своите подчинени и когато това се случи питате ли се какво преживяват те,тези подчинени?Да,изпитанията им могат да бъдат продължителни,но могат да бъдат и един само миг,но след него,след този миг човек не може да остане вече същия,защото с него се извършва някаква необяснима трансформация и той става една съвсем друга личност-личност,пронизана от болка,личност,отделяща се от света,получавайки белега на самотата.
Защо ли се сещам за Йов?За онзи момент,когато все по-отдалече и по-глухо достигат до него думите на неговите „приятели“,онези „приятели“,които все още живеят в нормите на стереотипите,онези,над които Бог все още не е стоварил десницата Си,за да разклати из дъно и техните устои.Да,спомнете си Йов как става той все по-самотен в своите вопли,но тези вопли не са насочени към никой друг,освен към Бог,защото те са стенания,въпиющи за отговор,осмислящ страданията му;стенания,въпиющи за отговор на целия рухнал негов живот.В миговете,в часовете,в дните на самотата си той търси този отговор:Защо Бог отне синовете и дъщерите му?Защо Бог отне стадата и слугите му?И единствените думи,с които се утешава са:“Бог даде,Бог взе“,но те не са достатъчни да притъпят острата,раздираща сърцето му болка.И със своите все по-отслабващи сили,може би с последните от тях той,като че ли иска да ни нашепне „Ей,хора!В живота на всеки от вас може да дойде такъв,сриващ битието му час,когато всеки ще се изправи срещу сянката на своята съдба“.И оттам,откъдето ще започне на всеки мъката му,там ще свърши за него всичко рационално,защото точно там се преодолява триизмерното пространство на разума,навлизайки в сферата на ирационалното и парадоксалното.Не знам защо се сещам и за Авраам и Исаак.Може би,защото те са примера,с който можем да си обясним пресечната точка на разума с проторазума.Можем ли да си представим какво е изпитвал Исаак,виждайки от една страна неописуемата мъка върху лицето на своя баща,пристъпяйки към изпълнение на Божията воля и в същото време пак онази решителност върху същото това лице,с която той проверява остротата на огромния си нож,току до лицето на любимия си син.Кой от вас може да се постави на мястото на Исаак и да не потрепери?Кой от вас може да види проблясващия в ръцете на неговия баща остър нож,насочен към гърлото му и да остане спокоен пред лицето на жестокостта на изпитанието?Може би точно в такива мигове се ражда мисълта за Богоотдалеченост,мисълта за забравеност от Бога?Може би точно в такива мигове се ражда онзи химн на човешкия живот,който разбулва законната и истинна същност на човешкото битие,върху което грехопадението е сложило своя дамгосан печат,печатът,променил завинаги това битие и Аз-а на носителите му.

Но по какво може да познаем този Аз и притежателите му?Ние-по нищо,защото не сме сърцеведци,но Бог Е и в деня,когато се изправим срещу Него,Той ще ни отдели,както пастир отделя овци от кози.Как Го прави не знам?Но предполагам,че със Своя духовен взор Той вече Е видял сърцето ни и прозрял душата ни и в която открие онзи голям скъпоценен бисер,той ще е от избраните.
Но за какъв бисер става дума?Чували сте и знаете за бисерните миди!Знаете също как се оформя бисерът в тях!Знаете как,когато песъчинка попадне в меката мидена вътрешност за мидата започва време на болка,защото песъчинката с острите си краища прорязва сърцевината й.И тогава мидата започва да „рони сълзи“,т.е. да отделя секрет,подобен на сълзи и да обвива песъчинката.И тъй ден след ден,месец след месец,година след година тя облива песъчинката със сълзи,които я превръщат в прекрасен гладък бисер.И колкото по-голям е бисерът,толкова повече са били сълзите на мидата.Толкова по-голяма е била нейната болка.А с това Бог е наясно и по бисера,що Той ще намери в душите ни ще Съди за дните ни!

йерей Иван Илчев

Стандартен

Ex cathedra

Аз помня деня на нашата първа среща,
кога погледите ни срещнаха се в миг.
Разбрах тогаз съдбата си злочеста
и в гърди си едва сподавих вик.

Господи,защо Ти в живота срещаш
личности с характери тъй противоположни?
Може би Го правиш,за да ни подсещаш,
че Промислите Твои са основоположни.

Единият е оня,който е със пълна власт,
що дал Си я до края на земните му дни
и с нея ще налага той воля си над нас
и ще забравим ние,че сме личности свободни.

Някога назад,назад във вековете
себелюбие обзело светите ни отци
и така замъглило им во веки умовете,
че и до днес негови са те заложници.

Заложници на мисъл дръзка,че са Божии наместници
тук в пределите на греховната наша земя,
а те като всички до мозъка на костите са грешници
и туй го отдавна  всеки от нас проумя.

йерей Иван Илчев

Стандартен

Цвят на лотос

Над четвърт век години вече в мен кипяха,
кога трепетът към Тебе пребори моето сърце-
радост,благост и вълнение ведно се сляха,
кога към Теб протегнах аз моите ръце.

Във него,времето трудно на дните ми млади
Ти единствен опора твърда беше за мен,
вкусът на бадеми горчиви потъваше в Твойте наслади
и погледът мой към Теб бе той устремен.

Тъй се нижеха дните на Теб посветени,
като цвят на лотос разведряха мойто лице,
часовете ми всички бяха благословени,
щото плод бяха на пълно със Любов сърце.

Пулсираше то с ритъма благ на Вярата свята,
Вярата,що ломеше съмненията на моите дни
и един срещу друг изправяше два различни свята-
светът на неверието и на вярата във бъднини.

йерей Иван Илчев

Стандартен

Пътят

Някога далеч във времето назад
живях с мисълта за Истината свята
и за нея любов слънчева събрах,
защото мислех,че  я има по земята.

Трябваше да минат толкова лета
и очите мои реалността да видят.
Реалността за нея аз да разплета,
що пророците  успяха да провидят.

„Аз Съм Пътят и Истината,и Животът!“
Тез думи прозвучаха преди двайсет века
и във тях е скрита същината на въпросът,
що оттогава терзае душата на човека.

И познахме я донейде ,но не и свободата,
защото трънлива е тя във чистия си вид,
с лице сурово,което лице е на борбата,
що изпълва дните на християнския ни бит.

Кога във истина покажеш черното на дните
и всичко сиво,що случва се във тях,
ще видиш как ще  променят ти съдбините
и после сломено ще  кажеш:“Наивник бях!“

Истината!Колко многолика тя е
и съдби,съдби как променя в миг!
Може ли някой лице й да извае
обобщено-в един-единствен лик?

йерей Иван Илчев

Стандартен

Dum spiro,spero

В живота на всеки понякога настъпва час,
когато рухват планове,въжделения,мечти,
когато над него друг наложи свойта власт
и с нея той животът му цели да промени.

Ако си ти,сети се що някога от древните бе казано:
когато в някой час за теб затварят се врати,
знай,в живота туй е много пъти то доказано,
че Бог за тебе посока нова ще посочи ти.

Взри се в нея и с вяра си кажи:“Докато дишам,надявам се!“
После твърдо,твърдо юздите на живота си хвани
и завинаги избави се от думи като „Съмнявам се!“
и ще видиш,ще видиш как животът твой ще се промени.

Щом Бог съзре несъкрушима вяра в твоето сърце,
щом съзре и елея благ на твоята душа,
ще протегне към тебе тогава Своите ръце
и в молитвите твои Той ще се  вслуша.

И нови дни на радост ще почнат да прииждат,
благоденствие отново ще пристъпи къщния ти праг,
очите твои ценности други ще започнат да виждат,
а смут ще обвземе недоброжелателя ти „драг“.

йерей Иван Илчев

Стандартен

Болката…

Някъде бях чел:“Само болката води към истината!“Тогава не се замислих дълбоко над тези думи,но от 15.01.2015г. те като рефрен звучат в главата ми и след тях се нижат въпроси,които искат своя отговор:Може ли болката да има смисъл?Възможно ли е страданието да ни дава най-правилния отговор за смисъла на човешкия живот?Защо в този живот много повече праведници страдат,отколкото грешници?Защо тези,които са най-достойни за Божията милваща десница най-често биват хвърляни в Геената огнена на страданието и болката?
В тишината на нощта,в дебрите на моето съзнание се надигнаха думи като вълни към бряг.Страданието не се дава на онези,които не могат да осмислят болката на дните си,а се дава на тези,които са докоснали до калта на живота,но и които могат да се зареят в слънчевите селения на Висша духовност и да черпят от там сили,за да могат да понесат смазващата тежест на незаслуженото страдание на своите дни.Да ,това са те,оклеветените!Но…Това страдание,колкото и несправедливо да е за тях,не е проклятие,а белег,маркер,знак за тяхната избраност да поведат останалите към обетованата земя на истината,да вдигнат на гърба си осакатения духовно и морално свят и да го понесат по своя път-пътят на своята Голгота,където тленното няма власт и дори смъртта отстъпва безсилна пред лицето на Доброто и неговата Светлина.Защото те са чеда на един друг,по-красив свят-света на Духовното,където властва несъкрушимия човешки дух.Защото те най-добре знаят формулата на живота:Черното и Бялото!Любовта и Омразата!Доброто и Злото!А това е формулата на хилядите противоречия,оня безкраен лабиринт с неговите препятствия и трудности,които всеки един от нас трябва да преодолее,за да достигне до същността на своето собствено Аз и неговата значимост сред Аз-овете на другите.И едва тогава да може да повярва в истинността на духовните си ценности и вече с тях да почне да търси смисъла на живота си.
Да,в неспирния бяг на времето човек се стреми да опознае света около себе си,но това прави,като изследва първо вътрешната хармония на своето Аз,стремлението му към оня душевен мир,който ще му донесе разбирателството със себе си и с другите около себе си.
Колко прав е Радичков,като казва:“Човекът ли?!О,той е едно изречение,написано с много вдъхновение и желание,но с много правописни грешки!“И цял живот всеки с делата си се стреми да поправи тези грешки.Не всички успяват.Но точно това е интересното на живота.Достатъчно е в стремлението да поправим грешките на битието си,никога да не забравяме,че сме Божии!Нищо,че сме вкопани в земната си участ,но затова пък сме надарени с Небесна благодат и от нея знаем,че:Животът е толкова човечен,колкото му разрешим да бъде!

йерей Иван Илчев

Стандартен

Словото…

„Книгата на книгите“-от нея водят началото си духовните пътища в най-новата културна история на човечеството след Античността.Всичко постигнато от древния езически свят,в Библията намира своето продължение,но вече в един по-нов подход,подхода на философския контекст на монотеизма в лицето на юдаизма и християнството.Хармоничният идеал на древните за красиво съответствие между дух и материя се предава в редовете на Библията по един разбираем за обикновените маси начин чрез разграничаване на духовно-божественото и земно-материалното.Съвършен е светът на Бога и Неговите духовни селения,а човекът като част от земния материален свят е само негово подобие.Най-възвишеното в Новия завет е пълното равенство между човешките същества:няма мъжки пол или женски;няма деца или възрастни-всички пред Бога са едно.Да,всички са равни и единствено делата им ги разграничават.Доброто и злото у всеки един от нас е всъщност неговата пътека,пътеката на живота му,която води или към Светлината,или към Мрака и точно тук е,тук е нравственото извисяване на човешката душа или…нейното падение и възмездие.Човек е творение Божие и като такъв се стреми към Него,но по пътя към Бога той може да се подхлъзне и падне в някоя духовна бездна.Да,твърде висока е нравствената и хуманна същност на християнството.Той,Христос е строго последователен в Своето човеколюбие.Неговият подход е единствено Тя-Любовта.С нея Той подхожда към всички било грешници или по-малко такива.Но Той,Христос знае-Любовта е най-съвършения духовен дар за човека,най-светлата нравствена извисеност за него.Именно с това Свое мислене Христос повдигна летвата на Своето учение високо,много високо.Защото да обичаш врага си,който не разбира голямата твоя щедрост,с която даряваш пленената му от мрака душа,ето това е извисяването Христово,ето това е безграничната Му Мъдрост,която прелива в една дълбоко изстрадана хуманност.Дори Злото,дори Злото пред тази изстрадана хуманност отстъпва,победено от духовната сила на Любовта,която отваря пътя към падналата,към съгрешилата човешка душа,която е в безизходица и има нужда от спасение.А то,спасението е само в Любовта.Любовта,която е онази опрощаваща духовна сила на човеколюбието в нас.Да,Мракът и Светлината са у нас и те съжителстват в човешкото съзнание.Необходимостта от хармония в трудния път на нравствено отстояване на личностни позиции изисква голяма,голяма духовна сила.Именно нея човекът получава от универсалната етика на Христовото учение.Помислете само:омразата се превръща в Любов!Но това е труден,много,много труден процес и не е за всеки!Труден е за тези,които не могат да надскочат своето его,но когато до такива достигне логосната част на Бога,т.е.Словото Иисусово,Което със Своята Светлина разпръсква мрака в човешката душа и повежда сърцето му към слънчевите селения на Любовта,нещата се променят.Именно това е имал предвид евангелист Йоан,казвайки:“В началото беше Словото и Словото беше у Бога,и Бог беше Словото,и всичко чрез Него стана.“
Да,изричайки истината за Бога чрез Словото,човекът изрича всъщност истината за самия себе си.Той вече е познал Светлината на Божествената Вяра,защото Тя има битие,духовно битие единствено в съзнанието и мисълта на човека.Неслучайно Бог за телесните ни очи е невидим,но Той е видим за духовните ни очи,защото е Духовна Светлина,“Която в мрака свети и Мракът я не обвзе.“Чрез тази Светлина човекът сам разчита серпентините на битието си,меандрите на дните си,разпознава грешките си,но и успехите и радостите си в дългия,криволичещ път на житейските си изпитания и тогава,тогава прекрасно разбира:Милосърдието не е,не е поза,а човешко приемане на чуждата болка като своя,може би предстояща.Универсалните формули за страданието,изкуплението и възмездието са в основата на двете контрастни човешки чувства-любовта и омразата:да,любовта и омразата,защото те са,които движат човешкия живот.Те са,които градят неговото пълнокръвие,но и създават условия за падение или величие на нея,човешката природа.Кризисният,колизионен момент на избор между отмъщението и опрощението определят хуманната мяра за човека и неговите нравствени стойности.

йерей Иван Илчев

Стандартен

Горещи сърца

Годината беше деветдесета!
Година на нов духовен подем!
Студентите със стачка поредна,десета
с ентусиазъм изпълваха поредния ден.

„Градът на честта“ те в таз година създадоха,
опънаха палатки цветни безброй
и всичко от себе си в борбата отдадоха
срещу изгнилия и рухнал комунистически строй.

Месеци наред те съвестта на нацията бяха.
Сърца ни изпълваха с гордост и чест,
редиците техни навред морал сяха
и на демокрацията станаха първия тест.

В тез редици млади цареше пиетет
и сърца им горещи изригваха гейзери
и в тях давеше се „червената смет“,
губейки позиции и красни си мейкъри.

Но впоследствие,всъщност какво се оказа-
всичко туй хитър сценарий било.
Буржоазията червена на какво е способна показа-
как смъква Тато,как превзема демократично било.

И ето,четвърт век от туй време измина
и тъпчем ние на място едно.
Червена олигархическа нишка премина,
определяйки новото,поредно червено звено.
йерей Иван Илчев

Стандартен