Бисерът

Христос положи основите на своята Църква.Три века тя води битки за своето утвърждаване.Епископите от това време,които са начело на своите пасоми са милеещи и мислещи за тях.Миланският едикт от 313 г. кореннно променя ситуацията в Църквата.Вече няма гонения,няма страх от смъртта и тогава първенствуващият епископ е оня висш сановник,който е с големи привилегии и голяма власт до края на живота си.Мисълта,че е несменяем прави епископа силен,дързък и амбициозен.От чистия,скромния и изпълнен с духовност образ на архипастиря вече няма и следа.Той получава външните качества и белези на служебния висок пост и ранг и чрез тях получава онази опияняваща го власт,с която налага на подчинените си своята воля.Епископът-баща,епископът-пастир,жертващ дори живота си за своето паство се заменя от владика,на гръцки деспотис,т.е. абсолютен господар(деспот).Онзи сияен образ от времето на светите апостоли,утвърден от първите времена на Църквата избледнява и се заменя от друг,коренно противоположен нему.Духовните водачи на клир и паство вече стават онези,за които с болка говори св.Григорий Богослов,получил от подобни деспоти множество духовни рани:“Днес владиците се състезават за свещените престоли с всякакви средства,въстават един срещу друг,мразят се и се поразяват с безчислени бедствия.Това са неукротими воевачи,които говорят пред хората за благост и мир,а всъщност проливат помежду си кръв и то не само духовна.Помрачили са очите си от амбиции и злорадна дързост.“Ето,такъв един деспот може да промени до неузнаваемост живота на своите подчинени и когато това се случи питате ли се какво преживяват те,тези подчинени?Да,изпитанията им могат да бъдат продължителни,но могат да бъдат и един само миг,но след него,след този миг човек не може да остане вече същия,защото с него се извършва някаква необяснима трансформация и той става една съвсем друга личност-личност,пронизана от болка,личност,отделяща се от света,получавайки белега на самотата.
Защо ли се сещам за Йов?За онзи момент,когато все по-отдалече и по-глухо достигат до него думите на неговите „приятели“,онези „приятели“,които все още живеят в нормите на стереотипите,онези,над които Бог все още не е стоварил десницата Си,за да разклати из дъно и техните устои.Да,спомнете си Йов как става той все по-самотен в своите вопли,но тези вопли не са насочени към никой друг,освен към Бог,защото те са стенания,въпиющи за отговор,осмислящ страданията му;стенания,въпиющи за отговор на целия рухнал негов живот.В миговете,в часовете,в дните на самотата си той търси този отговор:Защо Бог отне синовете и дъщерите му?Защо Бог отне стадата и слугите му?И единствените думи,с които се утешава са:“Бог даде,Бог взе“,но те не са достатъчни да притъпят острата,раздираща сърцето му болка.И със своите все по-отслабващи сили,може би с последните от тях той,като че ли иска да ни нашепне „Ей,хора!В живота на всеки от вас може да дойде такъв,сриващ битието му час,когато всеки ще се изправи срещу сянката на своята съдба“.И оттам,откъдето ще започне на всеки мъката му,там ще свърши за него всичко рационално,защото точно там се преодолява триизмерното пространство на разума,навлизайки в сферата на ирационалното и парадоксалното.Не знам защо се сещам и за Авраам и Исаак.Може би,защото те са примера,с който можем да си обясним пресечната точка на разума с проторазума.Можем ли да си представим какво е изпитвал Исаак,виждайки от една страна неописуемата мъка върху лицето на своя баща,пристъпяйки към изпълнение на Божията воля и в същото време пак онази решителност върху същото това лице,с която той проверява остротата на огромния си нож,току до лицето на любимия си син.Кой от вас може да се постави на мястото на Исаак и да не потрепери?Кой от вас може да види проблясващия в ръцете на неговия баща остър нож,насочен към гърлото му и да остане спокоен пред лицето на жестокостта на изпитанието?Може би точно в такива мигове се ражда мисълта за Богоотдалеченост,мисълта за забравеност от Бога?Може би точно в такива мигове се ражда онзи химн на човешкия живот,който разбулва законната и истинна същност на човешкото битие,върху което грехопадението е сложило своя дамгосан печат,печатът,променил завинаги това битие и Аз-а на носителите му.

Но по какво може да познаем този Аз и притежателите му?Ние-по нищо,защото не сме сърцеведци,но Бог Е и в деня,когато се изправим срещу Него,Той ще ни отдели,както пастир отделя овци от кози.Как Го прави не знам?Но предполагам,че със Своя духовен взор Той вече Е видял сърцето ни и прозрял душата ни и в която открие онзи голям скъпоценен бисер,той ще е от избраните.
Но за какъв бисер става дума?Чували сте и знаете за бисерните миди!Знаете също как се оформя бисерът в тях!Знаете как,когато песъчинка попадне в меката мидена вътрешност за мидата започва време на болка,защото песъчинката с острите си краища прорязва сърцевината й.И тогава мидата започва да „рони сълзи“,т.е. да отделя секрет,подобен на сълзи и да обвива песъчинката.И тъй ден след ден,месец след месец,година след година тя облива песъчинката със сълзи,които я превръщат в прекрасен гладък бисер.И колкото по-голям е бисерът,толкова повече са били сълзите на мидата.Толкова по-голяма е била нейната болка.А с това Бог е наясно и по бисера,що Той ще намери в душите ни ще Съди за дните ни!

йерей Иван Илчев

Реклами
Стандарт

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s