Quo vadis?

Гледах клипове,където джихадисти избиват триста кюрдски бойци!Накъде отиваме,Господи?Защо толкова озверяваме помежду си?
За по-малко от час бяха разбити главите на триста човека с автоматични откоси.Ами демонстративните обезглавявания?
Откъде толкова много злоба в човешкото сърце?Нали уж човекът е венеца на Твоето творение?!Дали карикатурите на религиозна основа запалиха огъня на мъстта?Но членовете на „Ислямска държава“ еднакво безмилостно избиват и своите по вяра,и чуждите!Коя е причината за тази жестока омраза?Откъде иде това желание у някои джихадисти пред очите на целия свят да режат глави и да проливат кръв?Дали вече не навлизаме в онези смутни времена,за които Ти,Иисусе,Говориш,че „иде време да се изправи народ срещу народ“,че иде време на жестокости,които да проправят пътя на Антихриста?
Това,Господи,са все въпроси,които смущават покоя на дните и нощите ми.
Ами събитията в Украйна!Два близки народа свирепо се гледат в очи и издевателстват един спрямо друг.Нали,Господи,разрушихме Стената на Студената война там,в пределите на Берлин?!Но Студената война там,в сърцата ни не сме!Даже още и още бодлива тел прорязва тази стена и я опасва от всички страни.Да,тази стена на Студената война,която е още в сърцата ни!Битки на икономическа основа се разпалват,които не вещаят нищо добро!Корави и неотстъпчиви са сърцата на световните лидери!Бавно стъпка по стъпка светът върви към разрастване на различията между народите и изправянето им един срещу друг!Кой,Господи,разпалва ненавистта между тях?Нали уж хората прековаха мечовете си на орала?А в днешните дни виждаме как прековават оралата си на мечове!И демонстративно пред погледа на цял свят се режат глави и трупове се свличат в кървища!
Господи,ще Позволиш ли омразата да превземе умовете и сърцата ни?Стани,Господи!Изправи Се между нас!Твоят мир като вода от Небесните висини да се излее,та да угаси злобата в сърцата ни и охлади разума ни,та да се усетим хора и спрем безумията,що са ни обладали!

йерей Иван Илчев

Advertisements
Стандартен

Пиетет

„Да устоиш във времето,това е важното.И то докрай и с чест да устоиш.
Като дървото сред полето,брулено от дъждовете,ветровете,бурите;
Подобно покривите,стихнали над хората
и пътищата земни,носещи в краката ни умората;
Водата в каната,поставена на масата за жадния устата да накваси;
Като парчето хляб,увито с почит в кърпата,за да засити гладният глада си;
Да устоиш във времето-без отчаяние;
И сили да намираш винаги за пиетет и отстояние!“

йерей Иван Илчев

Стандартен

Ретроспекция

 

 

Някога далеч в годините назад
в родния ми град надигна се брожение.
Гражданите му искаха духовна благодат,
искаха достойнство,щяха уважение.

Кога България честваше години хиляда и триста
в хиляда деветстотин осемдесет и първа,
хиляда и осемстотин честваше Силистра
и митрополия в проекция почна да прозърва.

Като чедо на този добруджански град
и аз живеех с тази мисъл.
Тогава бях аз много млад,
но в това намирах твърдо смисъл.

Доростол древен е земя на светци.
В календара ги има,но всички не са.
Това го признават и наш`те отци,
що на Българската църква лице са.

С един познат от Семинарията архимандрит
служба отслужихме и това обявихме-
Силистра митрополия става,а той-митрополит
и  гражданския вот ний с това потвърдихме.

Аз митрополия исках,но не на всяка цена.
Исках я утвърдена от единен Български синод,
а не от алтернативни старци обявена
и тук с Генадий започна наший антипод.

Кога служби започнаха от тях си странях,
не участвах в театъра алтернативен,
но затова,че със тях аз не бях
върху ми стовари се взор негативен.

Генадий подкупил тъмни персони
да ме „посъветват“,както те си умеят.
От служба в Силистра той ме отрони,
по селата прати ме ветрове да ме веят.

Но Бог не оставя Свойте чеда-
във Варна Той ме премести навреме,
в Катедралата оставих аз свойта следа-
шестнайсет години прослужено време.

Кога обединението най-после настъпи
Генадий прости се с митрополитския сан.
В манастира Троянски без воля постъпи
и забрави той за Чекотинския хан.

Не след дълго пред Бога той се представи,
поради лоша обмяна на веществата
и остави след себе си различни представи
за Чекотин,за Доростол,за тържествата.

Нямам представа и нищо в пълнота не знам
с какво той някого е толкова ядосал
и този някой гроба разкопал му е без срам
и костите му потрошил и пръждосал.

Всичко туй,що случи се някога отдавна
прилича много на днешния ми хал.
Историята и преди,и днес си е забавна
и тя ще очисти ме от напръсканата кал.

Калта,че някога бил съм аз разколник,
кога митрополия в Силистра обявих.
На единна Църква и тогава бях поборник
и това го пределно ясно заявих.

Както и днес това заявявам гръмовно:
Един Народ,Една Църква,Една Воля!
В делата църковни да няма нищо срамовно
и чедата нейни да не изпадат в неволя!!!

йерей Иван Илчев

Стандартен

Пътят към Вярата

Този път задължително минава през съмнението,защото именно то е онази съпротива на разумната истина пред парадокса на Вярата.Често пъти,за да се постигне вярата трябва да се разруши онова разумно съзнание и да се отрекат неговите истини.Именно,когато се премине границата на всичко разумно,тогава се навлиза в пределите на ирационалното и едва тогава се разбира Онзи,“Който няма къде глава да подслони“ и Неговата покана към „всички отрудени и обременени“,и Неговото обещание за Неговия покой.Но пътят към този покой често минава през онова кръстовище,където те причаква рискът да не бъдеш разбран от обществото,да бъдеш низвергнат от него,заради Този,към Когото си се обърнал.Тъжна истина е,че често вместо помощ от Христос,тръгналият след Него се обрича на самота,загърбен от обществото.Защо това е така?
Защото крачката към Него е крачка отвъд мислимото,отвъд рационалното.И често човек,който искрено Го е приел в сърцето си се излага на риска да бъде изолиран от общото,от установеността.А да загубиш твърдите устои на общовалидните истини,които ти създават чувството на сигурност и да останеш сам,отхвърлен от всички това е сурово,много сурово изпитание.Но такава е Божествената същност на ирационалното съзнание,защото то,обикновеното,рационалното съзнание трябва да премине през болката на Разпятието.Точно това означават Христовите думи:“Който иска да върви след Мене,нека се отрече от себе си,нека вземе Кръста си и Ме последва.“Ето,затова Вярата е парадокс.Ето,затова тя е в противречие с разума.Ето,затова всеки,приел този парадокс в сърцето си е поставен в ситуацията на постоянното негово изпитание.Но точно това изпитание държи християнина винаги буден в изпълнение на едни други Христови слова:“Бъдете будни и се молете!“
Бог иска да бъде разпознат и приет,но не чрез разума,а чрез Вярата.Да,Бог иска да отърси човек от шлаките на тривиалното разумие и когато човек наистина го стори,Бог се радва на факта,че той,човекът абсолютно свободно,чрез сърцето си открива пътя към Него.Откривайки този път човекът уверено закрачва по него.Но този път минава покрай Кръста.Виждайки го човек не бива да се плаши от жестокостта на този Кръст,а да го приеме като мястото,където рационалното пресича ирационалното,където злото пресича доброто,светлината-мрака.Защото Кръстът е мястото,където е заключена тайната на човека.Онази тайна,която разкрива,че човешкото сърце е арената,в която се води битката между дявола и Бога.
Но това сърце е едно ново кръстовище и тук на това кръстовище чака една идея,идеята за възстановяване на разкъсаните връзки между Бога и човека чрез посредничеството на Неговия Син.Неслучайно Христос изрича думите:“Аз и Отец-едно сме!“
Човекът е склонен да се обърне към Христос и да се уповава на Него,но иска за това покровителството Му,а Христос не обещава никаква земна награда.В такива мигове човек проумява своето его,че търси Бога заради покровителството Му,а не заради Него Самия.В своите записки Достоевски пише:“Най-великото приложение,което човек може да намери на своята личност,на пълното развите на своето Аз-то е да унищожи това свое Аз,да го отдаде цялото на всички и на всеки беззаветно.И в това е най-великото щастие.По този начин законът на Аз-а се слива със закона на човечността,а точно това е той-раят Христов.“
Да,диалектиката между „Осанна!“ и „Разпни го!“ се осъществява във всяко човешко сърце и никога няма да секне.Тя,разумната идея и Божията Истина са в нескончаем диалог във всеки поотделно и във всички общо.И тези диалози са именно онези,открояващи се мигове,мигове на среща на временното и Вечното,мигове,в които се фокусират отблясъци на минало,настояще и бъдеще като един вид пробиви на Вечността във времето и тогава се осъществява онова докосване на съзнанието до мига на временното,което веднага потъва в безкрая на Вечното,както кога искри за миг пробляснат и отново се върнат в огъня.
Всички тези символи се обединяват в един универсален модус на съзнанието на Вярата и зад него всеки човек се явява със своя индивидуален път-пътят,тръгващ от оня връх с приготвения за жертва Исаак през бунището,където е изхвърлен Йов,та до Голготата на Божия Син,където всеки сам изминава пътя на вътрешната си бездна и стъпалата на своята лествица.

йерей Иван Илчев

Стандартен