Кълновете

Как мъдро Бог е устроил сезоните:зима,след нея пролетта,после лятото,неусетно навлизаме в есента и после отново студена зима.А през нея посетите в земята кълнове не покълват,свити от студа на зимата.Те чакат.Чакат да усетят слънцето.Да усетят неговата светлина,да усетят неговата топлина.Идва пролетта и това се случва.Още снеговете,неприбрали своето покривало и изпод него надничат първите кълнове.
Така е и с нас,хората.Всеки от нас е една почва,една частица земя,в която Бог е вложил кълновете на толкова качества,добродетели и дарби и ако те не се проявяват в някого,то е,защото той не ги е изложил на слънце.Тъй,че идете при Слънцето.То ще ви изпълни със Светлина и Топлина и един ден те,вашите кълнове ще покълнат.
Вярвам,разбирате,че когато говоря за Слънцето имам предвид Духовното Слънце-Иисус.Тук слънцето от физическия свят е само онази прекрасна аналогия,с която възможно най-леко и най-лесно се обяснява Духовността.Колцина са обаче онези,които допускат тази аналогия до ума и сърцето си и естествено съвсем разбираемо е защо кълновете в тях не покълват,защо семената в земята им изгниват в мрака и студа,зъзнещи и нещастни.А ония,които търсят Слънцето се обрадват,когато виждат как покълват и израстват всички ония кълнове в градината на тяхната душа.
Християнската религия представя една мистерия:един Бог в три проявления-Отец,Син и Дух Светий!Каква по-красноречива аналогия от аналогията със Слънцето!От неговите лъчи се лее топлина,светлина и естествено-живот!С нашия ум,с нашето сърце и с нашата душа,ние също сме една малка Света Троица и когато търсим Слънцето(т.е.Иисус) ние се доближаваме малко по малко до Великата Троица-Бог Отец,Бог Син и Бог Дух Светий!Чували сте как казват за някого:“Той е слънчев човек.“ или:“То е слънчево дете.“За кого са тези думи?За човек,пропит с добрина,а винаги това пропиване започва още от детството,защото по един напълно ясен начин някои от своето детство,та до своята старост търсят Слънцето и другите забелязват как у тях разцъфва човешката душа-онзи сбор на разум,обич,красота,благородство и сила.И точно такива малко по малко се доближават до съвършенството,защото приемайки Светлина един ден те ще започнат да я излъчват(питате ли се какви са тези светлинни ореоли около главите на светците-нимбовете?).Съвършеният човек,човекът-идеал,оня,който космическият разум,т.е.Бог е сътворил в Своите небесни ателиета,наистина съществува.Той е като еталон на мерна единица,който Бог влага във всеки от нас чрез онази малка частица,наречена съвест.
Както във физическия свят всеки се сравнява с еталона,така е и в духовния.Чрез съвестта ние се докосваме до идеала в себе си.Но това докосване става и по оня необичаен начин,наречен причастяване.Неслучайно Иисус на Тайната вечеря изрича сакралните слова за хляба-„Това е Моето тяло,което за вас се преломява за изчистване на грехове!“ и за виното-„Това е Моята кръв,която за вас се пролива за изчистване на грехове!“
Още от дълбока древност,от зората на човешкия род хлябът и виното представляват цяла наука на едно тайнство,на едно посвещение,на едно докосване до Божеството.Както житното зърно,от което е хляба,е попило от светлината на слънцето и както зърното на гроздето е попило от същата тази светлина,така и всеки един от нас,приемайки частица от Небесния хляб и частица от Небесното питие,т.е. кръвта Христова влиза в общение със Светлината и благодатта,която Тя дава.Както зърното на гроздето и житното зърно са приемали топлината и светлината на слънцето,така и всеки един от нас,който приема причастие приема топлината на Духовното Слънце,т.е.Иисус,приема Любовта,защото Топлината-това е Любовта(неслучайно за обичащите хора казват,че са с горещи сърца),но приема и Светлината,т.е.познанието,учението Христово,мъдростта за един уравновесен,смислен и хуманен живот.Само,вървейки по този път,т.е.докосвайки се чрез причастието до Иисус,всеки път ние получаваме една духовна имунизация срещу „бацилите“ и „заразите“ на греха.Така,както слънцето във физическия свят носи здраве и жизненост,така и в духовния смисъл-Духовното Слънце Иисус ни дарява с духовно здраве,а „Здрав дух в здраво тяло.“ са казали древните.И обратното.Какво по-прекрасно от това!!!

йерей Иван Илчев

Advertisements
Стандартен

Вярната Джина

Когато в Аксаково започнах да служа
често минавах покрай нея май.
Исках,исках със нея да се сдружа,
но тя ме държеше настрани със своя лай.

Седмици и месеци минаваха наред,
тя ми харесваше и аз й досаждах.
С хляб и кренвирши,както му е ред,
хранех я и дните й подслаждах.

Искаше ми се неистово да я прегърна,
да заровя пръсти в космите й черни,
но доволен бях и когато можех да я зърна
и да я погледна в очите й верни.

Кога отец Росен да замине наближи
(тоз,що й беше истинския господар),
тайно се надявах тя с мен да се сближи,
очаквах туй като невероятен дар.

Но в очите й вече само сълзи съзирах,
тя спря да яде,спря и да лай,
гледаше тъжно,но не подозирах,
че тя ще има такъв тъжен край.

Тя била предадена на чужди стопани.
Те с любов я посрещнали ведро,
но чужда останала на техните покани
и на гощавките,които й давали щедро.

Тя в игра никога вече се не впуснала,
само протяжно надавала вой,
на десетия ден тяло отпуснала
и простила се със живота си свой.

Ех,Джина,Джина,красавице чудна!
Безкрайно вярна,вярна докрай!
По тебе сърце ми потрепна и  лудна,
колко много ми липсва сега твоят лай!

йерей Иван Илчев

Стандартен

Носталгия


Приел възраждащата сила на Христовата Вяра,
народът български в просветата навлезе,
с вразите свои воюваше мяра според мяра
и в краката им вече не искаше да слезе.

Тъй тури се начало на буен разцвет.
България духовно и културно израстна,
Седмочислениците свети учиха навред,
а Борис вяра и култура в едно срастна.

България простря се на морета три,
познанието даваше й неизтощима мощ,
Симеон доволно своите ръце потри
в оная чудна босфорска,средиземноморска нощ,

когато дарове към стана му потекоха богати
и византийци кланяха му се без глас,
когато в разкошните му царствени палати
те влизаха на пръсти и в захлас.

Ех,минало незабравимо и тъй величаво,
кога до тебе ще се докоснем пак?
И ти,заглъхнала българска славо,
кога по земите европейски ще протриеш крак?

йерей Иван Илчев

художник Васил Горанов

Стандартен

Смирение

Бъди смирен във дните си разумно,
но не бъди подобно ти на скот.
За себе си нищо не разгласяй шумно,
за да получиш оня-Божествения плод.

Познаеш ли себе си и твоята немощ,
потънал във подвизи духовни безчет,
тогаз ще получиш Божествена помощ,
удостоен ще бъдеш и с Небесна чест.

Както ленът и конопът трябва да се стрият,
за да се извлече от тях нужния плат,
така сърца ни трябва в колапс да се свият,
та винаги да изпитват те духовен глад.

Оня колапс,що любовта  предизвиква
и прави от сърцето ни сърдечен палат;
оня колапс,що ангелите свиква
и те слизат  на невидим парад.

Както житното зърно,паднало в земята
пониква и дава десетократния си плод,
както омесено тесто в пещта се мята
и става хляб дъхав на нейния под,

тъй и душата наша със Божествения квас
ще бухне от прелестни дела,Небесни!
Обаче,за да чуем нейния омаен глас
трябва да се вслушаме в сърцатите й песни.

„Обичай Бога и ближния като себе си!“

йерей Иван Илчев

Стандартен

Ковачи на съдбата


След една напълно безуспешна вечер,премалели от многократно и напусто хвърляне на мрежите,Иисус посреща рибарите и им казва къде и как да ги хвърлят.Какво му отговаря Симон?Че цяла вечер са се мъчили и че нищо не са уловили,но… „щом искаш отново ще ги хвърлим.“
Ако четем между редовете на Симоновите думи няма начин да не доловим скритата ирония в тях.На Симон на езика му е било да каже:“Учителю,ти знаеш да говориш и да учиш,но рибарството остави на нас.Ние,които от рождение сме в морето не уловихме нищо,че ти ли ще ни кажеш как да ловим риба!“
Но много скоро острата стрела на скритата ирония в него се забива в сърцето му,защото той,Симон все пак се съгласява за последно и заради Иисус да хвърлят мрежите.И тогава,когато той вижда как тези мрежи пращят от риба,тревога изпълва душата му.Не,никой не видя скритата ирония върху неговите устни,с която той,Симон посрещна Христовите слова къде и как да хвърлят мрежите,но сега тази ирония като тежък камък притисна сърцето му.
Какво стори Симон?Коленичи пред Иисуса и просълзен успя само да каже:“Иди си от мене,Господи,понеже аз съм грешен човек!“
Пълните мрежи изобличиха самоуверения Симон и в мига,когато той просълзен коленичи пред Иисуса беше разбрал едно:че съдбата на всеки от нас-от рибаря,та до царя е в ръцете на Бога и че там,гдето свършва синора на човешката сила,оттам започва простора на Божието всемогъщество.
Това,което се случи на Симона не ни ли се случва и на нас в живота?Миговете,в които се изправяме пред своето безсилие.Миговете,в които обаче заслепени от все още крепки физически сили изричаме понякога скверни слова:“И Господ да слезе от Небето не може да ни помогне!“
Наистина ние ковем съдбата си,но никога не бива да забравяме,че я ковем върху Божията наковалня и че Бог е този,който прави десницата ни уверено да държи чука.Да,Бог понякога ни изпраща изпитания,но чрез тях Той поддържа нашата форма(душевна и телесна) в прекрасна кондиция-ведра и бодра.Медицински е доказано,че тези хора,които в живота си са имали по-малко премеждия,т.е. изпитания притежават по-слаби сърца и имунна система,по-често се разболяват.
Сега разбирате ли Евангелските слова,които казват,че Бог изпраща изпитания на тези,които обича.Но точно чрез тези изпитания Той ни води към прозрение и духовен растеж.Затова в живота нека се вслушваме в тихия Божий глас,Който ни казва къде е мястото,където да хвърлим своята мрежа в морето на живота,т.е. своите сили,за да извлечем тази мрежа,пълна с блага,т.е. да увенчаем силите на положения от нас труд с венеца на нужните ни материални блага.Ония,които правят живота ни човешки и по евангелски осмислен!Амин!

йерей Иван Илчев

Стандартен

Учтивостта

Тя е първото впечатление,което добиваме от човек за нея.Сервантес казва:“Нищо не струва толкова евтино,а се цени толкова скъпо,колкото учтивостта.“
Понякога в нас нахлува един себичен въпрос:А трябва ли да сме учтиви с враговете си?Когато християнството ни напъва да обичаме враговете си,стоиците просто казват:Всеки човек заслужава уважение.Можеш да не обичаш някого,но твоята култура на поведение в обществото те задължава да уважаваш достойнството на всеки.
Някои пък отиват в друга крайност като смесват учтивостта с угодничеството.Но колкото и в един първи момент да си приличат,те дълбоко се различават.Не ти е нужно много време да различиш учтивия човек от угодника,от раболепника.Угодникът със своето поведение винаги иска да спечели някаква изгода,нечие благоразположение,докато учтивият не иска нищо.Но Бог го възнаграждава впоследствие.Наградата му идва като последица,не като цел,както при угодника.Защото учтивостта е добродетел и е белег на възпитание и култура,а не на раболепие.

йерей Иван Илчев

Стандартен

Другарство-приятелство

Никой не избира баща,майка,братя и сестри,но приятели избира и понякога въз основа на този избор могат да направят преценка за всеки.“Кажи ми кои са ти приятелите,за да ти кажа кой си.“-така звучи една народна мъдрост.
Другарството пък на пръв поглед изглежда близко като синоним на приятелството,но далеч не е така.
Обикновено наричаме другари онези,с които сме израсли,пътували някъде,работили заедно.Другарството лежи върху основата на избор,но не на личностна основа,а на цел(почиващо все пак на избора на еднаквата цел).Докато приятелството се основава на избор на личност,понеже в основата му лежи симпатията към някого.То дори се доближава твърде много до душевната любов.Затова има едно друго съждение:“Приятел в нужда се познава.“Оня,който откликне на твоята нужда,ето го твоят приятел.Всички други са просто…другари.

йерей Иван Илчев

Стандартен