Спомен по Достоевски

Разумът е безсилен да обясни нашето страдание.
Понякога той е кошмар за душата човешка.
Затуй говори и Библейското писание,
показвайки ни не една житейска грешка.

Карамазов вярва,че е намерил туй,що е търсил
и пред погледа на всички в локвата кална
главата си с пепел той е поръсил,
разтърсвайки до основи душата си страдална.

Моята „Осанна!-ни казва Достоевски
е преминала през горнилото на страданията,
видяла е мизерията и глада човешки,
къпала се е в сълзите на разкаянията!“

йерей Иван Илчев

Advertisements
Стандартен

Спомен по Хесе

Спомняте ли си „Игра на стъклени перли“,
която се превърна във финална симфония,
където Хесе в размисъл ни хвърли,
показвайки на хаоса смъртната агония.

Модусът на Вярата в екзистенциален план
срещу разрушителните тенденции в живота,
духовното единство и възторжен плам,
попаднали в прегръдката на Саваота.

Бог е и вътрешно постижима Реалност,
(защото Истината се живее,не се разсъждава),
що изхвърля из сърцата ни всяка невярност
и на подкорието ни силата утвърждава.

йерей Иван Илчев

Стандартен

Спомен по Екзюпери

Вечната мечта по загубеното детство
прави Малкия принц,вдъхващ ни утеха
на всеки,що спомня свойто пълнолетство
до оня миг,кога осемнайсетте го подеха.

Малкият принц е идеал на човечност
със неговия поглед нагоре към звездите.
Той се отправи към космическа далечност,
тръгвайки смело на невинността по следите.

Прозата на Екзюпери има своето величие
като онова,разстилащо се Божествено мълчание,
което носи в сърцата ни тайнствено триличие,
показвайки пред очите ни звездно величание.

йерей Иван Илчев

Стандартен

Заръка

Душевният мир е крайъгълен камък
на вътрешният наш живот
и поддържа  невидимия пламък
в сърцата ни от род във род.

Мирът и Радостта-тез Евангелски съкровища
побеждават в нас безпокойството и мъката,
изпълват ни с толкова неведоми неща,
които носят на Вечността заръката.

Да приемаме всеки идващ ден
като поредния Божествен дар,
вслушвайки се във извечния рефрен
на Небесния Абсолютен Господар.

И да помним:“широките и гладки“ пътища
често завършват със бездна,
а „трънливите и нанагорните“ изграждат поприща
и правят съдбата ни звездна.

йерей Иван Илчев

Стандартен

Въпрос

Питам се понякога:Защо ли пиша?!?
И какво вижда в словата ми човек?
Дали намира в тях той свойта ниша
и за душата си ранима своя лек?

Да,ние сме за Вечност сътворени,
нищо,че сме подвластни на плътта
и колко често от нея уморени,
потънали в порока на сластта!

В главата ми въпрос:Аз какво съм?
Поет ли съм?!?О,как пък не!!!
Макар че днес разминават се на косъм
поезия истинска със бръщолевене.

Нима е лесно да борави се със слово?!
Но когато в тебе обади се страстта
ти залавяш се отново  и  отново
да покажеш силата на словесността.

И никога не мислиш,че ще  изпуснеш
часът на пълната своя промяна
и ако Логосът в сърцето си допуснеш,
мир душевен ще получиш в замяна.

йерей Иван Илчев

Стандартен

Орисия

 

Как в дребнавост,суета и улисия
дните на живота ни минават
и не виждаме в свойта орисия,
че клюките ни толкоз занимават.

Кой,кога,къде,с кого някога е бил?
Какво е правил и що му е струвало това?
После,защо пък някой някого пребил,
заради дълг или криви някакви слова?

И често надвисват над нас мрачни небосклони,
светкавици проблясват,гръмотевици трещят,
в сърцата ни-стърнища,тръни вятърът гони,
а душите ни ранени от болка крещят.

Колко пъти недообмисляме житейските си цели
и вървим към тях със завързани очи
без да се запитаме какво сме дали и какво сме взели
и допускаме животът ни да загорчи.

А сцена е той и завесата му вече пада
и „актьорите“ на нея строяват се в шпалир
да получат своята заслужена „награда“
там,в оня безкраен Небесен всемир.

йерей Иван Илчев

Стандартен

„Звяр“

Резултат с изображение за снимки на язовец

Нощта с воал бавно ме обгръща,
пробужда в мене толкова неща,
далечен спомен в мен се връща,
да си го спомня-как само ща!

Беше то преди толкова години,
а сякаш случило се е сега-
там,в старите кайсиеви градини,
кога пързалях се в снега.

Пред мен видях някакво животно.
В първия миг какво е не разбрах,
почти безжизнено и смъртно
и аз го при себе си прибрах.

А то оказа се язовец ранен,
изнемощял почти до своя край.
Изчистих го от храста трънен
без той да усети и узнай.

После на шейната го качих,
бързо занесох го във къщи.
Там внимателно го аз свалих
и видях как майка ми се мръщи:

-Туй животно си е опасно много.
На главата си ще довлечеш беля!-
каза тя и погледна строго,
сякаш с ледена вода ме в миг поля.

Но аз на лекар се направих горд,
раната  му измих със риванол,
после напоих я добре със йод,
накрая намазах я и с ихтиол.

В топлата маза го сложих да си легне,
черга шарена домашна му постлах,
до него мляко,само да се протегне.
Кога денят отмина-не разбрах?!?

При него влязох на следващия ден.
Той всичкото мляко беше изпил,
но останал твърд на своя ген,
поглед свиреп бе в мене впил.

Тръпки полазиха ме по цялото тяло,
към вилата протегнах се във миг,
подготвих се аз напълно,изцяло,
готов бях да надам и боен вик.

Но язовецът при мене дойде,
обувките ми едва докосна с език,
после тихо,тихо си  пойде,
а аз туширах страхливия  си изблик.

Язовецът оздравя и изпълни се със сили,
щото храних го с кървавица и пръжки
и навеки остави ми спомени мили
как на звяра у него наложи задръжки.

А как се със мъка с него разделих,
дълго е,за да ви го разкажа,
накратко с вас аз туй споделих
на звяра добрината,за да покажа.

йерей Иван Илчев

Стандартен