Среднощен размисъл

На вечер една,в полунощ
замислих се отново над смъртта!
Виждайки нейната мощ
как сломява без жалост плътта.

Когато някой останал е без сили-
само някакви си кожа и кости,
(щото туморите  са го изцедили
и не дават му спокойни нощи),

но свещта на дните му гори,
от угасяне пази я Бог
и над клетките на ума му дори
Той бди с поглед най-строг.

А „животът   е години седемдесет
-казва Свещеното писание-
при по-голяма сила-осемдесет“
и носи ни своето послание.

Над нечии оскъдни мощи,
застанал в  натъжение
питам се:Още колко нощи
ще отидат в неведение?

Защо животът ни е скъп
и трудна раздялата с него?
Нима въпросът ми е тъп
и е чужд на мойто его?

Та кой би искал да умре
и завинаги да си отиде?
Без повеч` слънце да съзре
и нивга вече да не бъде!

Казах си:Като че ли аз!
Нима смъртта е страшна?!?
За миг ме облъхна мраз
от тази мисъл грешна.

После тихо въздух си поех,
гърди напълних си докрай,
да мисля трезво се заех
за измамния ни земен рай.

Не за живота ми е свидно,
а за личности във него,
(дори битието очевидно
аргумента ми не сне го),

че повече не ще ги зърна
и не ще да ги докосна!
Тази мисъл ме обърна
и от дъното отблъсна!

Да,животът наш е ценен дар!
Поднесъл ни е дни определени
да не гасим подкорния си фар,
за да  не живеем ги озлоблени!

йерей Иван Илчев

Реклами
Стандарт

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s