Българският език

Иван Вазов

Език свещен на моите деди
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не – за ядове отровни.

Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега
в мелодьята на твойте звуци сладки?

Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива –
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?

Не, ти падна под общия позор,
охулен, опетнен със думи кални:
и чуждите, и нашите, във хор,
отрекоха те, о, език страдални!

Не си можал да въплътиш във теб
създаньята на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп –
за груб брътвеж те само бил орисал!

Тъй слушам сè, откак съм на света!
Сè туй ругателство ужасно, модно,
сè тоя отзив, низка клевета,
що слетя всичко мило нам и родно.

Ох, аз ще взема черния ти срам
и той ще стане мойто вдъхновенье,
и в светли звукове ще те предам
на бъдещото бодро поколенье;

ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий бляск ще те покажа,
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.

Пловдив, 1883

 

 

Advertisements
Стандартен

Облагороден

Облечен във костюм лежерен,
за подвизи безброй роден
вървях и мислех се уверен,
правех нощите свой ден.

Тъй беше животът ми безплоден
и всеки ден всред шум и глъч,
а можеше да бъде благороден,
блестящ като слънчев лъч.

И ето,нов поглед на живота-
смислен,благ и без порок
предложи ми Оня от Голгота,
Който Е и Син на Бог.

Години вече тридесет и три
вървя по пътя нов,благословен,
който съмненията ми изтри
и направи ме човек облагороден.

Но днес съм  си нa нокти изправен,
измъчван силно от духовна жажда,
въздишам често със стон сподавен
и гневна мисъл в мен се ражда.

Тя връща ме  към греховете
и иска зъл човек да стана,
възпира в мене страховете
и човърка душевната ми рана.

Но аз не ще се колебая,
в сърце дори да съм ранен.
Избор същи ще направя,
защото съм…облагороден!

йерей Иван Илчев

Стандартен

Приспивно

Слънцето скри се и денят угасна
с отблясъци  над морски вълни,
лятната нощ-бавна и властна
към тъмата везни наклони.

Кротко разпускайки воалите свои
тъмнина чудна разстла пак нощта,
навлезе дълбоко във всички покои,
на деня угаси неусетно свещта.

Прелестно красиви воали от свила
положи над всички уморени очи
и със властнo нeoбяснима сила
с приспивна мелодия съня озвучи.

Сънено отпусна ръце изморени,
освободи ги от ежедневен товар,
умълча в миг омайни сирени,
дори сънен замига морския фар.

йерей Иван Илчев

Стандартен

Мажорно

Когато настъпят сетните ни дни
и проточат се във някаква верига,
а всред житейските ни развалини
изгасне поредната интрига,

ще разсеeм  духовната ни тъмнина,
като пробием здравите й брони,
ще погледнeм в нейната далечина
преди Смъртта да ни отрони.

Докато вените ни все още трептят
от последни напливи горещи,
а очите ни неистово блестят
като догарящи в тъмата свещи,

ще търсим  тайнствения брод
всред Настъпващата Светлина
на Оня-Вечния живот
и  Неизяснимата Му Същина.

йерей Иван Илчев

Стандартен

Лира

Тих звън на нежна лира
във една звездна нощ
разнесе се надлъж в ефира
и обгради в миг свята площ.

Площ,която преди бе пустиня
и над нея се разстилаше мрак,
а сега сякаш свидна светиня
безспир лееше елея си благ.

Пустинята си беше моето аз
с „нощен“ студ и „дневна“ жега,
със сърце,сковано в тежък мраз
и душа,тънеща в  мрачна нега.

А таз лира Вярата беше,
която сърце ми окрили
и доброто,що в него спеше
тихо събуди го и го умили,

лесно в същността ми проникна
без трусове и никаква драма,
без на егото си да откликна
с неговата надменност голяма.

Чест и съвест  оттогава въстават,
(а те в мене са мойто огледало),
като стражи винаги застават
и събуждат онуй чувство заспало-

Чувството на пълен алтруизъм,
което дреме там вътре в мен
и загърбва върлия ми егоизъм,
повтаряйки един свят рефрен:

„Обичай ближния като себе си!“

йерей Иван Илчев

Стандартен

Квасът и солта

Когато срещна очите Ти мили,
с оня Лик във нимб обграден,
незнайно как и моите сили
крепки стават в този ден.

Точно този лик Божествен,
единствен сред световния безброй,
прави ме за миг тъждествен
на мировия Твой покой.

Потъвам в някакво пространство,
в което няма нивга мрак
и това омайно илюстранство
изправя ме пред звезден праг.

И полита неусетимо умът ми
там,где Любовта няма край,
където властва духът ми
във чуден,необятен сарай.

Докато очите ми угаснат,
докато угасне ми и мисълта,
все по Теб ще съм прехласнат,
по „квасът“ Твой и по…“солта“.

йерей Иван Илчев

Стандартен