Постни мисли

Господи,всеки грях,що съм сторил е пред моите и Твоите очи!Да,Господи,не съм „цвете без бодли“,нито съм „трева ненагазена“,още по-малко-„вода ненапита“.Аз съм като всеки-същество от плът и дух.Понякога гласът на плътта ми е нашепвал своето и ме е плъзгал по урвата на греха!И погледнато косо през Учението на Сина на Мария,аз съм един жалък грешник,един истински окаян,един много окалян човек,който трябва да „избоде очите си“,“да отреже чреслата си и всеки свой грешен уд-език,крак,ръка,пръст“,участвали в грешен помисъл.Но в друг момент Божият Син като слънчев лъч огрява изтерзаната ми душа и подкрепя отслабената ми надежда.И такъв е мигът,когато Той спаси прегрешилата жена от убиването й с камъни от освирепялата тълпа и от ръцете на озверелите фанатици един по един взеха да падат камъните,с които имаха намерение да я убият.Синът на Небесния ни Отец прости тежък,непростим за Стария завет грях с простичките думи:“Жено,къде са твоите осъдители?Няма ги!Няма кой да те осъди!И Аз те не осъждам!Иди и не греши вече!“
Той прости на жената,говорейки й кротко.Също тъй кротко преди това Той каза и на освирепялата тълпа:“Който е без грях,нека пръв хвърли камък върху нея!“
Или другата,не по-малко умилителна евангелска сцена-тази с блудния син и думите му:“Татко,съгреших против Небето и Тебе!“
Да,грехът е в основата на човешкото падение!Няма спор!Така е!Но колко пъти грехът е този,който впоследствие е извисявал !Примери много от житията на светиите!И един от най-трогващите е този на Мария Египетска.Колко пъти житията на светиите свидетелстват,че понякога когато някой премине през „тинята“на живота,тогава закопнява за чисти,светли хоризонти, тогава отправя поглед към звездите и тръгва по онази невидима за окото Небесна пътека към тях!
И тук примерите не са малко,но като че ли примерът на цар Давид е най-силният .Да,думите му съкрушават Давидовото сърце и правят от него извор на онези тихи слова,които преминавайки през победилия егото му ум,се изливат в несекващите вече хилядолетия редове на 50-ия псалом.Редове,излизащи от едно съкрушено и истински покаяло се сърце.Може би,затова от този осъзнат грях започва генеалогията на Небесния Син,Оня,Който ще стане нашия Избавител от греха,Оня,Който столетия посрещаме с „тиха нощ,свята нощ“ и чакаме за сетен път Той да се роди отново в нашите сърца.
Друг един момент е на онзи самозабравил се в своя фанатизъм фарисей,ученикът на прославения Гамалаил,онзи върл гонител Христов и най-вече мига,в който „люспите“ на гордите му и надути от фанатична омраза към християните очи падат и от изверга Савел,Господ Иисус Христос прави кроткия Павел.После каква немалка част от Новия завет са негови редове!Редове,които събуждат у нас толкова размисъл,особено тези,наречени от света „Ода на Любовта“.Какви думи само!И как завършват:“А сега остават само тия три:Вярата,Надеждата и Любовта,но най-голяма от тях е Любовта!“..
Някъде бях чел:“Само болката води към истината!“Тогава не се замислих дълбоко над тези думи,но от 15.01.2015г. те като рефрен звучат в главата ми и след тях се нижат въпроси,които искат своя отговор:Може ли болката да има смисъл?Възможно ли е страданието да ни дава най-правилния отговор за смисъла на човешкия живот?Защо в този живот много повече праведници страдат,отколкото грешници?Защо тези,които са най-достойни за Божията милваща десница най-често биват хвърляни в Геената огнена на страданието и болката?
В тишината на нощта,в дебрите на моето съзнание се надигнаха думи като вълни към бряг.Страданието не се дава на онези,които не могат да осмислят болката на дните си,а се дава на тези,които са се докоснали до калта на живота,но и които могат да се зареят в слънчевите селения на Висша духовност и да черпят от там сили,за да могат да понесат смазващата тежест на незаслуженото страдание на своите дни.Да ,това са те,оклеветените!Но…Това страдание,колкото и несправедливо да е за тях,не е проклятие,а белег,маркер,знак за тяхната избраност да поведат останалите към обетованата земя на истината,да вдигнат на гърба си осакатения духовно и морално свят и да го понесат по своя път-пътят на своята Голгота,където тленното няма власт и дори смъртта отстъпва безсилна пред лицето на Доброто и неговата Светлина.Защото те са чеда на един друг,по-красив свят-света на Духовното,където властва несъкрушимия човешки дух.Защото те най-добре знаят формулата на живота:Черното и Бялото!Любовта и Омразата!Доброто и Злото!А това е формулата на хилядите противоречия,оня безкраен лабиринт с неговите препятствия и трудности,които всеки един от нас трябва да преодолее,за да достигне до същността на своето собствено Аз и неговата значимост сред Аз-овете на другите.И едва тогава да може да повярва в истинността на духовните си ценности и вече с тях да почне да търси смисъла на живота си.
Да,в неспирния бяг на времето човек се стреми да опознае света около себе си,но това прави,като изследва първо вътрешната хармония на своето Аз,стремлението му към оня душевен мир,който ще му донесе разбирателството със себе си и с другите около себе си.
Колко прав е Радичков,като казва:“Човекът ли?!О,той е едно изречение,написано с много вдъхновение и желание,но с много правописни грешки!“И цял живот всеки с делата си се стреми да поправи тези грешки.Не всички успяват.Но точно това е интересното на живота.Достатъчно е в стремлението да поправим грешките на битието си,никога да не забравяме,че сме Божии!Нищо,че сме вкопани в земната си участ,но затова пък сме надарени с Небесна благодат и от нея знаем,че:Животът е толкова човечен,колкото му разрешим да бъде!
Христос положи основите на своята Църква.Три века тя води битки за своето утвърждаване.Епископите от това време,които са начело на своите пасоми са милеещи и мислещи за тях.Миланският едикт от 313 г. кореннно променя ситуацията в Църквата.Вече няма гонения,няма страх от смъртта и тогава първенствуващият епископ е оня висш сановник,който е с големи привилегии и голяма власт до края на живота си.Мисълта,че е несменяем прави епископа силен,дързък и амбициозен.От чистия,скромния и изпълнен с духовност образ на архипастиря вече няма и следа.Той получава външните качества и белези на служебния висок пост и ранг и чрез тях получава онази опияняваща го власт,с която налага на подчинените си своята воля.Епископът-баща,епископът-пастир,жертващ дори живота си за своето паство се заменя от владика,на гръцки деспотис,т.е. абсолютен господар(деспот).Онзи сияен образ от времето на светите апостоли,утвърден от първите времена на Църквата избледнява и се заменя от друг,коренно противоположен нему.Духовните водачи на клир и паство вече стават онези,за които с болка говори св.Григорий Богослов,получил от подобни деспоти множество духовни рани:“Днес владиците се състезават за свещените престоли с всякакви средства,въстават един срещу друг,мразят се и се поразяват с безчислени бедствия.Това са неукротими воевачи,които говорят пред хората за благост и мир,а всъщност проливат помежду си кръв и то не само духовна.Помрачили са очите си от амбиции и злорадна дързост.“Ето,такъв един деспот може да промени до неузнаваемост живота на своите подчинени и когато това се случи питате ли се какво преживяват те,тези подчинени?Да,изпитанията им могат да бъдат продължителни,но могат да бъдат и един само миг,но след него,след този миг човек не може да остане вече същия,защото с него се извършва някаква необяснима трансформация и той става една съвсем друга личност-личност,пронизана от болка,личност,отделяща се от света,получавайки белега на самотата.
Защо ли се сещам за Йов?За онзи момент,когато все по-отдалече и по-глухо достигат до него думите на неговите „приятели“,онези „приятели“,които все още живеят в нормите на стереотипите,онези,над които Бог все още не е стоварил десницата Си,за да разклати из дъно и техните устои.Да,спомнете си Йов как става той все по-самотен в своите вопли,но тези вопли не са насочени към никой друг,освен към Бог,защото те са стенания,въпиющи за отговор,осмислящ страданията му;стенания,въпиющи за отговор на целия рухнал негов живот.В миговете,в часовете,в дните на самотата си той търси този отговор:Защо Бог отне синовете и дъщерите му?Защо Бог отне стадата и слугите му?И единствените думи,с които се утешава са:“Бог даде,Бог взе“,но те не са достатъчни да притъпят острата,раздираща сърцето му болка.И със своите все по-отслабващи сили,може би с последните от тях той,като че ли иска да ни нашепне „Ей,хора!В живота на всеки от вас може да дойде такъв,сриващ битието му час,когато всеки ще се изправи срещу сянката на своята съдба“.И оттам,откъдето ще започне на всеки мъката му,там ще свърши за него всичко рационално,защото точно там се преодолява триизмерното пространство на разума,навлизайки в сферата на ирационалното и парадоксалното.Не знам защо се сещам и за Авраам и Исаак.Може би,защото те са примера,с който можем да си обясним пресечната точка на разума с проторазума.Можем ли да си представим какво е изпитвал Исаак,виждайки от една страна неописуемата мъка върху лицето на своя баща,пристъпяйки към изпълнение на Божията воля и в същото време пак онази решителност върху същото това лице,с която той проверява остротата на огромния си нож,току до лицето на любимия си син.Кой от вас може да се постави на мястото на Исаак и да не потрепери?Кой от вас може да види проблясващия в ръцете на неговия баща остър нож,насочен към гърлото му и да остане спокоен пред лицето на жестокостта на изпитанието?Може би точно в такива мигове се ражда мисълта за Богоотдалеченост,мисълта за забравеност от Бога?Може би точно в такива мигове се ражда онзи химн на човешкия живот,който разбулва законната и истинна същност на човешкото битие,върху което грехопадението е сложило своя дамгосан печат,печатът,променил завинаги това битие и Аз-а на носителите му.
Но по какво може да познаем този Аз и притежателите му?Ние-по нищо,защото не сме сърцеведци,но Бог Е и в деня,когато се изправим срещу Него,Той ще ни отдели,както пастир отделя овци от кози.Как Го прави не знам?Но предполагам,че със Своя духовен взор Той вече Е видял сърцето ни и прозрял душата ни и в която открие онзи голям скъпоценен бисер,той ще е от избраните.
Но за какъв бисер става дума?Чували сте и знаете за бисерните миди!Знаете също как се оформя бисерът в тях!Знаете как,когато песъчинка попадне в меката мидена вътрешност за мидата започва време на болка,защото песъчинката с острите си краища прорязва сърцевината й.И тогава мидата започва да „рони сълзи“,т.е. да отделя секрет,подобен на сълзи и да обвива песъчинката.И тъй ден след ден,месец след месец,година след година тя облива песъчинката със сълзи,които я превръщат в прекрасен гладък бисер.И колкото по-голям е бисерът,толкова повече са били сълзите на мидата.Толкова по-голяма е била нейната болка.А с това Бог е наясно и по бисера,що Той ще намери в душите ни ще Съди за дните ни!

Иван Илчев

Реклами
Стандарт

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s