Вдишвам въздух утринно-прохладен

с ноздри широко,широко отворени

на деня пореден,що ми е даден,

в мисли,с ядове ненатоварени.

Окъпан в поток слънчеви лъчи,

на хоризонта на своята старост,

в миг,кога по-малко ми горчи

и кога надвил съм всяка вялост,

тогава чувам новини смразяващи:

Вълноломът погълнал две деца!!!

Душите им-звездици падащи

помрачиха празнуващите ни лица.

Младеж,едва осемнадесетгодишен

с кола се врязал в групичка деца

и…направил на друг крака „излишен“,

че до болка жегна нашите сърца.

Защо под волята на неумолимата съдба

минава всеки миг на човешките ни дни???

Пред срив сме вече,веч’ сме на ръба

пред неясни сили,сили ретроградни!!!

Защо, Господи,допускаш това?!?

йерей Иван Илчев