Съдбовност

Когато Бог реши да се шегува

с живота твой и неговия смисъл,

в съзнанието ти дори не ще изплува

туй,що ражда Божествената мисъл.

Децата,що изгледал си в тъги и радост

може  сестри  по дух да се окажат.

Да спомнят ти за отминалата младост

и чрез спомени да те размажат.

Господи,на какво да оприлича

животът мой и премеждията в него?

Дали пък не трябва да ги залича,

за да успокоя за малко свойто его?

Баща и майка!О,спомени противоречиви!

Все още не мога да ги проумея.

Годините ми с тях бяха ли щастливи?

Но в умилителни спомени не ще се зарея.

Животът!Карма ли е или съдба?

И какво аз имам да изкупвам?

Очаква ли ме радост или пък тъга?-

нощем с въпроси се затрупвам.

Господи!И туй,което ми се случи

приемам го без никак да роптая.

С него душа ми ме научи

на всичко,що исках да узная.

Сега,кога съм със сили препол’вени,

обръгнат,попарен от лицемерие и фалш,

понякога с очи в сълзи облени,

невярващ вече в никакъв мираж,

разбирам,че артисти сме в театър,

на който режисьор е Бог,

под слънце,сняг и дъжд,и вятър,

ту в светлина или тъмнина кат’ в рог.

Дано тази отредена за мене роля

да съм играл по промисъл Божествен,

да изпълнил съм Вселенската Му воля

с характер не толкоз благ,но пък мъжествен.

Дано!Дано!Дано!

Иван Илчев

 

 

Стандартен

Сън

Сънувах сън в различни цветове,
в картини шарени и сладки
с едно прекрасно синьо небе
и морски ширини лазурно-гладки.

Потънал в този ангелски безкрай
и долавящ гласовете им в простора,
питаш се какъв е този рай
и това сияние като Аурора?

И потъваш в някакъв захлас,
не плаши те и самотата,
чуваш само оня тихий глас-
гласът,що иде от душата,

който повтаря във рефрен
словата на твоето сърце,
а те правят слънчев всеки ден,
с вълшебства пълнят твоите ръце.

Господи, това е Твойта истина!
Твоят свят,пълен с красота!
Красота разцъфнала, разлистена,
красота, що носи Пиета!

Иван Илчев

Стандартен

Колизия(Родино)

Какво не бих за тебе сътворил?
Бих се хвърлил на живота във реката.
Но нивга не бих ти изменил
и срещу теб не ще протегна си ръката!

За тебе станах аз великопостник,
кога посегнаха на твойта чест,
превърнах се на жив въпросник,
разпънат бях на огнен крест.

Рая сме били, ибрикчии-
тъй рече ми приятел мой
и със тези думи изличи
от раз българския сой.

Тук свърши ни приятелството драго.
Виновник-неговото мюсюлманство!
Обичаше той да му казват „аго“
и недолюбваше мойто християнство.

Да сведа глава пред думи гадни,
за да запазя давнашно приятелство
или да сторя отношенията хладни,
поради дръзко,нагло посегателство?

Посегателство на чест,достойнство,род,
мачкащо името ми българско!
Почувствах се едва ли не изрод,
излязъл из царство диво,горско.

Замислих се за смисъла на имената
и тяхното звучене във ефир
от оня първи миг на времената
до днес, подредени във шпалир.

Изповеданието ли прави те човек
или онзи трепет във сърцето,
превърнат от времето във ек,
тихо събуждащ в теб детето?

Не искам отговор от вас,
но да скътате го там,отляво,
къде се чува тайнствен глас
отчетливо, а не мъгляво.

Където вярвам имате сърце,
не орган на кръвообращение,
що облагородява вашето лице
и прави човешко всякое общение.

Иван Илчев

Стандартен

Предизборно

 

Земя на моите деди,
долавям твоя звезден ритъм,
откривам техните следи,
легенди с истини преплитам.

Земьо моя,пълна със вълшебство,
разбила историческия мрак,
далече още в свойто детство
по тебе аз отправих крак.

Обходих всяко твое кътче,
съзерцавах твойта красота,
усетих те със всяко пръстче
като син на радостта.

„Българийо драга, мила!
Земя,пълна с добрини!
Земя,що си ме кърмила
моят поклон приеми!“

Иван Илчев

Стандартен

Огледален полъх

 

 

 

Пред огледалото застанах тих
в захлас от своята визия нова
и в глава ми забълбука стих
от действителността сурова.

Боже,Боже,къде е оная плът,
пращяща от сили и „Ерос“?
Да, тръгнала е веч’ по „оня път“,
който не търпи такъв въпрос!

Е, всичко има свойта младост,
когато плътта е като струна,
подвластна на сила и страст,
що вещаеше ти всяка руна.

Но сега,кога си в старостта
и плътта ти е за жал  горката,
не спомняй си за младостта,
защото ще угасне ти искрата!

Искрата в непроменените  очи
и надеждата,стаена ти в сърцето,
че истината по-малко ще горчи
в дните на битието твое клето!

Иван Илчев

Стандартен

Охота

Господи, благодаря за всичко!
Какво ли ми не даде Ти?
Зареяно във Твойте висоти
съзнанието ми не е самичко.

Аз винаги Те нося във сърцето
и в своите подкорни глъбини,
где спомен тихичко звъни
и спомня, спомня ми момчето,

застанало пред Теб вглъбено,
молитвено протегнало ръце,
с невинност чиста на лице
в желанието свое съкровено.

В дните свои най-последни,
кога смъртта го навести
с дела добри да заблести
там,във небесата звездни.

Но…колко трудно е в живота
човечен винаги да си
и добрина лице ти да краси,
макар да искаш го с охота.

йерей Иван Илчев

Стандартен

Нов Завет/Стар Завет

Когато нявга си отида
и склопя завинаги очи,
дано не съм за някого обида
и споменът ми не горчи.

Дано си спомнят в мен доброто,
дано за пример съм им бил,
да са забравили за злото,
което всъщност не съм крил,

защото зъл съм бил, когато
доброто ми извикало е смях.
Тогава в мене мислене рогато
подтиквало ме винаги към грях.

Когато и по другата страна
получавал съм удар тежък,
сривал съм на противника плана
с отговор старозаветно жежък.

„Когато те ударят по едната страна,обърни и другата.“-Нов завет
„Око за око,зъб за зъб.“-Стар завет

йерей Иван Илчев

Стандартен

Фронтално

На принципите свои верен
пристъпвам през живота всякога,
във всичко да съм си лежерен,
дори и скъпо да е някога.

Слова с „мирис на парфюми“
правят сетивата ми изострени.
Откривам смисъл в малко думи,
дори и да не са те мострени.

Но до утрото-„дантелено и нежно“,
разбирам всичко и без думи,
атакувам фронтално и метежно-
за отстъпление не оставям друми!

Трябва ли да чувствам се прекършен
на живота под неговото бреме,
в проект житейски,недовършен
на едно,за мен проспано време.

Като рожба на живот лежерен
не бих го никога отрекъл,
че на всичко бил съм верен,
най на думи,що съм рекъл.

йерей Иван Илчев

Стандартен

Защо

Вдишвам въздух утринно-прохладен

с ноздри широко,широко отворени

на деня пореден,що ми е даден,

в мисли,с ядове ненатоварени.

Окъпан в поток слънчеви лъчи,

на хоризонта на своята старост,

в миг,кога по-малко ми горчи

и кога надвил съм всяка вялост,

тогава чувам новини смразяващи:

Вълноломът погълнал две деца!!!

Душите им-звездици падащи

помрачиха празнуващите ни лица.

Младеж,едва осемнадесетгодишен

с кола се врязал в групичка деца

и…направил на друг крака „излишен“,

че до болка жегна нашите сърца.

Защо под волята на неумолимата съдба

минава всеки миг на човешките ни дни???

Пред срив сме вече,веч’ сме на ръба

пред неясни сили,сили ретроградни!!!

Защо, Господи,допускаш това?!?

йерей Иван Илчев

Стандартен

Съдбовност

На съдбата в нейните обятия
в света събитията бяха
като военнополеви занятия-
с огън и жупел земята заляха.

Дни наред адски пламъци горяха
из древната елинска земя,
колко къщи овъглени бяха,
на всичко туй и порой вилня.

Какво е наистина живота?
Отрязък някакъв от време?!?
С власт над човека и над скота,
нерядко с безмилостно бреме.

Когато Везувий някога изригна
и превърна градове във пепел сива,
Помпей бе в съдбовност незавидна,
заличен бе той със ярост дива.

Ей,съдбино!Ей, предопределеност наша!
Ти, която мачкаш и трошиш!
Дали от тебе да се плаша?…
… Щото ти съграждаш и рушиш!

 

 

 

йерей Иван Илчев

Стандартен